Пандемията на коронавирус е човешка трагедия с потенциално библейски размери. Мнозина днес живеят в страх за живота си или оплакват своите близки. Действията, предприети от правителствата за предотвратяване на претоварването на нашите здравни системи, са смели и необходими. Те трябва да бъдат подкрепяни.
Но тези действия имат огромна и неизбежна икономическа цена. Докато мнозина са изправени пред загуба на живот, много повече са изправени пред загуба на поминък. Ден след ден икономическите новини се влошават. Компании от всички сектори на икономиката са изправени пред загуба на приходи. Голяма част от тях вече свиват дейността си и съкращават работници. Дълбока рецесия е неизбежна.
Предизвикателството, пред което сме изправени, е как да действаме с достатъчна сила и скорост, за да предотвратим рецесията да се превърне в продължителна депресия заради вълната от фалити, оставящи непоправими щети. Вече е ясно, че отговорът трябва да включва значително увеличение на публичния дълг. Загубата на приходи, понесена от частния сектор – и всеки дълг, набран за запълване на празнините – в крайна сметка трябва да бъде поет, изцяло или отчасти, от държавата. Много по-високите нива на публичния дълг ще станат постоянна характеристика на нашите икономики и ще бъдат придружени от анулиране на частния дълг.
Правилната роля на държавата е да използва бюджетния си баланс, за да защити гражданите и икономиката от сътресения, за които частният сектор не носи отговорност и не може да поеме. Държавите винаги са го правили в условията на национални извънредни ситуации. Войните – най-релевантният прецедент – бяха финансирани от увеличения на публичния дълг. По време на Първата световна война в Италия и Германия между 6 и 15 на сто от военните разходи в реално изражение са финансирани от данъци. В Австро-Унгария, Русия и Франция нито един от продължаващите разходи за войната не е финансиран чрез данъци. Навсякъде данъчната основа е била ерозирана от военни разходи и щети. Днес това се случва в резултат на щетите, нанесени от пандемията.
Ключовият въпрос е не дали, а как държавата трябва да използва бюджета си. Приоритет трябва да бъде не само осигуряването на основен доход за тези, които губят работата си. На първо място трябва да предпазим хората от загуба на работните им места. Ако не го направим, ще излезем от тази криза с трайно по-ниска заетост и капацитет, тъй като семействата и компаниите ще имат големи трудности да възстановят бюджетите и нетните си активи.
Субсидиите за заетост и безработица и отлагането на данъци са важни стъпки, които вече са въведени от много правителства. Но защитата на заетостта и производствения капацитет в момент на драматична загуба на доходи изисква незабавна подкрепа за ликвидност. Това е важно за всички бизнеси, за да покрият оперативните си разходи по време на кризата, било то големи корпорации или още повече малки и средни предприятия и самостоятелно заети предприемачи. Няколко правителства вече въведоха начални мерки за насочване на ликвидността към затруднените бизнеси. Но е необходим по-всеобхватен подход.
Въпреки че различните европейски държави имат различни финансови и индустриални структури, единственият ефективен начин за незабавно достигане до всяка пукнатина на икономиката е пълната мобилизация на техните финансови системи: пазари на облигации, най-вече за големи корпорации, и банкови системи, а в някои страни дори пощенските система, за всички останали. И това трябва да се направи незабавно, като се избягват бюрократични забавяния. По-специално банките се простират из цялата икономика и могат да създават пари незабавно, като позволяват овърдрафти или отварят кредитни механизми.
Банките трябва бързо да дават заеми при нулеви лихви на компании, готови да спасят работни места. Тъй като по този начин те се превръщат в средство за публична политика, капиталът, необходим за изпълнение на тази задача, трябва да бъде осигурен от правителството под формата на държавни гаранции за всички допълнителни овърдрафти или заеми. Нито регулацията, нито правилата за обезпечение не трябва да затрудняват създаването на ресурс, необходим в банковите баланси за тази цел. Освен това цената на тези гаранции не трябва да се основава на кредитния риск на компанията, която ги получава, а трябва да бъде нулева, независимо от разходите за финансиране на правителството, което ги издава.
Компаниите обаче няма да се възползват от подкрепа за ликвидност, просто защото кредитът е евтин. В някои случаи, например фирми, изоставащи с изпълнение на на поръчките, загубите им могат да бъдат възстановени и тогава те ще погасят дълговете си. В други сектори това вероятно няма да е така.
Такива компании биха могли да издържат на тази криза за кратък период от време, като изтеглят дълг, за да запазят служителите си на работа. Но натрупаните им загуби рискуват да нарушат способността им да инвестират след това. И ако избухването на вируса и свързаните с него блокади продължат, те могат реално да останат в бизнеса, само ако дългът, нает за запазване на хората, заети през това време, в крайна сметка бъде анулиран.
Или правителствата ще компенсират кредитополучателите за техните разходи, или тези кредитополучатели ще фалират, и правителствата ще трябва да изплатят дадените гаранции. Ако моралният риск може да бъде ограничен, първият вариант е по-добър за икономиката. Вторият път вероятно ще бъде по-малко скъп за бюджета. И двата случая ще доведат до това правителствата да поемат голям дял от загубата на доходи, причинена от спирането, за да бъдат защитени работни места и капацитет.
Нивата на публичния дълг ще се увеличат. Но алтернативата – трайно унищожаване на производствения капацитет и следователно на фискалната основа – би била много по-вредна за икономиката и в крайна сметка за държавния кредит. Трябва също да помним, че предвид настоящите и вероятните бъдещи нива на лихвите, такова увеличение на държавния дълг няма да увеличи разходите за обслужване.
В някои отношения Европа е добре подготвена да се справи с този извънреден шок. Тя има гранулирана финансова структура, която може да насочва средства към всяка част от икономиката, която се нуждае от нея. Има силен публичен сектор, способен да координира бързо политически реакции. Скоростта е жизнено важна за ефективността.
Изправена пред непредвидени обстоятелства, промяната на мисленето е толкова необходима в тази криза, колкото би била във времена на война. Шокът, пред който сме изправени, не е цикличен. Загубата на доходи не е по вина на никой от страдащите от това. Цената на колебанието може да е необратима. Споменът за страданията на европейците през 20-те години на миналия век е достатъчно силен.
Скоростта на влошаването на частните баланси – причинена от икономическото блокиране, което е едновременно неизбежно и желателно – трябва да се посрещне с равносилна скорост при използването на правителствените ресурси и мобилизиране на банки. Като европейци трябва да се подкрепим в постигането на онова, което очевидно е обща кауза.
* Марио Драги е италиански финансист, от 1984 до 1990 година е изпълнителен директор в Световната банка, от 2002 до 2005 година работи в „Голдман Сакс“, от 2006 до 2011 е директор на Италианската централната банка, а от 2011 до 2019 е президент на Европейската централна банка.
About The Author
