Ще се срещне ли Тръмп с Мадуро? Байдън вече успя

Президентът на САЩ Доналд Тръмп вече рядко изненадва медиите и публиката по света и у дома си. Те отдавна са свикнали, че от него може да се очаква всичко. Затова и никой не се учуди, когато тия дни в едно интервю той обяви, че няма нищо против да се срещне с Николас Мадуро – непризнавания и винен от правителството на САЩ във всички грехове венесуелски президент, провъзгласен дори и за наркотрафикант с награда 15 млн. долара за главата му от американското правосъдно министерство. Заради обсесията на Вашингтон да го свали от власт, Венесуела е обект на задушаващи американски санкции, налагани с неизменното искане Мадуро да се маха. И сега хоп! – президентът на САЩ е готов да се види с него, защото по принцип нямал нищо против срещите.

Напълно в стила на Тръмп. Нали направи същото и със севернокорейския водач Ким Чен Ун. Първо щеше да го изпепелява с ракети, а после за нула време обърна курса на 180 градуса и двамата се събраха на историческа среща в Сингапур през лятото на 2018-та, където демонстрираха пламенна взаимна симпатия. Вярно, само половин година по-късно – на втората им такава среща в Ханой – се оказа, че Тръмп е прибързал да си повярва, че ще омае Ким и ще го накара да направи всички пожелани от стопанина на Белия дом отстъпки. Онова тяхно второ рандеву свърши с пълен провал, оттогава не си общуват, всичко е по старому и даже по-лошо, ако се съди по междукорейските отношения.

Разбира се, всякакви паралели са условни. Венесуела не е Северна Корея, притежава най-големите петролни запаси в света, от САЩ я дели само едно море и има венесуелска опозиция, много свидна за едрите спонсори на предизборната кампания на Тръмп от кубино-венесуелската емигрантска диаспора във Флорида. Така че ден след подхвърлянето за възможна среща с Мадуро, президентът на САЩ уточни в свой туит, че на нея щял да води разговор само за оттеглянето от властта на събеседника си и за нищо друго. Верен на амплитудите в импулсите си, Тръмп очевидно е разколебан дали точно преди изборите му трябва снимка с венесуелския лидер, действащ на важни за кампанията финансови фактори като червено на бик.

Мадуро също остана верен на стила си и в отговор припомни, че сам нееднократно е предлагал такава среща при условие, че общуването почива на взаимното уважение и зачитане. Разбирай: ако Тръмп се срещне с него, значи го признава и за държавен глава на Венесуела.

Този път обаче Мадуро добави и нещо неочаквано в официалната си фраза, формулирайки я така: „Също както съм се срещал с Джо Байдън и както сме разговаряли с него нашироко и по уважителен начин, което бе съответно документирано, така в необходимия момент съм готов да разговарям с уважение и с президента Доналд Тръмп.”

Изненада! Досущ фокусник, изсулващ гълъб от ръкава, Мадуро измъкна от архива си и пусна на сайта на министерството на комуникацията и информацията две забравени от медиите свои снимки отпреди пет години. На тях той е с тогавашния вицепрезидент на САЩ и днешен кандидат на Демократическата партия за президентския пост Джо Байдън. Кадрите показват как Байдън и Мадуро, плътно застанали един срещу друг, се смеят дружелюбно и водят оживен разговор, наобиколени от още официални и служебни лица. На една от фотографиите край тях е и тогавашният президент на Уругвай Хосе Мухика.

Щракнати са на 1 януари 2015 г., навръх церемонията по встъпване в длъжност на президентката на Бразилия Дилма Русеф. Още по онова време отношенията между Вашингтон и Каракас вече са обтегнати. Конгресът на САЩ е одобрил специален закон за санкциониране на латиноамериканската държава, а само два месеца по-късно тогавашният американски президент Барак Обама обяви Венесуела за заплаха за националната сигурност на САЩ, като до него стоеше и Байдън. Така бе отприщена цяла лавина наказателни антивенесуелски мерки, станали особено ожесточени вече при мандата на Тръмп.

Но въпреки всичко това на 1 януари 2015-та Байдън е самата любезност. Щом пресича поглед с Мадуро в калабалъка от официални гости, мнозина наоколо решават, че вицепрезидентът на САЩ ще си извърне главата и ще отмине в друга посока. Само че Байдън се усмихва и започва да си говори с Мадуро. Дори му завижда за гъстата черна коса и се шегува: „Ако имах такава коса, щях да стана президент на САЩ”.

Когато след онази церемония Мадуро се прибира в Каракас, още на летището местни журналисти го обсаждат с въпроси за какво точно си е говорил с Байдън. Той отговаря: „Поискахме от Съединените щати, казах на Байдън, както сме казвали на САЩ хиляди пъти и публично, и лично, че искаме отношения на уважение, нищо повече”.

Впрочем, преди сега Мадуро да припомни снимките си с Байдън отпреди пет години, самият Байдън побърза да се самообрисува в своя Туитър като противовес на Тръмп и подмятането му за среща с венесуелския президент, когото кандидатът на демократите нарече в коментара си „диктатор”.

Публикувайки след това общите им снимки с Мадуро, сайтът на венесуелското министерство на комуникацията и информацията им сложи следното заглавие: „Байдън предпочита да забрави своя разговор с Мадуро заради стратегията на политическата си кампания”. Включен е и следният коментар: „Днес Байдън се състезава за президентското кресло в САЩ. Пенсилванецът е в двубой с Доналд Тръмп, който в неделя обяви, че е готов да се срещне с президента Мадуро, макар после да финтира. Казаното от него се превърна в аргумент за атаки от страна на политическия му противник Байдън, според когото „Тръмп говори остро за Венесуела, но тачи диктатори като Николас Мадуро”. Да не би Байдън да е забравил как се смееше при онзи разговор на 1 януари 2015-та?”

Разбира се, Мадуро и правителството му нямаше как да пропуснат това бодване на фона на неспирните атаки, на които са подложени от години от страна на американското държавно управление, независимо дали то е в ръцете на демократи или републиканци. В Каракас ясно си дават сметка, че с алтернативния си политически модел родината на покойния лидер на Боливарската революция Уго Чавес и наследилия го Мадуро винаги ще е дразнител за официалните интереси на САЩ, поне докато те се приравняват към империалистически амбиции – независимо кой седи в Белия дом.

В този дух е и реакцията на венесуелските власти и поддръжниците им и спрямо нашумелите тези дни откровения на бившия съветник по националната сигурност на Тръмп – Джон Болтън, чиято мемоарна книга „Стаята, където се случи това: спомени от Белия дом” вече е в продажба от 23 юни. Много разкрити от Болтън пикантни подробности за начина, по който се взимат външнополитически решения, и за личните пристрастия на Тръмп, включително по венесуелската тема, още миналата седмица изтекоха по медиите.

Разбра се, например, че Тръмп смятал за „много яко” евентуално американско нахлуване във Венесуела, защото според него тази страна „принадлежала” на Щатите и те трябвало „да си я върнат”. Болтън разказва още, че 30 часа след като признал самообявилия се за президент опозиционер Хуан Гуайдо, Тръмп искал вече да се отметне от това, защото Гуайдо му изглеждал „сополанко”, а Мадуро – напротив, „силен”. Президентът стигнал до тази преценка, повлиян и от разговор с руския си колега Владимир Путин, който му казал, че Гуайдо е бил отглеждан като опозиционер под инструкциите на Демократическата партия в САЩ, твърди още Болтън. Тръмп приема да продължи поддръжката си за Гуайдо след заседание, на което сенаторът инициатор на много санкционни действия срещу Венесуела и Куба Марко Рубио го уверява, че „временният президент” ще прокара през доминирания от опозицията парламент решение, прехвърлящо на САЩ контролираните сега от Русия и Китай венесуелски петролни полета. „Искам ясно да декларира, че ще е лоялен само към САЩ и към никого другиго,” настоява още Тръмп.

От мемоарните откъси стана ясно също, че властите в Обединеното кралство са откликнали на искане на Вашингтон за блокиране на венесуелското злато в Английската банка (блокирането е казус, по който Венесуела всеки момент очаква решение на британски съд относно своето официално оплакване) с цел да се удари по-болезнено икономиката на страната. А също и че лично Болтън „по молба на Гуайдо” е сменил управителните съвети в предприятията на CITGO – мощната дъщерна фирма в САЩ на държавната венесуелска PDVSA. CITGO с всичките ѝ активи бе практически присвоена от САЩ миналата година, като бе обявено, че печалбите от нея щели да отиват за Гуайдо.

Сред изтеклите сега от книгата на Болтън извадки има и негови лични откровения – например, колко се „забавлявал”, докато гледал кадрите с опита за атентат срещу президента Мадуро с дронове на 4 август 2018 г.

Администрацията на Тръмп, чийто опит да спре публикуването на книгата бе отхвърлен от съда, изригна с обвинения срещу „предателя” Болтън задето вади на показ „кухнята” на властта.

На всичко това от Каракас реагират еднозначно – като на „вътрешни спорове и разборки в Империята”, които не променят същността на политиката ѝ. А тя е скандална и агресивна спрямо Венесуела и всички други „непослушни” страни, независимо кои са конкретните личности в американската върхушка. В крайна сметка е еднакво възмутително както желанието на Тръмп да нахлуе в „американската собственост” Венесуела, така и личната намеса на Болтън в незаконно отнетата от венесуелската държава CITGO, и „забавлението” му да наблюдава атентат срещу чужд държавен глава. Да не говорим, че цялостната политическа кариера на върлия ястреб Болтън, надъхвал за агресии и президентите Роналд Рейгън и Джордж Буш, прави достатъчно достоверно и твърдението на Тръмп, че и при последната му служба в Белия дом „той постоянно искаше да нападаме някого”. Което, впрочем, изобщо не изключва, че и Тръмп е искал същото.

Мемоарите на Болтън недвусмислено разкриват още, че всички американски санкции срещу Венесеула са налагани с ясната цел да бъде срината икономиката ѝ, за да бъдат поставени властите в невъзможност да управляват страната, без значение как ще отекне това върху живота на венесуелските граждани. Неразривна част от тази стратегия е и прякото присвояване от САЩ на венесуелски активи и собственост, каквито са случаите със CITGO и златото в Английската банка.

Венесуелската вицепрезидентка Делси Родригес обяви миналата седмица, че адвокатът на Гуайдо – Хосе Игнасио Ернандес, действа съвместно с назначения миналата година за шеф на Световната банка Дейвид Робърт Малпас за прехвърлянето на CITGO на американския енергиен гигант Conoco Phillps. Малпас от 2017 до 2019 г. е бил зам.-министър на финансите на САЩ и като такъв е наложил многобройни санкции на институции и дейци от петролния сектор на Венесуела, припомня Делси Родригес. Според нея това са били целенасочени действия за съсипването на венесуелската държавна компания PDVSA с цел последващо присвояване на CITGO – и те са били започнати много преди на хоризонта да се появи фигурата на Гуайдо, който е само послушна пионка в схемата.

Ударите по венесуелската нефтена индустрия, нанасяни през последните години от американските санкции, и особено отнемането на CITGO, наистина оказват съсипващо въздействие върху венесуелското петролно производство, което е сринато. Популярната в големите световни медии теза е за това да се критикува „лошото управление” на венесуелската държава, което вероятно също има своите пропуски, но основният проблем несъмнено все пак са американските санкции. И особено тежки са последствията от отнемането на CITGO с нейните рафинерии, както и отрязването  на Венесуела от достъпа до ключови вносни компоненти и субстанции, без обработката с които тежкият венесуелски петрол е непродаваем на световния пазар. Ембаргови са станали за Венесуела и много технологични елементи, необходими за поддръжката на нейните нефтодобивни инсталации.

Това е и причината за драстичния недостиг на гориво във Венесуела от началото на тази година, поради което се наложи страната с най-големи петролни запаси в света да внася петрол от другия край на планетата – от Иран. Ислямската република, с която още Чавес установи тесни съюзнически отношения и която сама е обект на американски санкции, откликна да помогне на своя латиноамерикански партньор, изпращайки към венесуелския бряг поредица от свои  кораби с гориво  с храни. Както коментират редица наблюдатели, понеже и двете държави са под санкции, на тях просто не им пука дали заради нарушаването им ще им лепнат още някоя. За разлика от една Гърция, например, която спря танкерите си, превозвали по-рано венесуелски петрол, именно заради американските наказателни мерки. Впрочем, САЩ налагат солени глоби и на пристанищата, приемащи кораби със стоки за и от Венесуела…

Иранската помощ даде животоспасяваща глътка въздух за Венесуела, но беше очевидно, че трябва да се предприемат и реформи в самата венесуелска нефтена индустрия, както и в продажбата на горива за населението и фирмите в страната. Още от времената на петролния бум през 70-те , когато венесуелците наричаха родината си Саудитска Венесуела, бензинът и дизелът на вътрешния пазар са на символични цени, дотирани от правителството. А под властта на Мадуро, покрай галопиращата пак заради санкциите и черната борса инфлация, те де факто са без пари – защото, примерно, зареждането на един среден резервоар на лека кола струва по-малко от един боливар. Докато най-малката банкнота (монети във Венесуела няма) е на стойност 500 боливара. Тази реалност от години подхранва и разрасналата се контрабанда на горива най-вече в съседна Колумбия.

Ето заради всичко това през май венесуелското правителство предприе реформа в продажните цени на горивата за населението и фирмите, като постанови доларизирането им и определи лимит за месечно потребление. Впрочем, повишението в цените почти няма да се усети от населението, защото те ще продължат да се субсидират от правителството при продажба от държавни бензиностанции. А лимитът в количествата цели преди всичко да се удари по контрабандата. Извън лимита, но по реални доларови цени горива ще могат да с купуват от частните бензиностанции.

Помощта на Иран за Венесуела включва сега и суровини и технологии, които да съживят и рационализират венесуелския производствен нефтен сектор – и това в момента е водещ икономически приоритет за венесуелските власти.

А политическият приоритет несъмнено е конструктивното поддържане и развитие на започналия още през септември м. г. диалог между правителството и онази част от опозицията, която приема да участва в него. Целта е да се подготви прозрачно и приемливо за всички провеждане на парламентарните избори, които по конституция трябва да се проведат тази година.

Хуан Гуайдо е от партията „Народна воля”, която радикално отхвърля такъв диалог и въобще участието в избори. Заедно със споделящите същата линия „Първо справедливостта”, Демократично действие и „Ново време”, тя образува твърда античавистка група, често наричана G 4. Само че, първо, опозицията в страната не се изчерпва с тези четири партии и второ, вътре в някои от тях самите има влиятелни сили, които не подкрепят ортодоксалния курс на G 4. Да не говорим, че сред самите съпартийци на Гуайдо има остри негови критици, вадещи и факти за негово лично и на близкия му кръг облагодетелстване от т. нар. „хуманитарна помощ” от САЩ и от други американски ресурси.

През януари т. г. Гуайдо бе отстранен и от председателското място на доминирания от опозицията парламент, като на този пост бе избран депутатът от „Първо справедливостта” (влизаща в G 4) Луис Пара. Много страсти с разгоряха тогава, имаше бойкоти, протести, сблъсъци. Гуайдо отказа да признае избора на Пара и изведе съмишлениците си депутати в един опозиционен вестник, където проведе друг вот, излъчил него, Гуайдо, отново за парламентарен шеф – акт, който по никакъв начин не може да се приеме за конституционен. Така че след много оспорвания конституционният съд на Венесуела все пак утвърди като легитимен нов председател на Националното събрание Луис Пара. С вечната теза, че всички институции в страната, включително и съдебните, са под контрола на „узурпатора” Мадуро, Гуайдо и сие отказаха да признаят това решение.

По същия начин постъпиха и сега, когато венесуелският Върховен съд одобри новите членове на Националния изборен съвет (CNE) – институцията, която контролира изборния процес и за чието обновление открай време най-шумно настояваше тъкмо опозицията. Това обновление обаче беше изцяло подкрепено и одобрено от опозиционните партии, участващи в Масата на диалога с правителството.

На този фон и по този повод се разигра и поредната драма с разцепление в една от партиите в G 4 – Демократично действие. Както и Гуайдо, нейният досегашен лидер Енри Рамос Аюп е против диалога с правителството и за бойкот на изборите. Само че точно на обратното мнение се оказа неговият досегашен най-близък съратник – генералният секретар на партията Бернабе Гутиерес. Той предложи да се проведе вътрешнопартиен референдум, на който да се вземе решение за партийния курс. В ръководната върхушка идеята бе отхвърлена, но Гутиерес бе подкрепен от доста депутати на Демократично действие, а също и от много нейни кметове.

Разцеплението стигна до Върховния съд, към който се обърнаха двама от партийните активисти с искане той да вземе решение кое от двете крила на ДД е легитимно. Съдът постанови партията да се поеме от временно колективно ръководство, което да изчисти противоречията. По партиен устав такъв колективен орган се председателства от генералния секретр, така че за момента надмощие взе Бернабе Гутиерес, а Рамос Аюп се оплака, че „узупраторската власт” е „узурпирала” и партията му.

Страстите се подсилват и от факта, че сред петте членове на току-що определения нов CNE, длъжен да организира и контролира парламентарните избори тази година (които G 4 иска да бойкотира), е и братът на Бернабе Гутиерес – юристът Хосе Луис Гутиерес, заел едно от двете места в CNE, отредени за опозицията. G 4 веднага алармира, че с този пост за брат му властите са подкупили Бернабе Гутиерес да разцепи Демократично действие. На свой ред двамата братя в един глас повтарят, че си остават опозиционери и всъщност действат по дълбокото убеждение, че конструктивният път за промяна в страната е не бойкотът, а участието в изборите и осигуряването на гаранции те да са прозрачни – нещо, което може да стане именно с ефективни опозиционни представители и в CNE.

Факт е, че именно тази линия – на конструктивната опозиция, започва определено да надделява в опозиционните венесуелски среди, където недоволството от инатливия курс на Гуайдо и G 4 е все по-силно. Тя получи допълнителен импулс от интервюто на Тръмп, с което започнахме и в което той изрази готовността си за среща с Мадуро. В същите си изявления американският президент изрази и разочароване от Гуайдо, който така и не успял досега да постигне никаква промяна във Венесуела. Тази оценка определено подсилва аргументите на всички критици на Гуайдо в пъстрата и разпокъсана венесуелска опозиция, сред която досега все пак имаше някакъв респект към него, защото се смяташе, че разполага с непоколебимата подкрепа на САЩ. Но ето, че май не е така.

Има и още един интересен знак от последните дни. Друг важен фактор в международните атаки срещу правителството на Венесуела и досега верен крепител на Гуайдо – генералният секретар на Организацията на американските държави Луис Алмагро, ненадейно влезе в контакт с уж „узурпиралия” мястото на Гуайдо настоящ председател на венесуелския парламент Луис Пара и проведе с него дълъг разговор за разположението на силите в Националното събрание в Каракас, за нагласите сред опозицията и за предвидените за тази година парламентарни избори. Сам по себе си такъв разговор е признание за легитимността на Пара и за протичащите във Венесуела политически процеси, оставящи Гуайдо и сие извън борда.

На свой ред самият Гуайдо и групата около него също решиха да се изявят гръмко, та да потвърдят и своята непоклатима позиция. Те публикува в испанския в. „Ел Мундо” нападателно открито писмо до бившия испански премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро, който бе посредник в диалога между венесуелското правителство и опозицията, протичал в Доминиканската република в края на 2017-та и началото на 2018-та. Онези преговори целяха изработване на гаранции за опозиционно участие в президентските избори през 2018-та. Но точно преди подписването на споразумение опозицията го прекъсна диалога, проваляйки и усилията на Сапатеро. Испанският социалист и днес не спира посредничеството си, призовавайки към опозиционно участие и в предстоящите парламентарни избори. Но точно затова писмото на Гуайдо и сие сега го заклеймява остро като „съюзник на узурпатора”, „помощник на сатрапи”, „Джекил и Хайд”.

Испания и различните крила в нейната политика също отдавна са поле на сблъсък по венесуелската криза. Има доста преплетени бизнес интереси между богаташки венесуелски эамилии и влиятелни испански политици. С испанско гражданство са много емигрирали в „родината майка” венесуелски опозиционери, включително бащата на ментора на Гуайдо и лидер на общата им партия „Народна воля” Леополдо Лопес. Лопес-младши, който би трябвало да излежава под домашен арест в Каракас присъдата си за предизвикване на причинили човешки жертви размирици през 2014 г., бе изведен от дома си от хората на Гуайдо на 30 април м. г., когато същата компания извърши неуспешен опит за преврат. След провала на пуча Лопес-младши се укри в резиденцията на испанския посланик в Каракас. А баща му – Леополдо Лопес-старши, който от години живее в Испания, бе избран за евродепутат от листата на дясната Народна партия и сега е сред основните двигатели на антивенесуелските резолюции на Европарламента.

Може да се припомни също, че при появата на лявата партия „Подемос” на испанската политическа сцена през 2014 г. испански десни политици и медии атакуваха водачите ѝ като „агенти на чавизма”, тръбейки, че партията е създадена с венесуелски пари. Всички такива твърдения, заради някои от които бяха водени и съдебни дела, се оказаха кухи, основани единствено на факта, че четирима от основателите на „Подемос” са работили като преподаватели по договори с венесуелски университети, за което, естествено, са получавали законно заплащане.

Подобна схема бе разиграна медийно и в средата на юни т. г., като този път обект на твърденията за получено „на тъмно” венесуелско финансиране бе италианската партия „Пет звезди”, чийто представител – Луиджи ди Майо, в момента е министър на външните работи на Италия. Публикация, излязла на 16 юни в испанския вестник с изявено консервативен профил „АВС”, твърдеше, че през 2010 г. заемалият тогава поста на външен министър Николас Мадуро бил одобрил изпращането на 3,5 милиона евро в куфарче до венесуелския консул в Милано Джанкарло ди Мартино. А той предал парите на съоснователя на „Пет звезди” – бизнесмена в областта на комуникациите Джанроберто Казаледжо, който е покойник от 2016 г.

Доста медии по света, включително и български, преповториха шумно, че „Мадуро подкупвал „Пет звезди””. Без да си направят труда поне да проверят, че им е поднесена притоплена и развалена манджа. „Новината” вече е била въртяна от италианските медии през 2016-та и още тогава е опровергана достатъчно категорично от извършени по онова време проверки. Въпреки това и по сегашната нова публикация в Италия вече е започнало ново разследване, защото такъв е редът, но местните медии нямат особен интерес към тази отдавна изхабена „фейк нюз”. „Документът”, който е публикуван сега в „АВС”, претендира да е автентична докладна записка от 5 юли 2010 г. на венесуелското министерство на отбраната, в която е отбелязано отпускането на въпросните 3,5 милиона по искане на външния министър Мадуро и че те трябва да бъдат предадени на Джанроберто Казаледжо. Само че „документът” е доста недодялана фалшификация. По закон още от 2007-ма при официалното изписване на името на всяко венесуелско министерство или държавно ведомство задължително се добавя „на народната власт”. Така че в официалния фриз на „документа” от „АВС” би трябвало да е изписано „министерство на отбраната на народната власт”, а стои само „министерство на отбраната”. Освен това на печата, в чиято среда трябва да изобразен бял кон, тичащ наляво, конят тича надясно и главата му е обърната наопаки.

Гневен от поредната нападка срещу баща му, синът на покойния Джанроберто Казаледжо – Давиде, подаде съдебно оплакване срещу „АВС”.

Интересното е, че същият вестник беше много активен в подобните нападки и срещу „Подемос”. Но ако спрямо испанската партия все пак се търсеше някаква логика в обвиненията, в италианския случай нещата са още по-абсурдни, защото „Пет звезди” дори не е лява партия, която идейно да „оре” в полза на венесуелския модел, а лансира десен популизъм. Но пропагандната кампания срещу Венесуела явно вече не се вълнува от „дребни” подробности. Дори и да бъде опровергана „новината” при започналото разследване, нали тя вече е завъртяна, нали у масовата публика вече е набито, че Мадуро пазарува европейски партии…

На самия Мадуро обаче изглежда все по-малко му пука какво ще пишат или говорят за него в Европа. Той излезе с доста остра реакция, след като висшият представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел, както и сформираната от ЕС Контактна група за Венесуела оповестиха своето негативно становище за новия венесуелски Национален изборен съвет (CNE), за предстоящите избори и за казуса с партията Демократично действие.

Мадуро обаче рязко отхвърли като „колониалистка намеса” европейските поучения към венесуелската демокрация, говорейки пред активисти на управляващата Единна социалистическа партия на Венесуела. „Европейският съюз да се грижи за борбата с Covid-19, с расизма. Да не се бъркат на Венесуела! Вън Европейския съюз от Венесуела, стига вече!”, заяви Мадуро.

Изразявайки солидарност с хората с африкански корени, които протестират по улиците на много градове по света срещу полицейското насилие, ксенофобията и расизма, президентът напомни, че „във Венесуела отдавна сме премахнали паметниците на колониалистите, убийците и империалистите”. Той наблегна: „Венесуела не е ничий заден двор! Европейският съюз да се разкара! Венесуела ще си направи своите избори. Европейският съюз не ни интересува.”

В по-дипломатичен стил, но общо взето в същия дух бе и официалният отговор към ЕС, разпространен от венесуелския външен министър Хорхе Ареаса.

Очевидно управляващите в Каракас държат не само Тръмп да забележи твърдостта им.