Дейвид С. Фоглсонг, The Nation
„Без страх и пристрастия“. Това е един от свещените девизи на вестник The New York Times, завещан още от основателя на изданието Адолф Окс преди повече от век. По-подходящо мото за вестника днес обаче би било „Със страх и пристрастия“. През последните години The New York Times е изоставил собствените си високи стандарти за обективна журналистика и се е посветил на неумолима, хипер-политизирана демонизация на Русия като смъртоносна заплаха за Америка.
Сензационната история, според която Русия е плащала награди за убийства на щатски войници в Афганистан, представлява най-скорошният пример. Статиите на NYT за това се основаваха на твърдения на анонимни представители на разузнавателните служби относно разпитите на заловени талибански бойци в Афганистан. Агенцията по национална сигурност изрази категорично несъгласие с оценките на цитираните от вестника разузнавачи. Пентагонът, който използваше маршрут през Русия за снабдяване на силите с в Афганистан, заяви, че „не разполага с потвърждаващи доказателства“ за твърденията. Талибаните също възмутено отрекоха обвиненията. Хора като бившия ръководител на анализите за Русия в ЦРУ Джордж Бийб и адвокатът по конституционно прав Дейвид Ривикин изтъкват, че източниците на историята не са особено достоверни, най-вече поради факта, че афганистанското правителство, което отговаря за разпитите, има ясен мотив: то „отчаяно иска военните на САЩ да останат в Афганистан“.
На 7 юли дори New York Times публикува закъсняло признание, че „има много празнини в съобщенията, че Русия е плащала за атаки срещу американски и други сили от Коалицията в Афганистан“. Изданието също така призова „емоциите и политиката да се държат на разстояние“, макар точно то да подклажда емоции и политически полемики.
Може би някой ден тези съмнителни обвинения ще бъдат доказани. Но дотогава не трябва да се позволява на анонимни хора от службите да насочват публичната дискусия за външната политика и да пробутват като доказателства заявления на заловени наркотрафиканти и ислямисти. Американската общественост трябва да помни как изопачената разузнавателна информация е използвана за подвеждане в миналото. Фалшива разузнавателна информация за оръжия за масово унищожение постла пътя за катастрофалната война в Ирак през 2003 г. Неверни твърдения за съветски бригади в Куба торпилираха ратификацията на договора SALT II през 1979 г. Фалшиви съобщения за северовиетнамски атаки срещу щатски военни кораби залива Тонкин накараха Конгреса да подпише празен чек на президента Линдън Джонсън за повеждане на катастрофалната война във Виетнам. Поведението на вестник The New York Times при всички тези случаи е пословично – редакцията му помага на мошеническите усилия на администрацията на Джордж Буш-младши да продаде иракската война на публиката, подкрепя исканията за премахване на предполагаемата съветска бригада в Куба, както и ответната реакция на Джонсън срещу предполагаемите северовиетнамски атаки.
Загърбвайки целия минал опит, журналисти, политици и външнополитически експерти просто приемат за даденост, че твърденията за руски награди за главите на американски войници са верни и започнаха да призовават за ответни действия. Говорителят на демократическото мнозинство в Камарата на представителите Нанси Пелоси побърза да заключи, че като отмъщение за унижението на Съветския съюз в Афганистан преди повече от 30 години Русия „си го изкарва на нас, нашите войници“. Сенатор Бен Сас настоя за план офицери от руското разузнаване да свършат в „чували за трупове“. На страницата за коментари на NYT бившият президентски съветник по национална сигурност Сюзън Райс декларира, че провалът на президента Доналд Тръмп да нареди отговор на „руските усилия да избиват хладнокръвно американски войници“ потвърждава, че той „активно работи за националните интереси на нашия ахривраг“.
Този безразсъден шовинизъм отразява комулативният ефект от една дълго продължаваща кампания в щатската преса. Демонизирането на Русия е движено от желание да бъде отвлечено вниманието от греховете на Съединените щати, да се утвърждава американското морално превъзходство в контраст руската поквара и да се оклеветяват вътрешнополитически опоненти, като им се вменяват връзки с Русия.
Тази кампания започна още в първите години на този век, когато американските журналисти приписваха бруталността на войната срещу чеченските бунтовници на фундаменталния етос на руските военни и моралната безочливост на Владимир Путин (докато същевременно американските зверства в Ирак бяха обяснявани с грешки и единични случаи на „гнили ябълки“ сред военните). Кампанията се разрасна, след като Путин осъди „несдържаното свръхизпозлване на сила“ от срана на САЩ в прословутата си реч в Мюнхен през 2007 г. Ескалира още повече през 2008 г., когато грузинските сили нападнаха Южна Осетия, убивайки руски сини каски, като руската контраатака бе описвана в американската преса като непровокирана „инвазия“. По онова време NYT декларира, че Путин е „тъмната ръка, стояща зад руската агресия“.
След изборите през 2016 г. кампанията стана още по-неумолима, като NYT страстно промотира истории как екипът на Тръмп е заговорничел с Путин за зловещ план срещу Хилари Клинтън. Вестникът караше читателите си да очакват, че специалният прокурор Ропбърт Мълър ще разкрие без сянка на съмнение доказателства за такава конспирация. Когато дългоочакваният доклад на Мълър в крайна сметка не потвърди историята за съглашателство с руснаците, вестникът „се оказа малко в безтегловност“, както е заявил изпълнителният редактор Дийн Бакет по време на среща с персонала през август 2019 г.
Въпреки това вестникът продължава да представя Тръмп като марионетка на Путин, пренебрегвайки безбройните му действия, които противоречат на руските интереси – включително ракетните атаки срещу руския съюзник Сирия, пращането на въоръжение в Украйна, опитите за сваляне на правителството на Венецуела, изтеглянето от Договора за ядрени сили със среден обсег, отхвърлянето на руските искания за удължаване на договора Нов СТАРТ, както и анулирането на ядреното споразумение с Иран (за чието подписване Русия помогна по време на администрацията на Обама). Само преди седмица The Washington Post съобщи, че Тръмп е наредил „прикрити кибератаки срещу Руската агенция за интернет изследвания“ през 2018 г. Макар налагането на нови икономически санкции на Русия да произтича основно от натиска на Конгреса, останалите действия са резултат от войнолюбивия, едностранчив – „Америка на първо място“ – национализъм на Тръмп. Той не е нечия марионетка, а един напълно егоистичен, импулсивен, неконтролируем самохвалко и кавгаджия.
През тази година коронавирусната пандемия засегна Съединените щати, по-тежко от която и да е друга държава, но NYT многократно публикува статии, подиграващи и омаловажаващи управлението на здравната криза в Русия (където има доста по-малко заразени и починали от коронавирус, отколкото в САЩ). През април вестникът дори публикува дълга статия, озаглавена „Дългата война на Путин срещу американската наука“, която хвърля вината за разпространението на болестта в САЩ поне отчасти върху руския президент. В текста липсва каквото и да е доказателство в подкрепа на тези инсинуации и дори се признава, че Путин е „непоколебим привърженик на ваксините“ в самата Русия. Въпреки това авторите го обвиняват, че от повече от десетилетие разпространява здравна дезинформация, с което „насърчава разпространението на смъртоносни болести“.
С наближаването на президентските избори партийните политики играят все по-голяма роля в изопачените истории относно Русия. NYT демонстрира предпочитание към Джо Байдън не само спрямо Тръмп, но и спрямо основния му съперник за номинацията на демократите Бърни Сандърс. През март, когато Сандърс все още изглеждаше като вероятен победител във вътрешните избори за кандидат, NYT публикува възмутителен материал, в който се твърди, че Сандърс се е държал като полезен идиот за съветската пропаганда, когато в качеството си на кмет на Бърлингтън е посетил „побратимения“ град Ярославл. Възбуденият кореспондент на вестника, който разду изопачената история, бе пропуснал да спомене, че по същото време в Русия на посещение е бил и президентът Роналд Рейгън, който силно е подкрепял гражданския обмен. Докато Сандърс е бил в Ярославл, Рейгън се е разхождал с Михаил Горбачов по Червения площад в Москва и е обяснявал, че заради драстичните реформи вече не счита Съветския съюз за „империя на злото“.
С публикуването на подобни клевети New York Times и други издания не само изострят политическата поляризация, но и допринасят за недоверието и цинизма към либералните медии в Съединените щати. Това също така унищожава репутацията на американската преса сред руските либерали и журналисти, които по-рано са се възхищавали на нейната независимост и почтеност. Както руският журналист и директор на ПЕН-Москва Надежда Ажгихина обясни в своя статия преди няколко години, „Русиягейт уби красивата мечта за съвършенството на системата на управление в САЩ, зачитането на закона и върховите постижения на американската преса“.
До читателите на NYT рядко достига информация как Дийн Бакет и настоящият издател Артър Г. Сулцбергер направляват материалите за Русия, но архивът на фирмата издател в Нюйоркската обществена библиотека ни позволяват да видим как предишните ръководства са оформили антируската линия на изданието. Артър Хейс Сулцбергер – издателят, който превръща New York Times във водещ вестник в средата на 20 век – през април 1958 г. е заявил пред редактора на коментарната секция Чарлз Мерц, че „пропагандата… не е задължително невярна… тя е метод за акцентиране, насочващ вниманието към това, което е желателно да се знае“. Сулцбергер е насърчавал Мерц да използва всяка възможност да „критикува безпощадно Русия“ и да разпалава „недоверие към Съветския съюз“, дори когато в дадения момент няма нищо, което да оправдава такава осъдителност.
Мерц, който понякога се е съпротивлявал на желанието на издателя да се удря постоянно по Русия, се е намирал в уникално положение. През 1920 г. той и Уолтър Липман публикуват подробно изследване на изпълненото с неточности и идеологически изкривявания отразяване на Руската гражданска война в New York Times. Това изследване установява, че вестникът многократно е публикувал неверни новини, каквито яростните антикомунисти в ръководството са искали да виждат: за бягство на Ленин и Троцки, за хвърляне на Ленин в затвора, за падане на съветския режим. „Политическите позиции спрямо Русия на редакторите на New York Times са повлияли дълбоко и грубо на новинарската секция“, пишат Липман и Мерц.
За известно време вестникът завива в обратната посока, като праща за кореспондент в Москва ексцентричния британец Уолтър Дюранти, който става пословичен като „апологет на Сталин“. Този период обаче свършва скоро след като Артър Хейс Сулцбергер става издател на вестника през 1935 г.
Под неговото ръководство, след края на Втората световна война изданието развива близки отношения с Централното разузнавателно управление. В замяна на специални разузнавателни брифинги за кореспондентите си вестникът помага за прикриването и оправдаването на интервенциите на службите в Иран, Гватемала, Индонезия, Куба и на другаде, където тези намеси са имали катастрофални последици. Както отбелязва историкът Дейвид Хадли, ЦРУ не контролира NYT – вместо това има „приятелско сливане на интереси“ (или както би могло да се каже – съглашателство).
В някои отношения обаче New York Times по времето на Артър Хейс Сулцбергер е изглеждал много по-добре, отколкото New York Times днес. Сулцбергер се е опитвал поне привидно да следва заръката на предшественика си „да предава всички новини без страх и пристрастност“. Той също така е предоставял на кореспондентите си в Съветския съюз голяма свобода на действие и е очаквал да се стремят към обективност. Вероятно най-добрият от тези кореспонденти – Харисън Солсбъри, е ценял високо тази свобода, както си личи от книгата му от 1980 г. за историята на вестника, озаглавена „Без страх и пристрастие“.
През десетилетията на Студената война репортерите на вестника понякога пропагандират стереотипи за сивите, покорни и конформистки руснаци. Същевременно обаче кореспонденти като Хедрик Смит и Дейвид Шиплер работят усилено за развиване на съчувствено разбиране на руския народ и показват в материалите си, че той не е съставен от роботи и анти-американски фанатици. Вместо да представят Съветския съюз като тоталитарна заплаха за Америка, те се опитват да преодолеят опасната враждебност между двете суперсили. Насред пика на напрежението в началото на 80-те Шиплер изтъква, че американците допринасят за проблемите в отношенията. Както пише той в книгата си „Русия: Разбити идоли, официални мечти“ (1983 г.) американците „мразят руснаците заради това, че разобличават лъжата на най-съкровените ни представи за човечеството – че свободата е естественото състояние на човека и че всички хора трябва да копнеят да са като нас“.
Позициите на Шиплер са необичайни. Както показва книгата на историка Дина Файнберг „Кореспондентите на Студената война“, повече американски журналисти по онова време се стремят само да утвърждават превъзходството на Съединените щати и да представят Съветския съюз като Другия. След края на Студената война фрустрацията от неуспеха Русия да бъде оформена по образа на Америка и възмущението от руската съпротива срещу политиките на САЩ стават основна причина за негативното отразяване в NYT и други щатски вестници, както показват книгите на Стивън Коен „Проваленият кръстоносен поход“ (2000 г.) и на Андрей Циганков „Тъмният двойник“ (2019 г.)
Все пак честната и ценна работа на журналисти като Шиплер, Смит и Солсбъри, която контрастира рязко с начина, по който Русия бива изобразявана по страниците на NYT днес, показва, че не е нужно русофобията да е постоянна политика на най-влиятелния вестник в Америка. Тъй като повече от половината приходи на New York Times идват от абонаменти, читателите може би са в позиция да изискват по-отговорно отразяване. Човек може и да се надява, че репортерите и редакторите на вестника ще започнат да приемат по-сериозно предупреждението на Мерц и Липман от 1920 г., че „твърденията за факти, идващи от държавите… не могат да бъдат приемани като неоспорими от независимата преса“ – предупреждение, което е приложимо и към информация, изтекла от представители на служби за сигурност, които настояват за анонимност и може да имат скрити мотиви.
*Дейвид С. Фоглсонг е професор по история в Рътгърския университет и автор на „Американската мисия и „Империята на злото“ (2007 г.)
About The Author
