След появата на движението gilets jaunes (жълти жилетки) през декември 2018 г., и на фона на скорошните демонстрации и стачки против пенсионната реформа, въпросът с полицейското насилие във Франция най-после влезе в мейнстрийма.
В социалните мрежи постоянно се появяват нови и нови шокиращи видео материали. По време на протест против пенсионната реформа в Лион през януари полицай изстреля граната със сълзотворен газ към студенти, снимащи тълпата от балкона на апартамента си. Друг пък стреля по протестиращ с гумен куршум от упор. Кадри от събиране в центъра на Париж показват как полицаи душат Седрик Шувиат, 42-годишен куриер, който по-късно умира със счупен ларинкс. Кадрите, показващи как полицията бие безпомощни хора, ослепява или оставя без ръце други, принудиха властите да признаят, че полицейското насилие реално съществува.
Досега държавният глава отхвърляше всякакво обсъждане на този въпрос. През март 2019 г., по време на своя „голям национален дебат“, президентът Макрон заяви: „Не говорете за „репресии“ или полицейско насилие“; подобни думи са недопустими в държава с върховенство на закона“. Същата седмица върховният комисар за правата на човека Мишел Бачелет призова френските власти да предприемат „пълноценно разследване на всички съобщени случаи на прекомерно използване на сила“.
Накаран да коментира кадри на полицай, спъващ демонстрант, министър-председателят Едуард Филип призна за пръв път, че има проблем, описвайки случая като „неприемливо насилие“. Вътрешният министър Кристоф Кастан последва примера му и подчерта, че полицейската дейност трябва да е „за пример“. Макрон от своя страна твърди, че очаква „професионална практика от най-висок клас“. Това може да е сигнал за искрена промяна на тона от страна на правителството, но може и да е просто опит да се успокои общественият гняв.
Модерната френска полиция е оформена от насилието, белязало историята на страната – много от методите за наблюдение и репресии в страната са копирани от репертоара на силите, отговарящи за „коренните северноафриканци“ в бившите френски колонии. През колониалния период полицейските агенти и офицери прилагат опита си от места като Алжир в контрола над работническите квартали и потушаването на бунтове в самата Франция.
Техниките за залавяне и душене, които доведоха до скорошните убийства на Шувиат и Адама Траоре, както използването на сексуално насилие като начин за унижение, както бе в случая на Тео Лухака през 2017 г., са част от дълга история.
Историята на полицейското насилие обаче върви рамо до рамо с усилията то да бъде изобличено пред обществото. В началото на 70-те години организации като Движението на арабските работници започват да осъждат публично „расистките полицейски престъпления“. Те се опитват да противодействат на опитите на полицията да криминализира жертвите си, като ги описва в медиите като „рецидивисти“ и „наркомани“, които сами са отговорни за претърпяното насилие. Поведението на френската полиция е брутално и расистко, но никога не е било третирано като такова. Думата bavure, или гаф, все още се използва като синоним за „срещите“ с полицията, завършващи със смърт.
В началото на този век новите типове независими медии започнаха да осигуряват на семействата на жертвите платформа, а през изминалото десетилетие мейнстрийм изданията най-после започнаха да споменават общата концепция за „полицейско насилие“, макар и обикновено в кавички, които хвърлят сянка на съмнение върху достоверността ѝ. Чак на 11 януари тази година вестник Le Monde говори за „това, което може да бъде описано само като, без никакви кавички, полицейско насилие“.
Промените в полицейското насилие в последно време представляват неразделна част от неолибералното преструктуриране, започнало в началото на 70-те с появата на глобални пазари за „сигурност и отбрана“. Развиха се нови подходи на управление, целящи повишаване на полицейската продуктивност, като правоохранителните органи във все по-голяма степен се мислят като „бизнеси“, които трябва да постигат заложени „цели за ефективност“. Представянето на полицейските служби бива оценявано според това дали достигат тези цели – а най-лесният начин да се постигне това е да се правят арести за притежание на наркотици и нередовни лични документи, което означава фокусиране върху етническите малцинства и работещите класи.
Броят на причинените от френската полиция фатални случаи е нараснал повече от двойно за последните пет години, достигайки средно 25-35 жертви годишно. Убитите продължават да са предимно от етническите малцинства и работническата класа. Независимо дали става въпрос за протестиращи граждани или младежи от предградията, при конфронтации полицаите прилагат форми на насилие, които в очите на горните класи изглеждат необходими за поддържане на все по-неравностойния социален ред. Полицейското насилие не е резултат от това, че френската държава губи контрол: то представлява отколешна техника за държавно управление.
Скорошните признания, че нещо не е наред, не са нищо повече от димна завеса. Сякаш в потвърждение на това, решението полицията да спре да използва опасните гранати със сълзотворен газ GLI-F4 бе последвано от планове за замяната им с модела GM2L, който според критиците е също толкова лош.
Всичкото това насилие не е отслабило волята за масова съпротива. Точно както от десетилетия това води до организиране на семействата и приятелите на жертвите на полицейско насилие, движението на жълтите жилетки сблъска нова част от населението с този проблем. Въпреки това те продължават да се организират и да изграждат форми на солидарност, намеквайки за възможностите за по-свободна форма на живот.
*Матю Ригуст е социолог и автор на La Domination Policière (2013)
About The Author
