Във вторник Доналд Тръмп разгласи официално това, което трябваше да представлява дълго протаканият план за израелско-палестински мир. Но вместо да предложи път към мира, представената от Тръмп „визия за мир, просперитет и по-светло бъдеще“ само циментира дългосрочното подчинение на палестинците.
От Израел няма да се изисква да премахне незаконните си селища. От палестинците ще се изисква да се откажат от международно признатото си право на завръщане по родните места. Палестинците ще имат много малък достъп до Йерусалим. На Израел ще се позволи, в нарушение на международното право, да анексира част от Западния бряг.
За неангажирания страничен наблюдател тези неща нямат особено значение, но за палестинците, а и за международната общност, този план говори изключително много. Той захвърля съществуващата международна правна система и я подменя със система, в която „силата е право“ – тоест върховенство има грубата сила, а не законът.
Нека сме наясно: това не е мирен план, а отмятане на поредната точка от списъка с желания на израелския премиер Нетаняху. В нарушение на международното право Тръмп вече връчи на Нетаняху Йерусалим, призна израелския суверенитет върху Голанските възвишения, а сега дава зелена светлина за частичното анексиране на Западния бряг – като в същото време се прави, че не забелязва израелските бомбени кампании, разрушаването на палестински домове и блокадата на Газа. Затварянето на представителството на ООП във Вашингтон и орязването на финансовата помощ за палестинците също обслужват изцяло желанията на Нетаняху. Няма нищо чудно, че той посреща планът на Тръмп с отворени обятия.
Тази седмица се навършват двадесет години от последния кръг директни израело-палестински преговори в Таба, Египет. Тогава бях юридически съветник на палестинския преговарящ екип.
Когато тези преговори завършиха без споразумение, Израел и международната общност поискаха от палестинците да се държат, сякаш сме били „близо“ до постигане на разбирателство. Реалността обаче не можеше да бъде по-различна. Вместо да обмисля край на военното си управление, Израел искаше да го препакетира, като задържи контрола си над живота и свободите на палестинците – чрез контрол върху земята, ресурсите и способността ни да се развиваме като страна. Нямаше да имаме контрол върху въздушното си пространство, природните си ресурси и границите си.
Двадесет години по-късно същите тези идеи стоят на масата, като Израел и Съединените щати не само отказват да признаят палестинците за равноправни, но дори очакват да сме безкрайно благодарни за това, че Тръмп изобщо е отправил поглед към нас. В този период Израел разшири незаконните селища с главоломна скорост, без почти никакво осъждане от страна на международната общност.
Някои дори критикуват палестинците, че са отказали да контактуват с екипа на Тръмп относно плана. Абсурдността на такива изявления е много показателна: точно както никога не бихме карали жертва на домашно насилие да работи заедно с насилника си заради фалшивата надежда, че той може да смекчи насилието си, така не би трябвало и да искаме от палестинците да се ангажират с процес, за който е ясно, че цели само по-нататъшно насилие над живота на палестинците.
Мирът изисква да се отнасяш към другия като с равен – никога не може да се постигне чрез подчиняване, както Израел и САЩ се опитват да направят. Отказът да работят с администрацията на САЩ не е само необходимост за палестинците, но също така праща силно послание към международната общност, че международното право трябва да остане върховно, а не силата.
След разкриването на плана на Тръмп всички погледи би трябвало да са насочени към реакцията на международната общност. Дали тя ще отправи към САЩ и Израел категорично послание, че тормозът им вече няма да бъде приеман, или ще продължи да се подчинява на израелския диктат, както прави от десетилетия?
Не става въпрос просто за Палестина, а за цялата международна правна система, каквато я познаваме. Ако Израел продължи да бъде награждаван за изграждането на селища в окупирани територии, това праща ясно послание на диктатурите по света, че те също могат да правят каквото си искат, и ще бъдат наградени за това. Последиците са невъобразими: всички страни по света, намиращи се под заплаха, ще чуят, че те също могат да бъдат окупирани, земите им да бъдат откраднати, а народите им лишени от права. Това е рецепта за война, а не за мир, и трябва да бъде третирана като такава.
За палестинците е ясно какви трябва да са следващите им стъпки. Вместо да се колебаем да търсим отговорност от Израел, както палестинската администрация правеше в миналото, сега трябва да започнем да оказваме натиск, за да бъде изправен Израел пред последствията от това, че продължава да ни отказва свободата и да краде нашата земя – точно както южноафриканските антипартейд активисти се бореха някога за прекратяване на апартейда.
Трябва да бъде сложен край на фикцията за преговорите и на реалността на израелския тормоз – както и на усещането на Израел, че с ентусиазираната подкрепа на САЩ може да върши каквото си иска.
*Диана Буту е анализатор и активист от Рамала, бивш съветник на Махмуд Абас и на преговарящия екип на Организацията за освобождение на Палестина.
About The Author
