Палестинското здравно министерство отчете първите два случая на заразяване с новия коронавирус в Ивицата Газа. През изминалите седмици предвожданите от Хамас местни власти, които управляват блокираната територия от 2007 г., предприеха сериозни мерки, за да предотвратят навлизането на вируса. Преди да се стигне до затваряне на граничните пунктове с Египет и Израел, стотици палестинци, влизащи в Ивицата бяха слагани под карантина.
Тези действия обаче внасят много малко успокоение.
Не е преувеличение да се каже, че перспективата COVID-19 да се разпространи в Ивицата Газа е ужасяваща. Тази година – 2020 – е годината, през която ООН и други международни институции прогнозираха, че Газа ще стане напълно „непригодна за живот“. Ако продължаващата 13 години израелска блокада не бъде вдигната, предупреждаваха те, дори най-основните услуги в Газа ще се сринат, а с тях и капацитета на територията да се самоподдържа.
Докато призракът на коронавируса преследва двата милиона жители на Ивицата, половината от които деца, светът трябва да погледне грозната истина в очите: Газа, която отдавна не става за живеене при сегашните условия, ще стане още по-непригодна за живот, след като вирусът се разпространи.
Години наред международни организации, дори някои израелски официални лица, предупреждаваха, че здравната система на Газа е на ръба на срив заради десетилетията на разрушения и деградация, обедняване и обсада. Всички проблеми, произхождащи от израелската блокада, са преплетени със здравния сектор и се усещат най-силно в него: жестоката водна криза, тежкият недостиг на електроенергия, високите нива на безработица и разпадащата се инфраструктура.
Здравната система в Газа не е оборудвана и подготвена за епидемия на COVID-19. Общият брой на болничните легла е 2,895, или по 1.3 легла на хиляда души. Разполага едва с 50-60 белодробни вентилатора за възрастни. Според ръководителя на представителството на Световната здравна организация в Газа Абделнасър Собох, в Ивицата има готовност за справяне само с първите няколкостотин случая на заразени от такъв вирус. „След това ще се нуждаем от подкрепа„, заявява той.
Ситуацията е допълнително усложнена от емиграцията на много палестински медицински работници заради икономическата криза в Газа. Над 35 000 палестинци са напуснали Газа след 2018 г., като сред тях е имало десетки лекари и медицински сестри. Представител на здравното министерство обяви, че за посрещане на минималните нужди на населението са необходими още поне 300-400 лекари.
Друга особеност на съществуването в Газа – гъстотата на населението – би могла да подхрани масовото разпространение на вируса. Според учените „условията на пренаселеност увеличават вероятността от пренасяне на инфекциозни заболявания“ – а със средно 6028 души на квадратен километър, Газа има една от най-високите гъстоти на населението в света. На няколко други места като например Хонконг има още по-голяма пренаселеност. Но докато жителите на Хонконг по принцип могат да придвижват свободно във и извън града, мнозинството от палестинците в Газа са затворени там против волята си.
Осемте бежански лагера в Газа имат по-висока концентрация на населението дори от средната на Ивицата. Вземете например Джабалия, където 140 000 палестинци живеят на площ от 1.4 кв. км, или около 82 хиляди души на квадратен километър. В лагера има едва три клиники и една обществена болница. От другата страна на граничната ограда с днешен Израел – откъдето са много от палестинските бежанци – гъстотата варира от нула до 500 души на квадратен километър.
В сянката на глобалната пандемия, тези условия в Газа са рецепта за бедствие. Те обаче не са резултат от някакъв злощастен инцидент; те са преднамерен продукт от десетилетия на израелската държавна политика, съзнателно проектирана и поддържана за постигане на дезинтеграцията на Газа.
Повечето от двата милиона палестинци, които днес живеят в тясната ивица земя, са потомци на 200-те хиляди бежанци, които са избягали или са били прокудени през войната от 1948 г., довела до създаването на държавата Израел. Преди това на територията на Газа са живели между 80 000 и 100 000 палестинци.
Тези бежанци са вярвали, че престоят им в Газа ще е временен, но Израел бързо издига милитаризирани гранични огради, за да ограничава палестинците, и приема закони, които да направят разселването им перманентно. Сред тях е Закона за предотвратяване на инфилтрацията от 1954 г., който определя всеки опит на палестинците да се върнат в земята, домовете и собствеността си за незаконен. Много палестинци, които се опитаха да направят това, бяха разстреляни и убити от израелските сили.
След като Израел завладя Ивицата през 1967 г., позволи на еврейски заселници да присвоят 25% от и без това малката територия, и да оградят около 40% от обработваемата земя. До „оттеглянето“ на Израел през 2005 г. минаха четири десетилетия, през които еврейските селища влошаваха пренаселеността на Газа и пречеха на палестинците да строят и да се разширяват на територията ѝ. Оттогава неколкократните израелски военни офанзиви доведоха до унищожаване на домове и инфраструктура, и доведоха до ново разселване на десетки хиляди семейства.
Казано директно, Ивицата Газа се намира в това състояние поради логиката на израелския експанзионизъм: безмилостният стремеж на държавата да поддържа еврейско мнозинство за сметка на палестинците. Два милиона палестинци са хванати в капан в Газа не защото са избрали този живот, а защото това е им било наложено.
Надвисналата над Газа заплаха от COVID-19 е вероятно последната възможност да се каже това, което мнозина отказват да чуят: проблемът на Газа не е в липсата на хуманитарна помощ, колкото и да е спешна нуждата от такава. Проблемът е териториален, демографски и политически. Свежда се до това кой е привилегирован и кой не е в земите между река Йордан и Средиземно море; кой може да живее и да се развива на тази земя, и кой не може.
В момента жителите на Израел от еврейски произход се наслаждават на земята и нейните ресурси, докато на палестинците това право е отказано и им е забранено да се върнат по родните си места. И докато международната общност до голяма степен се фокусира върху заплахата от израелското „анексиране“ на незаконните селища на Западния бряг, мнозина не се интересуват от противоестествената реалност, налагана на хората в Газа.
В това време на пандемия и загриженост за здравето на общностите по целия свят, е време да потърсим решение за цялостните последици от несправедливото разделяне на историческата Палестина – и това включва Газа.
Всъщност в Газа са концентрирани много от проблемите на света ни: война, бедност, насилствено разселване, расизъм. Но тя също така предлага проблясъци на надежда, чрез своята човечност, устойчивост и съпротива.
В този момент – в който хората в по-привилегированите страни могат поне мъничко да усетят какво представлява да живееш затворен, да си отделен от любимите гора, да изпитваш несигурност за основните си нужди, и да се притесняваш за колективното ни бъдеще – е наложително да мислим за места като Газа, където хората страдат много по-тежко от десетилетия, и са изправени пред риск от още по-опустошителен удар, след като към тегобите им се добави и пандемия.
Докато пиша това мисля за семейството си в Газа, което подобно на много други скоро може да се окаже на милостта на COVID-19. Макар това да е момент, в който трябва да се мисли за оцеляване, това е и време за задаване на по-големи въпроси – за това защо ние като човешки същества не сме успели да се подготвим за подобен момент. Ако това не е моментът да се прекрати блокадата на Газа и окупацията на Палестина, ако това не е времето да се търсят решения за несправедливостите, свеждащи живота на палестинците до страдание и болка, то кога ще е подходящият момент?
About The Author
