В категории:България / Здравеопазване

А тежко болните НЕ от Covid-19 кой и къде да лекува?

Жена почина от перитонит във Враца след погрешно третиране по телефона. На мъж с влошаване след инсулт и куп други заболявания е отказано постъпване в болница, защото „състоянието му не е извън нормите”. И това само за един ден. Така ли ще я караме в пандемията?

 

Сами ли да се спасяват тежко болните НЕ от Covid-19?

Два паралелно разиграли се случая, разгласени само в рамките на едно денонощие, поставиха остро въпроса какво става в условията на сегашната пандемия с хората, които са тежко болни НЕ от Covid-19. Кой, как и къде ги лекува?

Най-трагично се развива съдбата на жената от Враца, за която бе съобщено, че е починала, след като дни наред погрешно е лекувана по телефона от своя личен лекар, сметнал температурата и болките ѝ в корема за симптоми на коронавирус. Чак когато състоянието на болната се влошава, тя е приета в частна болница в града, но и там първата диагноза за бъбречна криза е погрешна. Едва след като жената припада и е извикан реаниматор, той установява симптоми, характерни за перитонит. Болната е прехвърлена в Спешния център на МБАЛ „Христо Ботев” във Враца, където след рентген и скенер се разбира, че става дума за перфораця на тънките черва на четири места. Извършена е операция по спешност, но състоянието на жената вече е било прекалено тежко и вечерта на 1 април тя е починала…

Същия ден и друго семейство е хвърлено в огромна тревога пак във връзка с тежко болен, но НЕ от Covid-19, комуто е отказано постъпване в болница. Този случай бе разгласен във Фейсбук от пряко засегнатата известна журналистка Елена Дюлгерова – болният е нейният съпруг. Ето драматичния зов за помощ, който Елена отправи миналата нощ през своя профил в социалната мрежа:

Елена Дюлгерова

„SOS МОЛЯ ЗА ПОМОЩ, МОЛЯ!

Здравейте, приятели, и най-вече колеги журналисти. Ще ви разкажа една безумна и чудовищна история накратко, защото ви моля за помощ веднага. Ако още е останала журналистика.

Преди ден ви писах за рязко влошеното състояние на мъжа ми Тодор Карастоянов след внушително подобрение след четиригодишен инсулт. Днес (трети ден след влошаването) повиках „Спешна помощ” и го отведоха в Окръжна болница „Св. Анна”. Живеем в Костенец, в къща, едва трима яки мъжаги успяха да го довлекат до носилката на колата.

Аз не тръгнах с тях, защото има ограничения за връщането, няма документално доказателство, че имам общо с Костенец и т.н. Разбрахме се с приятели в София, един от които служител във въпросната болница, да проследят състоянието на Тодор и да ме информират какво се случва.

Тръгнаха от Костенец в около 10.15 часа. Цял ден са му правили изследвания (за което благодаря).

Пропуснах да кажа, че човекът има диабет, бъбречна недостатъчност, сърдечна недостатъчност. Инсултът преди 4 години беше практически неспасяем. Но успяхме да го измъкнем от гроба.

Сега, след тъй дълго обследване, ми се обадиха от приемното отделение на Окръжна болница, за де ме попитат любезно : „Г-жо, можете ли да дойдете да приберете мъжа си, в никое отделение не могат да го приемат, тъй като състоянието му не е извън нормите.“
Разбирате ли за какво говоря?!!! Човек, който не може да се движи, с видими промени в говора, надебелен език и склопено око, не може да бъде приет в българска болница, защото НЕ Е СПЕШЕН СЛУЧАЙ.

Моля ви, реагирайте, моля ви, моля!

Тази вечер нямам физическа възможност да го прибера. А утре като отида, какво? Те ми го връщат, за да умре вкъщи, така ли? Това попитах симпатичните иначе жени, с които говорих. Попитах – не е ли пред очите ви, опитахте ли да го вдигнете? Ами да, виждам, каза милото момиче насреща, но имаме разпореждане само за спешни случаи.

Бързам да ви разкажа това, затова мисълта ми е хаотична. Сигурна съм, че тези редове ще стигнат до колеги, които биха реагирали. Просто нямам думи.”

Няколко колеги реагираха на 2 април в медиите, в които работят, преразказвайки случая със съпруга на Елена. Съвсем логично го свързват и с трагедията с болната от Враца, поставяйки въпроса такъв ли ще е подходът оттук-нататък в подобни ситуации.

В следобедните часове днес Елена написа във Фейсбук: „Има развръзка благодарение на всички вас. Ако обаче не бях вдигнала врява и не бях в тази професия, още една тиха женица щеше да си прибере тежко болния мъж, върнат ѝ да си умре вкъщи. БЛАГОДАРЯ!”

Добре е, че журналистическата солидарност в този тежък момент проработи, но въпросът е много по-голям. Той засяга цялото общество, а не една или друга професия, една или друга приятелска група, способна бързо да се мобилизира и да докаже старата максима, че човешкият живот често виси не на косъм, а на… връзки. Това обаче не може да бъде нормално решение в отговорна към гражданите си държава. Уви, случаи като споменатите тук, не са никакъв прецедент. Затова сме длъжни и като журналисти, и като граждани да попитаме: Това ли вече ще е съдбата на тежко болните НЕ от Covid-19??? И ако не, то кой, как и къде ги лекува???

Отговорът – от здравното министерство, от оперативния щаб за пандемията, от правителството и от разпуснатия, но неосвобождаван от никого от задълженията му парламент, не търпи отлагане!

А докато чакаме отговора, явно трябва да се вслушаме в жлъчния съвет на друга известна журналистка – Ана Клисарска, написала във Фейсбук по повод ситуацията около съпруга на Елена: „Стойте си вкъщи и се пазете от падащи чинии и хлъзгави подове, и се молете да не ви заболи нещо различно от гърло…”

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар