Социолог: Лукашенковата Беларус се е свила, но не е изчезнала

В неделния ден на 16 август в беларуската столица Минск се разигра известното ни и от родната действителност „мерене на митинги” между настоящия президент Александър Лукашенко, претендиращ че е спечелил шести мандат на изборите на 9 август с над 80% от гласовете, и отхвърлящата го опозиция, убедена, че вотът е бил фалшифициран. Официалните резултати дадоха на опозиционната кандидатка Светлана Тихановская едва около 10%, но привържениците ѝ твърдят, че съотношението е обратното. Те искат анулиране на тези избори и насрочване на нови.

Лукашенко свика днес поддръжниците си край Дома на правителството на площад „Независимост” в центъра на града. А опозицията по-късно се събра около „иглата” на монумента „Минск – град герой”, като след това участниците в този митинг поеха на шествие също към площад „Независимост”, освободен вече от хората на Лукашенко.

Коментарите са, че на проправителствената проява са били докарани организирано предимно държавни служители, докато на опозиционната са дошли хора, участвали в многобройните протести от последните дни, срещу които силите на реда действаха сурово. В сблъсъците са ранени над 200 души. Има и един загинал и още един починал, след като е бил задържан и освободен. През ареста са минали около 7000.

В прочувствената си реч, която държа днес пред своите фенове, Лукашенко каза: „Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря ви, че четвърт век търпите човек от провинцията… Не исках да ви викам на този площад. Вие имате много работа, вие събирате хлебното зърно, трябва да подготвите дечицата за училище. Помня 90-те, тук стояха хора с тенджери, работници, искаха да ядат, искаха да нахранят децата си. Не съм привърженик на митингите, но, уви, не е моя вината, че се наложи да ви повикам на помощ… Огледайте се – танкове, самолети на пистите на 15 минути от границите ни. Това не е случайно! Танковете на натовските войски дрънчат до вратата ни. Върви трупане на военна мощ до западните граници… Ако насрочим нови избори, ще потънем в блато, никога няма да се измъкнем, ще съборим страната… Литва, Латвия, Полша и, за съжаление, нашата родна Украйна и ръководството ѝ ни заповядват да проведем нови избори. Ако тръгнем да ги слушаме, ще се сринем, никога няма да можем да стабилизираме въздушния ни кораб. Ще загинем като държава, като народ и като нация”.

А на опозиционния митинг, който според повечето репортажи е бил най-масовият досега, събирайки между 60 000 и 100 000 души, ечаха познатите от всички досегашни протести призиви, начело с основния, насочен към Лукашенко: „Махай се!” Повечето участници размахваха бяло-червени знамена, какъвто според тях би трябвало да е националният флаг, а също и цветя и балони в такива окраски.

Пред събралите се слово произнесе Мария Колесникова – съратничка на заминалата за Литва опозиционна кандидатка Светлана Тихановская. Колесникова е и шеф на щаба на един от неуспелите да се регистрират опозиционни кандидати, арестувания междувременно банкер Виктор Бабарико. Тя каза: „Главното ни искане е бившият президент да подаде оставка. 26-те години на този кошмар трябва да свършат. Той удави страната в насилие. Това не може да продължава”.

По-късно Колесникова направи изявления и пред медиите: „Това е грандиозно! Беларуският народ е невероятен! Той демонстрира, че с право принадлежи към европейските народи”. На въпрос какво ще прави по-нататък опозицията, след като Лукашенко няма намерение да подава оставка, Колесникова отговори: „Той вече не ни е опонент.”

Антиправителствени митинги и шествия имаше също в градовете Гродно, Гомел, Зелва, Ивенец, Молодечно, Мости, Мозир, Полоцк, Новополоцк, Жодино, Лида, Логойск, Могильов и т.н.

По повод ситуацията в страната руският вестник „Коммерсантъ” интервюира известния беларуски социолог и критик на настоящата власт ОЛЕГ МАНАЕВ, основал през 1992 г. първия в Беларус недържавен център за проучване на общественото мнение – Независимия институт за социално-икономически и политически изследвания (НИСИПИ). През 2005 г. обаче му е отнет лиценза. А през 2011 г. самият Манаев е бил арестуван, защото разгласил неизгодни за Лукашенко социологически данни. Ето разговора на „Коммерснатъ” със социолога:

Как преценявате протестния потенциал в Беларус – ще се разрастват ли протестите?

Да се отговори на този въпрос аргументирано, с убедителни факти и с цифри днес е невъзможно, защото независимата социология е поставена извън закона в Беларус. В публичния дискурс присъстват две картини на ставащото.

Едната е представяна от властите – от официалните изявления на Александър Лукашенко, силоваците и чиновниците, до безкрайните коментари на държавните пропагандатори и агитатори. В тази картина има „групи маргинали”, ръководени от „чуждестранни кукловоди”. Другата картина е представяна от самите протестиращи, от несъгласни и от съчувстващи им. В нея несъгласието обхваща цялата страна и съвсем скоро „свободата ще ви посрещне радостно пред входа и ще ви предадат меча си братята” (строфи от известно стихотворение на А. С. Пушкин, посветено на вдигналите през 1825 г. антицарски бунт и после заточени в Сибир „декабристи” – б. пр.)

Числата на независимата социология, когато тя още съществуваше, говореха за немалък, но и неголям протестен потенциал в беларуското общество. В продължение на десет години – от 2006 до 2016 г., когато НИСИПИ съумя да проведе последното си допитване, броят на хората, смятащи себе си за опозиция спрямо настоящата власт и готови за участие в протестни акции, се колебаеше някъде около 15-20%. Онези, които вече бяха участвали в такива акции, тогава бяха 5-6%. Най-масовата акция беше през април 1991 г., когато на площад „Ленин” в Минск излязоха 100 хиляди работници, възмутени от резултатите на реформата на Павлов (парична реформа в СССР, наречена с името на премиера Валентин Павлов – б. р.).

А днес по какво да се ориентираме при оценката за потенциала на протеста?

Разбира се, броят на несъгласните беларуси расте, мнозина от тях вече са готови да протестират. Доказателство за това е масовото недоволство от това, как властите се отнесоха към пандемията от Covid-19, невижданите по-рано опашки за правото да се подкрепят алтернативните кандидати по време на изборната кампания, както и край секциите в деня на изборите, а също и масовите протести след гласуването. Последният митинг на Светлана Тихановския на площад „Бангалор” в Минск събра по анни на правозащитници над 60 000 души. Тези факти доказват, че обявените от ЦИК 80% от гласовете за Лукашенко и 10% за главната му съперничка Тихановская не съотвестват на действителността.

Опозицията разпространява информацията, че действащият президент е поддържан едва от 3%, докато несъгласните са 97%. Доколко това съответства на действителността?

По данни на щаба на Светлана Тихановская тя е получила между 70% и 90% от гласовете на избирателите в различни региони. Към момента на това изявление – на 10 август, щабът имаше собствени данни за резултатите от гласуването в около 250 от общо 5767 изборни секции, тоест само за 4,3% от секциите. От кои именно секции са били получени тези сведения, в изявлението не се уточняваше. В коментари в медиите и в социалните мрежи се споменаваха по този повод различни градове. Нека отбележим, че в Беларус има 113 града, 90 селища от градски тип и около 23 200 селски населени пункта. Но нито селищата от градски тип, нито селата бяха споменавани в тези коментари.

Доброволци на обществената инициатива „Честни хора” събраха и анализираха сведения от фотокопия на протоколите от 749 изборни секции от цяла Беларус, в които са отбелязани 1 055 973 гласа. Това представлява 18,3% от всички гласували 5 761 379 избиратели по официалните данни на ЦИК. Според тези данни, дори и да отчетем завишаването с два пъти на явяването за предсрочно гласуване и възможните фалшификации по секциите, за Светлана Тихановская са гласували 29,3% от избирателите.

Без да разполагаме с реалните резултати от гласуването, да се прогнозира мащабът и характерът на протестите е невъзможно, защото техният движещ мотив е борбата за „откраднатата победа”.

Агресивната реакция на властите спрямо тези протести има двояк ефект. При част от протестиращите тя засилва гнева срещу въпиющата несправедливост и готовността да се продължава напред, а при други, напротив, поражда опасения за собствената съдба и усещане за безнадеждност на по-нататъшната борба.

Коя от тези реакции е по-разпространена?

По данни на МВР при протестите в около 30 града в нощта на 9 август са арестувани 3000 души, на следващия ден – 2000, на 11 август – 1000, на 12 август – 700… Засега изглежда мащабът на протеста не нараства, но те придобиват нови форми и стават по-решителни. Работниците на няколко големи предприятия, включително БелАЗ в Жодино и „Гродно Азот”, започнаха да стачкуват.

Но има и още един фактор, определящ потенциала на протеста – структурата на самия беларуски електорат. Дългогодишните допитвания до общественото мнение, които редовно провеждаше НИСИПИ, ясно показваха, че Лукашенко разполага с две мощни опори в обществото и в държавата.

Едната е неговият традиционен електорат от „дълбоката Беларус”, жителите на слата и на малките градове с невисоко образователно ниво, сред които доминират пенсионерите. Другата му опора е новият електорат, така наречените „държавни хора” – силоваци, чиновници и „придворният” бизнес. Разбира се, ако сравним с онова, което беше преди 26 години, неговият традиционен електорат се свива. Затова пък нвият му електорат напротив, увеличава се, като трябва да броим и членовете на семействата – това прави стотици хиляди хора.

И тек става дума не толкова за обещанията на Лукашенко, колкото за интересите на тези опорни групи в електорана. Те и двете, макар и по различен начин, са заинтересовани от съхраняване на статуквото, или, както каза Лукашенко в своето предизборно послание до парламента и народа, от „безалтернативната роля на държавата в живота на нацията” и от „усъвършенстването на това, което имаме”.

Перспективата за реални реформи само ги плаши, защото мнозина от тях се опасяват, че нищо ново няма да получат, а онова, което имат сега, ще загубят. За едни това е материалното положение, включително неголемите, но стабилни заплати и пенсии. За други е социалният статус, за трети – властта. Затова те изобщо не се канят да предават своя „меч”.

Може ли да се изчисли броят на тези групи сред населението?

В Беларус днес има 2,5 милиона пенсионери и 1 милиона бюджетници, чието материално и социално положение изцяло зависи от държавата. В селата и малките градове с под 50 000 жители живеят около 40% от населението. Общо по данните на ЦИК в страната има около 7 милиона избиратели. Значи в „дълбоката Беларус” живеят 2,8 милиона от тях. По данни на дългогодишните сондажи на НИСИПИ тези избиратели активно участват в изборите и мнозинството от тях гласуват за действащия президент. Ако към тях се добавят няколкостотин „държавни хора”, а също и значителна част от редовите бюджетници, то ще се получат не по-малко от 3 милиона избиратели, които обикновено гласуват за Лукашенко.

Ако се съобразим с тези данни, ще излезе, че на тези избори той би трябвало да е получил около половината от гласовете – което и беше фиксирано при следизборните анкети на НИСИПИ при предишните избори, когато ЦИК даде с 20% по-високи данни.

Следва също така да се отчита, че ако гласовете на „несъгласната Беларус” напоследък се чуват по-силно, особено в социалните мрежи, то спонтанните гласове на „съгласната Беларус” почти не се чуват. На организираните, специално подбрани изказвания на „обикновени хора”, чиновници или силоваци вярват малцина. Когато тези гласове все пак се промъкват в независимите медии и в социалните мрежи, те свидетелстват, че лукашенковата Беларус дори и да се е свила, никъде не е изчезнала. Социалната база на сегашния режим съществуваше в Беларус преди Лукашенко и ще съществува още дълго след него. Ненапразно по времето на Горбачов Беларус бе наричана „Вандея на перестройката” (по аналогия с френския департамент Вандея, който отказва да приеме Великата френска революция – б.р.).

Не бива да се изключва, че властите ще съумеят да насочат консервативната енергия на тази чест от обществото против сегашните привърженици на промените. При такъв сценарий противопоставянето срещу една „съвременна Вандея” вероятно ще бъде още по-трудно, отколкото срещу силовите структури. Един открит социално-политически конфликт в разцепено общество може да доведе до непредсказуеми последствия. Затова картината, която ние днес виждаме и чуваме, меко казано, е непълна.

Трябва да добавим още, че значителна част от традиционната национално-демократична опозиция, противостояща срещу Лукашенко вече четвърт век, доста хладно се отнесе към алтернативните кандидати и към обединението на техните щабове, фактическия оставайки встрани от сегашните протести. Така например нейният политически лидер Зенон Позняк, който от почти четвърт век живее в емиграция, малко преди изборите определи стремглавото обединение на опозиционния щаб като политическа технология, съгласувана с режима, който е заинтересован от масово гласуване.

Дори ако допуснем, че вълната от политическа активизация на противниците на Лукашенко, обзела в предизборните месеци столицата и големите градове, е проникнала и до „дълбоката Беларус”, пак можем да говорим не за безусловна победа на алтернативния кандидат, а за това, че никой от кандидатите не е събрал 50% плюс един глас – и трябва да се проведе втори тур.

Да не се взимат предвид изложените обстоятелства означава да влезем в капан – да представяме желаното за действително. В същия капан са гаснели надеждите, инициативите и протестите на беларуската опозиция в течение на последните две десетилетия.

Дават ли си сметка властите за това разположение на нещата, което вие сега описвате? Запознати ли са те изобщо с истинските настроения, като се има предвид, че независима социология в страната няма? Или пък се провеждат тайни честно допитвания, за да бъдат докладвани на ръководството?

Официалната социология си работи, както и по-рано – така и ще бъде, докато получава бюджетни средства. Честните допитвания . ако не са предназначени за социологическа пропаганда – се провеждат и те стигат до Лукашенко. Това показа и неотдавнашното изтичане на резултатите от изследването на академичния Институт по социология, според които доверието към президента в Минск през април не е надвишавало 24%. А това значи, че електоралният му рейтинг за страната е бил около 30%. Напълно е възможно резултатите на такива сондажи донякъде да влияят на решенията на президента. Но имайки предвид неговата натура, изглежда слабо вероятно тези решения да се насочват към удовлетворяване на настроенията и очакванията на обществото. По-скоро, дори използвайки такива данни, той да изхожда от собствените си интереси – удържане и укрепване на своята власт. Това и виждаме в реакциите му спрямо избирателната кампания и резултатите от изборите.