Валери Петров – сто стъпки наоколо

По повод 100-годишнината от рождението на напусналия ни през 2014 г. голям поет ВАЛЕРИ ПЕТРОВ „Барикада“ предлага написаното за него от поета и журналист БОЙКО ЛАМБОВСКИ  в брой 3-4 за 2020 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“. То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, културни дейци, журналисти.

1. Пиша този текст по време на извънредното положение, прието в страната поради опасностите от пандемията. Една от препоръчваните мерки – да не доближаваме плътно другия. Хрумва ми, че никога не можем да бъдем толкова плътно до някого, че да разберем живота му така, както би ни се искало.
2. А до големия поет подобна плътност е винаги повече илюзорна, отколкото продуктивна. Можем да обикаляме около големия поет, около битието и небитието му и да усещаме различни степени на близост. Ала само степени. При все това обикалянето винаги е целебно – в много смисли на думата.
3. Обикновено бързо забравяме писателите си, след като ни напуснат. Когато си признаваме това, притуряме малко към националното себепознание. Защо ни е нужно да притурим ли? – с цел надграждане на достойнствата ни и елиминиране на немалкото общи комплекси и пороци.
4. Не говоря за имената, които влизат в учебни програми и волю-
   неволю стават предмет на школски усилия, анализи и академични амбиции. Не говоря и за жалоните на националното самосъзнание, около които политиците произнасят речи при кръгли годишнини. То е уместна, но неефективна за истинското препрочитане ритуалистика.
5. Говоря за обикновения интерес към произведенията на българските класици. За обикновеното им четене, когато се прави за удоволствие, утеха или просто така – от носталгична прищявка. Не за изпит или понеже телевизорът се е развалил – а за няколко благи минути с любимо четиво. Това, уви, е рядкост. И все пак…
6. И все пак – имаме автори, които са обичани. При чието име някак ликовете ни стават по-човешки, по-толерантни, по-ненапрегнати. Дори когато дочулият името е случаен човек и не е чел бог знае какво. Дори когато е зърнал нещо мимолетно, дори когато не си е купил книга, но е мярнал стихче или песничка с края на окото или е доловил с половин ухо нещичко – примерно „За хвърчащите хора“.
7. Валери Петров е сред малцината, които получават такава обич – 100 години след рождението си и 6 години след смъртта си.
8. Това е сигурно, знае го цяла България. Виждал съм го и съм го срещал лично у мнозина, затова пиша.
9. Той е сред най-сериозните творчески дългожители у нас, пък и по света. Имам предвид годините, през които не просто е писал, а десетилетията, през които е създавал литература с много високо качество – постоянно, с вкус и прецизност. Първата си книжка издава едва 18-годишен – „Птици към север“, през далечната 1938 г.
10. Пишеше, без преувеличение, почти до края на дните си през лятото на 2014. На това също, смея да кажа, съм отчасти свидетел, понеже докато работех в национален всекидневник, често през последните му години се случваше да го помоля за стихове, които да отпечатаме.
11. Понякога отказваше да даде веднага, но обещаваше – след две седмици ще дам, изчакай, Бойко.
12. Спазваше уговорения срок и подготвяше обещания цикъл – не просто нови и не просто някакви хрумки, наброски, не просто печални и нескопосни автоплагиати на стари шедьоври, както правят някои възрастни, но изгубили творческия си живец и майсторлък живи класици. Не. Даваше забележителни, остроумни, чудесно отшлифовани текстове. Акуратно напечатани, в папка или по пощата.
13. Беше перфекционист в най-добрия смисъл на думата.
14. В един свой текст за Валери Петров критикът ни Светлозар Игов сравнява творческото му дълголетие с това на Гьоте…
15. Едва няколко пъти съм се срещал с Валери Петров насаме. Трябва да кажа, че се отнасяше към мен извънредно доброжелателно. Не го бях заслужил с нищо, допускам, че е от добро възпитание, но и поради общия ни респект към писаната словесност.
16. Ценях го високо като поет, преводач, драматург. Трябва да призная обаче, че като поетика не ми беше той кумирът. Имах си други – повечето починали, някои българи, други – чужденци.
17. В едни се разочаровах по-сетне, други ми станаха по-малко интересни, трети продължавам да държа на пиедестал.
18. Във Валери Петров обаче не се разочаровах никога. И уважението ми към него като поет е тихо и неизменно, обгърнато с някаква пантеонна тишина.
19. Защото поетът трябва да бъде съден според мерките, които сам си е поставил. Той имаше към собствените писания много, наистина много високи изисквания.
20. Естетическата летва, пък и моралната, която си беше вдигнал – къде поради родови качества, къде поради самовъзпитание – този мъничък на ръст и мъдър старец, беше винаги високо горе, при птиците, да не кажа при ангелите.
21. И до края на живота си той се стремеше да я скочи. Почти винаги успяваше. Това ме изпълва не само с уважение към него, но и с вярата, че играта си струва. Че литературният майсторлък не е ценност, от която може лесно да се откажеш поради умора или каприз.
22. Литературният майсторлък е като мисия, с която си изпълняваш житейската служба – както се изпълнява войнишка. Иначе ставаш нещо като предател.
23. Нашият известен художник-фотограф Иво Хаджимишев, зет на поета, подготвя изложба за Валери Петров. Тя трябва да бъде открита към края на тази година. Седим в ателието му, където той ми показва писма, открити в архива на починалия ни класик след смъртта му. Те са изписани с бисерен почерк от ръката на още младия Валери до любимата му Доменика Бобошевска. Тя е ученическата му любов, за която по-късно се жени. Запознават се в Италианския лицей.
24. Писмата и други документи Иво и останалите наследници на поета са дарили на Централния държавен архив. Там се обособява съответен фонд „Валери Петров“. Те са доста интересни и за историците с автентични свидетелства не само за взаимотношенията на Валери и Доменика, но и за опасното и жестоко военно време
25. Гледам ги, но не ги пипам, от страх да не зацапам нещо – все пак са близо 80-годишни писма. Доменика Бобошевска е била подследствена в Централен затвор, София, като ремсист. Регистрирана е там под номер 2104 ‒ политически затворник. Това става след провал на БОНСС в Химическия факултет през 1943 година.
26. Времето не си е поплювало тогава. Както и сега впрочем, но по друг начин. Войната и смъртта са били близо до хората, враждата, изглежда, е била политическа норма и общочовешко ежедневие, а не само парламентарна реторика или глупав филмов екшън.
27. Враждата тогава е била физическа, а понякога, да не кажем често, смъртоносна. От своя баща знам, че през 40-те учениците бранници във Видинската гимназия например смятали за нещо като дълг да причакват и бият учениците еврейчета след училище. Загдето са еврейчета. Учениците ремсисти пък, някои от които яки селски момчета, смятали за свой дълг да охраняват еврейчетата.
28. Валери Петров за политическите си убеждения: „За левите идеи няма какво много да кажа ‒ те са в мен от родителите ми и приятелския им кръг, от четивата, от БОНСС-а, от жестоката глупост на фашизма, който ‒ казват ‒ не бил съществувал у нас. Стремежът към разбираемост също ми се вижда съвсем естествен: изкуството е контакт, ток между хората. При това аз още вярвам в благотворното влияние на добрата книга върху хората.“*
29. През 1944 г. Валери Петров издава пиеската в стихове „Народен съд“, наречена „Хорова агитка“. За която сега някои го упрекват; в нея бил призовавал за мъст над бившите фашисти. Той никога нито е криел, нито е изменял левите си комунистически убеждения. Аз, пък и никой здравомислещ човек, не би могъл да го упрекне, че призовава за мъст над такива сили – чужди и наши. Които ни повече, ни по-малко са имали предвид физическото унищожение на цял етнос, към който той и семейството му принадлежат.
30. Въпреки това фактът, че и преди демократичните промени Валери Петров не говореше за „Народен съд“, не се гордееше с това прозведение, показва, че е прозрял колко важни са хуманизмът и прошката пред всяка ненавист, била тя и към враговете.
31. Валери Петров за грешките: „Виждам, че по дългия си път в поезията съм преживял няколко различни етапа и съм плащал някой и друг данък (поради много безкритична вяра, без подлости) на догматичната естетика.“
32. Поезията му не желае да избяга от читателя, да се качи на самотен връх и да се възторгне от себе си: „Колко високо дойдох, макар че ми е малко самотно тук“. Има поети, които пишат така, понякога са добри, те също вдъхновяват други поети, намират читатели и почитатели.
33. Валери Петров обаче сякаш отговаря на максимата: „Добрият писател се страхува да не остане неразбран, слабият се страхува да не го разберат.“
34. В този смисъл той е близо до приказността и проповедта едновременно, но със средствата на изящната словесност. Всяко негово стихотворение иска да бъде разбрано.
35. Стиховете му са често сюжетни, картините са като видени през очите на малко дете, чийто взор е пълен с възторг, почуда и лека стреснатост пред битието.
36. Но е пълен най-вече с всеопрощаващата благост на мъдреца.

И проскърцват, проскърцват във равен напев колелата,

и полъхва на топло от едрия, тъмен Балкан,

а пък черният въздух мирише на клей от гората,

на треви, на сурово дърво, на тютюн и катран.

               „Коли под звездите“, 1940

37. Римата при поета Валери Петров е обект на особено уважение, тя царува в поезията му, той е внимателен, находчив и винаги нащрек с нея. Това не се забелязва от читателя, защото не му е и работа, но поетът знае цената ѝ – тя увенчава уж простичките, но дълбоки послания, които инак биха останали незабелязани или пуснати край ухото без звънките римни камбанки:

През капаците два тънкоребри

трепка слънце на прашни черти

и стените са кожи от зебри

и чудовищен, в страшните дебри

грамофона с тръбата цъфти.

                 „Край синьото море“

38. Ние имаме виртуози на майсторското стихосложение – десетки са. Особено са добри: Яворов, Лилиев, Фурнаджиев, някои автори от втората половина на миналия век като Иван Николов, Добромир Тонев…
39. При Валери Петров акуратността, находчивостта, изобщо културата на стихосложението също могат да служат за уроци по творческо писане на поезия. Стиховете му се отличават често с ритмична и римна виртуозност.
40. За разлика от някои символисти обаче тази виртуозност не е вагнеровска, смазваща с оркестрационната си монументалност, която понякога те кара да забравиш смисъла на казаното.
41. В нея отсъства самолюбуването (или почти) и тя никъде не стои като зле скрита спойка в самата тъкан на посланието, а обладава подкупваща простота, излъчва желание за непременна споделеност. Виртуозността присъства, но скромно се потулва някак на заден план. На преден излиза смисълът, а той е в посланията за доверие, в съчувствието и прозрението.
42. Когато четем стиховете на Валери Петров, не мислим за сериозния труд, който стои зад тях.
43. Направата остава достояние само на поета, а излъчването винаги сякаш е спонтанно, на един дъх.
44. Това е умение на майсторите. Всяка национална литература има много калфи, още повече чираци, но майсторите са няколко десетки, не повече. Той е майстор.
45. Валери Петров е писал немалко за деца, самата му поезия е заредена с много „детскост“ някак имплицитно. Не в инфантилния, а в библейския смисъл на думата. В смисъла на невинността и философското целомъдрие.
46. Поезията му е за малки и големи деца, каквито сме ние в доста мигове от живота си, дори до дълбока старост.

47. Често самата му поезия сякаш е писана от дете – само че дете на дълбокото и мъдро познание, един такъв отрок на Вечността, видял същото като нас, но видял го по-ясно и изразил го по-звучно.
48. Сценарното му дело също е пълно с поезия, както впрочем и драматургията и творчеството за деца.
49. Под термина „поезия“ в случая подразбирам не само римата, служенето с тропи, владеенето на прозодията, а вниманието към индивидуал­ната душевност, постоянното присъствие на съчувствието, прошката към близкия и далечния.
50. С тези неща са заредени и „Когато розите танцуват“, и „Честна мускетарска“, и „Театър, любов моя“ и „Копче за сън“, и „В лунната стая“, и „Йо-хо-хо“; всъщност всичко.
51. Преводите на поезия често се нуждаят от конгениална кръв, за да получат подобаващо се място в новия език, на който са реализирани.
52. Да се превежда поезия, е съ-творчество, съ-чувство, съ-проникване, съ-страдание.
53. Освен Шекспир и някои руски класици Валери Петров направи забележителни преводи на Гьоте, Ръдиард Киплинг, Джани Родари, Миклош Радноти и много други.
54. Според някои критици Шекспир и преводите му на български могат да бъдат ключ към четенето на самия Валери Петров.
55. Истината е, че и в преводаческото си дело той направи така, щото големите текстове на световните класици, колкото и да са сложни понякога, да звучат на чудесен, разговорен български.
56. И станаха не просто близки и разбираеми за всеки, но се превърнаха в удоволствие за слушане и четене.
57. Световната класика, понякога досадна за мнозина, в превод на Валери Петров носи лекота и удоволствие.
58. Това е така, защото класиката хем си остава класика на езика, на който е написана, хем е като че отново родена в превода му. Благодарение на неговия версификаторски усет, на стиховата му култура, изобщо на неговото голямо „можене“, което влиза в един впряг с голямото „можене“ на превеждания.
59. Валери Петров за новото: „Преди няколко дена компютърът, с който се уча да работя, ми подчерта в червено думата „глобализация“ като непозната за него, значи преди няколко години тя не е била толкова често употребявана, а ето че сега е на устата на всички и все по-ясно става какво се крие зад нея.“
60. Той живееше в този свят, без да се опитва да се прави по-модерен, отколкото е, но и без да изостава от него. На моменти се случваше обратното: светът настигаше Валери Петров, приемаше неговите ценности.
61. И това не е само при актовете му на доблест, както при прочутото гласуване за Солженицин в СБП, при което Валери Петров гласува „въздържал се“ с още петима наши писатели ‒ Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров. А и във вечната „модерност“ на етиката му – винаги на страната на онеправдания, на кроткия, на възпитания, на жертвата и таланта.

62. Валери Петров за този свят: „Не е толкова важно дали сме изненадвани от събитията, или не, а накъде ни водят тези събития. И този въпрос се върти днес в умовете на безброй хора, по-умни и по-осведомени от мен: какво става и къде отиваме днес по линията на електрониката, утре ‒ по линията на генетиката, вдругиден ‒ зная ли по коя линия! Сякаш наистина сме се запътили към края на света.“
63. Може ли да се учим, освен на поезия, и на друго от него? Можем, например на толерантност и мекота, вкл. в семейните отношения. При контактите си с него, със зет му и дъщерята Бояна, която също ни напусна преди две години, долавях внимание, уважителна привързаност, примесена с мила ирония понякога, но никога грубост или пренебрежение помежду им.
64. Може да е имало и нещо друго; аз видях само това.
65. Вероятно се дължи на възпитание, но и на някаква много здрава спойка, идваща от образованието, от вековете, от характерите.
66. Майката на Валери Петров е Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, баща му е д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, известен адвокат и обществен деец, бил е пълномощен министър в Българската легация във Вашингтон, представител на България в ООН, написал е и книга за Яворов. Тяхното семейство е приютявало и спасявало колеги в нужда и беда през онези размирни години, те самите са търсили и намирали временен приют при колеги.

67. Синът на Елин Пелин Боян Иванов например свидетелства: „Ние две еврейски семейства тука пазихме. Имаше един период, в който, като им беше разрушена къщата от бомбардировките, дойде семейството на Валери Петров. Те живееха тук, татко отдели стаи, за да могат да се приютят.“ (пред „Панорама“).
68. Някой днес може би мисли, че животът на поета, увенчан с много държавни отличия и награди, с широка известност в страната, с преводи в чужбина, е бил извънредно лесен.
69. (Две негови стихотворения са преведени от Нобеловия лауреат Йосиф Бродски, когато последният като млад е припечелвал с преводи на поезия в тогавашния Ленинград.)
70. Друг може би вярва, че животът на Валери Петров е бил нещо като люлеене в хамак, над който лавърът е свеждал готови венци, предвид сравнително ранната му поетическа слава.
71. Всъщност още за книгата си „Стихотворения“ през 1949 поетът е подложен на вкарване в „правия идеологически път.“ Книгата, особено заради поемата „Jeuvenes dum sumus“, става обект на унищожителен „приятелски огън“, както се изразяват днес агенционните журналисти за военните конфликти по света.

72. Индивидуалистичните нотки, опитите за хуманистична рефлексия и приливите на упадъчна „кахърност“ са били разнищени и порицани.

…И злини несторени,

бели редове,

думи неговорени,

неми гласове,

мигове пропуснати

между две войни,

недопрени устни,

неживени дни,

сделки разни мръсни,

глупави неща;

през два дена бръснене,

ревност през нощта —

всичко туй блуждае

в спиртното море…

Поемата е писана през 1943 г., а в стиховете по-горе става дума какво се крие в зародишите на неродените, спиртосани в стъкленици. Питам се днес какво е имала критиката против тези относително ясни и прости послания?

73. Мисля, че просто идеологическата поръчка е налагала да се демонстрира неприязън към всяка проява на метафизичен дуализъм, към скепсиса и възможното недоверие в светлото политическо бъдеще. От поета и словесния работник са се изисквали мажорност и бодрост, освен добър произход, разбира се.
74. Но поетът, когато е поет, не може да е политически оптимист, просто защото неговата работа и познания са свързани с противоречивата и многоспектърна човешка природа. А тя, дори да е предмет на политическия инженеринг, не е податлив предмет, крие изненади.
75. Валери Петров е бил наясно, че новият човек не се получава с постановления, както и че новият морал не може да се нарисува като лозунг над замазания с бяла боя стар морал.
76. Затова в стиховете му става дума за морала, който не подлежи на замазване – все същото, което се смята за човещина от памтивека.
77. Днес някои се държат така, сякаш литературата през годините на тоталитаризма е била бяло поле или само сфера, пълна с цензура и идеология.
78. Всъщност и в периоди на стеснена свобода на словото и дори на цензура и автоцензура честните писатели могат да се идентифицират лесно – те не пишат неща, в които не вярват, и всеки намира своя начин да не допуска в творчеството си ерзаца на пропагандата.
79. Вярвам, че Валери Петров няма текстове, под които не би се подписал и днес.
80. Беше много внимателен какво подписва, държеше на това, което за някои е старомодно – т. нар. писателска чест. Разбирана не само като внимание към стила и метафората, но и към правдата.
81. Може би затова намери в сатирата, по-скоро в лирическия сарказъм, онази ниша, където можеше да е верен на себе си, да е критичен и да изобличава онова, което смяташе за смешно, грешно, а понякога и позорно.
82. В някои от сатиричните му поеми откриваме обикновено негодувание към умението на човека да изврати всяка ситуация и идея – от алчност, глупост, егоизъм.
83. В други – и нещо като предчувствия за амбициозните ни социални проекти:

И прииждали все нови и нови,

да обслужват фара готови,

със свойте деца, роднини, съпруги

и се катерили едни върху други,

и с лакти остри

се бодели без жал,

тъй че бедният остров

да изтрай не можал

и с грохот и трясък,

сред пяна и плясък,

разпукан в средата,

в миг се скрил под водата!

               „Песничка за пазачите на фара“

84. Сатиричните поеми на Валери Петров – и „Случка с асансьор“, и „Репортаж за трите хаш“, и „Японска история“, не са чиста сатира поради лирическата си тоналност, но може би тъкмо затова са валидирани от интереса на много широка аудитория в онези времена.
85. С тях, впрочем както и някои достойни автори от онова време като Добри Жотев с „На гости у дявола“, Валери Петров отвоюва пространства за свободното слово и дух.
86. От непубликуваните спомени на Валери Петров става ясно, че за да стане възможен бракът между Нисим Меворах и Мария Петрова, се е наложило те да приемат протестантството (въпреки че и двамата са атеисти). Това е станало в края на Първата световна война. То е и причината в навечерието на Втората световна война Валери Петров и сестра му Ева Меворах да бъдат причислени към протестантската църква. Отношението на Валери Петров към въпросите на вярата обаче, изразено и в стиховете му, е просветено атеистично.
87. Хуманизмът му не се нуждаеше от конфесионална патеричка, за да открива жестокостта и мъченичеството отвъд свещените книги, в живия и всекидневен живот.

Германският ни домакин

разказва анекдот на „идиш“,

а пък евреин ни един

не можеш в този град да видиш.

Аврам, Ребека, Соломон,

на толкоз вицове герои,

през камерите със циклон

прокараха ви, мили мои!

               „Еврейски смешки“

88. Валери Петров е бил наясно със сложността на съществуванието чисто интуитивно, още от ранната си младежка мъдрост. Впрочем някои наши автори са намеквали, че у Валери Петров изобщо няма метафизика.
89. Не мисля това за вярно, той просто си е проправил етичен коридор към метафизичното. Изглежда му е бил напълно достатъчен.
90. Най-важното е, че читателят също харесва да го превеждат през този коридор и му се доверява.
91. Валери Петров за Бога: „Аз не вярвам в библейската легенда, но на шега мога да си представя как Творецът ни дърпа ушите и ни вика: ‒ Абе, пакостници, аз казах ли ви да не ядете от плодовете на това дърво! С кой акъл сами си унищожихте всичко, което бяхте създали! А ние, извъртели глави и надигнали се на пръсти, хленчим: ‒ С него…“
92. Аз си имам фаворити в поезията му. Те са „В меката есен“ при поемите, няколко стихотворения, в които приказността е постигната с неочаквано богат фолклорен речеви диапазон.
93. Имам между предпочитаните и няколко по-късни работи, в които иронията и самоиронията са като подправка за любима гозба – тъкмо толкова, колкото да се почувства човек у дома, а не у някой фанатик на експеримента, който може и да те отрови от желание да впечатли.
94. При редките ни все пак срещи все питаше: как върви писането? Беше, разбира се, и обикновена куртоазия, и проста любезност, но беше и отношение към основното дело на собствения му живот.
95. Тоест, питаше това, което вероятно всеки ден е питал и себе си. Съдя по умелото му и непрестанно саморедактиране, което бъдещите му изследователи ще могат да открият в работните му тетрадки и листове.
96. Валери Петров за важните работи: „Три-четири основни неща обаче са оставали твърди при всички етапи в начина ми на писане: левите мисли и чувства, максималната разбираемост, взискателността към формата в традиционното стихосложение.“
97. За поет от ранга на Валери Петров може да се съди по наличието на последователи, по това как реагират на поезията му учениците и обикновените хора, а днес – и по отношението в електронните формати, форуми, блогове, социални мрежи.
98. За първото не знам – ще кажат критиците, и то след време. Второто съм установил от немалък личен опит – хората реагират с неподправена симпатия, понякога с патос и възторг. При третото има и безусловна любов, а понякога се разгарят политически спорове и летят светли и тъмни пръски, различни квалификации.
99. Всичко това ме убеждава, че поетът Валери Петров е изключително жизнен post mortem, така както беше работоспособен и жизнен във физическото си тяло.
100. Смятам него и творчеството му за важна част от националното достояние и се надявам да се чете и съпреживява, докато има български език и България.

*Цитатите тук и по-долу са от интервюта на Валери Петров с автора и от неговите съчинения. Бел. на автора.