Радикалната опозиция във Венесуела беше „хвърлена в оркестъра” от указа на президента Николас Мадуро, с който на 31 август той помилва 110 осъдени по различни обвинения опозиционери. Сред тях има доста известни фигури, като някои живеят в чужбина или са се укрили в чужди посолства, за да избегнат затвора. Други бяха зад решетките и излязоха на свобода незабавно.
Решението на държавния глава бе мотивирано със стремежа да се стимулира помирението в страната преди парламентарните избори на 6 декември. Помилваните сега ще могат да участват в тях. „Да не участваш в изборите при това положение вече означава само едно – че твоят план е различен от това, нещата да се решават по демократичен път,” коментира министърът на информацията Хорхе Родригес, който обяви президентският указ за помилването.
Именно тази дилема сега поставя на ново изпитание най-радикалния опозиционен кръг около самообявилия се за президент депутат Хуан Гуайдо. Въпросният кръг категорично не желае да участва в изборния процес, за да не легитимира „узурпатора” Мадуро. По същата причина отказва да приеме и „капана“ на помилването. Това обаче го поставя в противоречие със собствените му твърдения, че се стреми не към преврат, а към мирен и демократичен изход от кризата в страната.
Освен това, ако за живеещите в чужбина или в чужди посолства опозиционери не е проблем да отхвърлят помилването, няма как да се иска същото от онези, които благодарение на указа излизат от затвора. Сред тях е и личният асистент на Гуайдо – Роберто Мареро. Напускайки сега килията си, той заяви пред медиите: „Свободата винаги идва добре, кой каквото ще да казва“.
Гуайдо и сие изпадат в противоречие и с позицията на влиятелни международни институции, които приветстваха помилването, като висшата комисарка по човешките права към ООН Мишел Бачелет.
Реакцията на опозиционерите радикали е в контраст с друг сектор на венесуелските опоненти срещу настоящата власт в Каракас, който още от миналата година води диалог с властите в търсене на повече гаранции за демократичност и прозрачност на изборния процес. Резултат именно на този диалог стана и избирането на нов Национален изборен съвет (това е венесуелската ЦИК) – условие, което отдавна поставя и кръгът около Гуайдо, без обаче никога да предприема реални стъпки, за да го постигне. Така Гуайдо и сие сами се поставиха в изолация като деструктивна сила, докато диалогичната част от опозицията стъпка по стъпка договаря съвместно с правителството рамката за мирно и демократично преодоляване на политическата криза.
Разбира се, групата на Гуайдо клейми като „съглашатели“ и „продажници“ опозиционните участници в диалога. Тези нападки се засилиха особено много, след като през юни т. г. Върховният съд на Венесуела призна за легитимни новите ръководства на две от важните опозиционни партии, чиито досегашни лидери поддържаха радикалния курс на Гуайдо. Става дума за партиите „Демократично действие“ и „Първо справедливостта“. Част от ръководствата и в двете от тях се вдигнаха срещу съответните титуляри – Енри Рамос Аюп, бивш председател на парламента („Демократично действие“), и Енрике Каприлес, състезавал се два пъти за президент на страната („Първо справедливостта“). Недоволството срещу тях бе, че водят Венесуела към задънена улица с пълния отказ от диалог с властта, докато всъщност е нужно ефективно и конструктивно преговаряне, за да се отпуши път към решаване на политическата криза.
И Аюп, и Каприлес заклеймиха тогава „предателите“ и „узурпаторите“ в партиите си. Интересното е, че сега, при помилването, Аюп, който е разследван по редица обвинения, включително държавна измяна, също попадна в списъка с помилваните. Това обаче не се случи на Каприлес, срещу когото има повдигнати обвинения за корупция по нашумелия случай с бразилския строителен гигант „Одебрехт“. Каприлес си остава непомилван. Което не му попречи да приветства като „акт на справедливост“ указа на Мадуро, запазвайки все пак всичките си критики към настоящото управление.
Каприлес се разминава с вижданията на Гуайдо и съмишлениците му също и по дилемата за участие или неучастие в парламентарните избори. Изтъква публично, че за да се постигне промяна в страната, трябва максимално да се използва демократичният инструмент на изборите, дори той и да има недостатъци според опозиционните критерии.
В крайна сметка част от процеса на диалога стана и президентското решение за помилване на 110 осъдени опозиционери като стъпка към стимулиране на националното помирение. Няколко дни по-рано бе помилван и опозиционният депутат Хуан Рекесенс, съпартиец на Каприлес. Рекесенс бе в затвора от август 2018 г., когато бе арестуван по обвинение в организирането на покушение с дронове с експлозив срещу президента Мадуро.
Казусът с помилването и отношението към него стана повод за допълнително изпокарване и поляризация в опозиционните редици. Мнозина наблюдатели посочват, че все повече се задълбочава отдавна съществуващата взаимна непоносимост между представителите на двете тенденции във венесуелската опозиция – радикалната и по-умерената.
Първата тенденция се олицетворява от Гуайдо и неговия ментор Леополдо Лопес – лидер на партията „Народна воля”. Лопес има присъда за 13 г. затвор заради провокиране на безредици и на смъртта на 43-ма души през 2014 г. През 2017-та съдът замени затвора с домашен арест. А на 30 април 2019 г., когато Гуайдо и група военни се опитаха да извършат държавен преврат, те измъкнаха Лопес от домашния арест. Пучът не получи подкрепа от армията и се провали, а Лопес се укри в резиденцията на испанския посланик в Каракас. Лопес не фигурира сред помилваните сега с указа на Мадуро.
В другата опозиционна тенденция – умерената, изглежда започва да се вписва и Енрике Каприлес, поне ако се съди по последните му реакции.
Всеизвестно е, че личните отношения между Лопес и Каприлес, всеки от които има силно его, отдавна са много лоши. Стремежът ту на единия, ту на другия да наложи своята линия като единствено правилна, винаги е спъвал опитите за опозиционно единодействие.
Тези дни, следвайки напътствията та Лопес, Гуайдо се опита да лансира „обединителен пакт” за цялата опозиция, базиран върху категорично отхвърляне на диалога с правителството на Мадуро и върху нова масова мобилизация за антиправителствени протести. Това обаче не се хареса не само на Каприлес, но и на друга радикална опозиционерка с топли връзки в САЩ – Мария Корина Мачадо, лидерка на партията „Ела, Венесуела”. Мачадо дори нарече предлагания от Гуайдо пакт „маневра за разцепление, прикрита като апел за единство” и се подигра на „временния президент”, че се е разбързал „да свърши за 120 дни онова, което не свърши за 17 месеца”. Около 120 дни остават (поне според Мачадо) до изборите за нов парламент на 6 декември, а 17 месеца изминаха, откакто Гуайдо се самопровъзгласи за държавен глава на един площад в Каракас.
About The Author
