Вече никой не се изненадва от ежегодните шествия на крайната десница из улиците на полската столица навръх 11 ноември – Деня на независимостта на Полша. Не изненадват и инциденти, като разигралия се през декември м.г., когато група неонацисти нападнаха активисти на инициативата Food not Bombs („Храна вместо бомби” – анархистка акция за подпомагане на бездомни хора). Това са само два поредни епизода от дългата серия с дясно насилие в страната.
Можем да оставим настрана истеричните крясъци на професионалните полски граждани и демократи (препратка към либерално-консервативната партия „Гражданска платформа”, която е в опозиция към управляващата „Право и справедливост” – б.р.), как „Право и справедливост” е фашистка. Засега още не е. Но добре е все пак да се съгласим, че това, което се чува по улиците, това, което се пише в медиите, това, което вършат публичните институции, тези символи, които се популяризират, както и новият жаргон, насаждан като норма в публичния дебат, са типични за екстремистката десница. Такова заключение не изисква никакви специални знания за политическите доктрини, нито особена култура – достатъчно е минимално внимателно наблюдение.
В подобна среда няма как да не процъфтяват крайнодесните идеолози, досега водещи по някое и друго малко шоу в далечните периферии на политическия живот в Полша. Години наред те поучаваха малки групи техни почитатели какво „наистина” се случва по света и как се развива вечният голям заговор срещу Полша – на евреи, масони, протестанти, немци, руснаци, араби, гейове, комунисти, вегани, велосипедисти и прочее. Сега обаче, пет години след като се надигна новата ретроградна вълна, техните възгледи и мании вече си намериха удобно място в масовия дискурс и информационен поток. Разпространяват се нагласи към жестока агресия и садизъм, насочеани към жени, сексуални малцинства, украинци и мюсюлмани.
За левицата тези патологии не са изненада. Съвършено ясно е как се стигна до тях. Това не е никакъв инцидент или случайно недоразумение на фона на развиваща се „демократична Полша”. Това е закономерно отмъщение и логична последица от модела на преход, наложен след 1989 г. – този на бандитския и безобразен неолиберализъм.
Левите в Полша обаче изглеждат все пак леко изненадани от нещо друго: защо процесите се разгръщат едва сега, а не преди 15-20 години? Това сякаш противоречи на доминиращите леви теории за зараждането и развитието на фашизма. Теоретично фашистките тенденции би трябвало да кипват в периоди на дълбоки икономически кризи или непосредствено след провалена революция.
През последното десетилетие в Полша не е имало никаква революция, нито дори нейни посеви. Нямаше и революционни настроения, защото „умните и умелите“ взеха нещата в свои ръце и поеха на Запад. Днес цялата глобална капиталистическа система продължава да пребивава в ударилата я още преди над десетилетие дълбока и нерешена криза. Но Полша успя да избяга от нейните най-тежки удари, поне засега. Отчасти, благодарение на щастливо съвпадение: Полша не бе приета в еврозоната и така запази паричния си суверенитет от Германия, чиито мании носят лъвския дял на отговорността за дълбочината на кризата в Европа. Отчасти, защото по-голямата част от полската икономика бе с мащабен замах разрушена много по-рано, в процеса на неолибералната „адаптация“ на 90-те години (ерго: в Полша бе оцеляла твърде малко индустрия, която да бъде засегната от катастрофата през 2008 г.).
С всичко лошо, което може да се каже за полското общество от онези две десетилетия, по него нямаше белези на фашистки залитания. Елементите, които биха могли да бъдат описани като такива, бяха само политически фолклор. Тези от нас, които принадлежат към малцинства, като мен например – аз съм хомосексуален, разбира се, винаги сме живели в постоянен страх от тези хора и групи. Давахме си сметка, че те са някъде на хоризонта, но хомофобията, както и други сходни по качество клишета, беше далеч по-софт по това време. Нямаше го нито политическото измерение, нито потенциалът за мобилизация, както в съвременна Полша.
Обществото беше обсебено от утопистки визии за бързо забогатяване чрез „свободния пазар”, който, нали, дава „неограничени възможности” на всеки желаещ и готов на труд. По онова време не се чуваха никакви призви да се убиват неверници или изнасилени момичета да бъдат принуждават да раждат деца. Дори присъединяването на фундаменталистката Лигата на полските семейства към правителствената коалиция при първия мандат на „Право и справедливост” през 2005 г. изглеждаше временно и по-скоро смешно, отколкото опасно. Този епизод от политическия живот в Полша завърши тогава със събарянето им от политическата сцената.
Вместо по онова време, полското общество фактически започва да се фашизира по-късно, когато икономическата ситуация, реално погледнато, започна, макар и съвсем полека, но осезаемо, да се подобрява. Нищо фундаментално не се беше променило в структурата на икономиката, която остава полупериферна и досега, носейки много забележими колониални характеристики. Примерно, преобладаващите на пазара на труда в Полша граждански договори (наричат ги „договори-боклуци”) продължиха да се разрастват. Но същевременно се забеляза и повишение на заплатите. Безработицата намаля поради масовата емиграция към Великобритания и Ирландия, отворили своите трудови пазари за поляците веднага след приемането на държавата в Европейския съюз през 2004 г. Потеклата река от еврофондове и земеделски сбусидии спаси полското село. За повечето хора в страната животът спря да бъде непрестанен ежедневен кошмар, обществото пое малко въздух.
Въпросното мистериозно забавяне също е обяснимо. То е един страхотен подарък от онова нещо, означавано в началото на прехода с дивашко полско антикомунистическо клише Homo Sovieticus.
Либералната „мъдрост“ ни кара да вярваме, че капитализмът в Източна Европа все още е толкова див и пълен с дупки, дори неефективен, защото хората, които го създават, са силно деформирани от системата на държавния социализъм и неспособни на туй и онуй.
Тази пропагандна приказка я разказват в цяла Източна Европа. Тъй като все повече и повече хора в региона вече не помнят падналия преди 30 години социализъм, този аргумент се изражда в една сякаш по-изтънчена версия, в която акцентът е по-скоро върху структури и модели на социален живот, култура и поведение, вписани в нашето масово съзнание по онова време.
Тони Ууд в книгата си „Русия без Путин” припомня подобни заключения. Доказва обаче, че наследството на „комунизма“ може да бъде обвинявано в много неща, но със сигурност не е баластът, отговорен за жестокостта на руската катастрофа, която последва след разрушаването на СССР. По-скоро обратното – това е бил вид субсидия, отпусната от СССР на руския капитализъм за много години предварително.
Именно съветското наследство предотврати тоталния, пълен и бърз разпад на руското общество. Говорим както за трайните, материални постижения на съветския комунизъм (жилищни ресурси, инфраструктура), така и за новия тип социални мрежи и отношения, наследени от съветската реалност. Точно благодарение на тях жертвите на капитализма все пак устояха в продължение на доста години на драстичния цивилизационен срив. Съветският социално-културен модел научи тези хора на безкористна помощ, на обменен бартер чрез мрежа от семейни, съседни и професионални връзки, на „улеснен“ достъп до редки стоки и услуги – и по този начин ги спасяваше от глад и апокалиптична мизерия.
В разрез с твърденията на неолибералните автори на приказки за по-глупавичките възрастни – че уж „наследството на комунизма” е отговорно задето в тази част на света не може да се изгради по-добър капитализъм – всъщност източноевропейските капиталисти би трябвало да са благодарни на въпросното „наследство на комунизма” задето обществата, върху които те могат сега свободно да издевателстват икономически и да увеличават богатството си, не са се сринали напълно веднага след 1989 г.
По същия начин трябва да разглеждаме историята на Третата полска република – съвременна Полша, и наследството на Полската народна република.
Къде биха живели днес поляците, ако Полската народна република не бе построила огромен брой нови жилищни комплекси? „Постиженията” на Третата република в това отношение са направо жалки. Къде биха учили децата, ако не бяха училищата, оставени от ПНР? Колко от нас биха преживели кошмара на 90-те, ако не бяха институциите, които неолибералите просто нямаха време да унищожат тотално и веднага, въпреки огромните си усилия и желание? Ако не бе фактът, че на най-елементарно ниво междуличностните отношения все още не бяха минали в режим на постоянна конкуренция във всички области, нямаше да я има взаимопомощта в решаването не проблеми и в „уреждането“ извън официалните структури, тоест бихме изпаднали в състояние на тотална варварщина.
В Полша дори левицата често подценява колко просветителски бе проектът на Полската народна република. Проект, пълен, вярно, с недостатъци и спадове, но все пак проект, който дори греховете си извърши по философската и ценностната система на Просвещението. Полската народна република не успя да изгради безкласово общество, но поне за първата четвърт от своето съществуване тя положи реални усилия, за да запълни драстичните неравенствата и да премахне произтичащия от тях брутален детерминизъм. Тя не успя да постигне пълно, истинско равенство за жените, но направи невиждан в полската история скок в тази област. И накрая, Полската народна република превърна поляците в модерно общество, освобождавайки милиони хора от неграмотността, включвайки ги в циркулацията на съвременната култура чрез достъпа до писане, научни знания и масова култура, от една страна, и до високата култура (в широко достъпните културни институции), от друга.
Полската народна република създаде общество, което внедри много от основните ценности на Просвещението: определено необходимо ниво междуличностна солидарност, вяра, че всички имаме еднакви стомаси, уважение към научните знания и интелектуалния труд. Сътрудничеството с развиващите се страни от Третия свят, даването на убежище за политически бежанци, дори пристигащи с хиляди от фашистка Гърция, бяха повод за гордост за полякините и поляците.
Обществото, научено да чете и да пише, и то не от Библията, а от хуманитарната литература, също така разви и определена култура на критическо мислене. То внимателно съпоставяше комуникацията на властта в държавните медии с посланията на църквата, на Радио „Свободна Европа” и с прочетеното в опозиционни, нелегални публикации. Хората разбираха, че съобщенията имат различни изпращачи, които се ръководят от различни, често противоречащи си или конкуриращи се политически интереси, и че е добре да се опитат да ги дешифрират, за да формират собствено отношение към полученото обръщение.
Просвещенската трансформация на полската култура, интегрирането на цялото полско общество в културната кръвоносна система на съвременността (за първи път в историята!) е една от най-важните субсидии, които Полската народна република е дала на Третата „жечпосполита”.
Тази трансформация, разбира се, беше недостатъчна. Тя не навлезе в полската култура достатъчно дълбоко, за да изтласка от нея поне default-тенденцията ѝ да феодализира социалните отношенията в буквално всички области. Народната република имаше кратък живот. Само за едно поколение и половина такива коренни промени няма как да се окажат трайни. Освен това през 70-те години на миналия век, когато световната криза засегна и икономиките на Източния блок, елитите на Полската народна република започнаха да проявяват по-голяма заинтересованост да поддържат собственото си статукво и отложиха за по-нататък развитието на обществото и идеологията.
Независимо от това, вероятно именно наследството на Полската народна република беше най-важният фактор, който задържа толкова дълго фашизацията на полското общество.
Убеждението, че всички сме равни, че жените и неверниците също са хора, че социалният прогрес е нещо добро и желано – това не са неща, от които четиридесет милиона души ще се отучат за няколко години. Това наследство беше нашият огромен шанс, допълнителното време, дадено ни от Полската народна република, за да успеем да се събудим от странния транс и вяра, че пазарът ще ни освободи, преди да е станало твърде късно и демоните на безумието да започнат да превземат контрола над публичното пространство.
Никое наследство обаче няма да оцелее, ако никой не се интересува от него. В Полша то бе съзнателно и последователно унищожавано през последните тридесет години. Това се извършваше чрез алианса на неолибералите и църквата, чрез идеологическата еднаквост на посланието в почти всички медии, обслужващи този съюз, чрез религията в училищата, дори в полските учебници, чрез кръста в Сейма, чрез варварския закон срещу абортите, чрез свеждането на историята до борбите на нациите и техните велики водачи, чрез постоянния идеологически коучинг, навеждащ всекиго към брутална конкуренция и признаване на „естествените“ различия между хората.
Преди няколко години въпросната субсидия, останала след Полската народна република, окончателно изчерпа своя потенциал. Наследената септична се продъни – буквално. Фекалиите протекоха, за да се слеят с отровните потоци в други съвременни общества, чиито икономики се сринаха през 2008 г.
About The Author
