Най-милитаристичната, войнствена и шовинистична страна, която познавам – и също така обичам – са Съединените щати. Хората там вдигат знамена на всеки стълб и виждат “лоши типове” под всяко легло. Когато президентът Доналд Тръмп заяви намерение да се изтегли от Близкия Изток, той бива осъждан като предател дори от някой от феновете си.
Втората най-войнствена държава е Великобритания, макар и в по-малка степен. Заедно със САЩ тя продължава да води така наречените “войни на 11 септември” 18 години след началото им. Боевете продължават в Афганистан, Ирак и Сирия – САЩ го правят официално, а Великобритания прикрито. Няма никакъв знак за “победа” на хоризонта. Някак си на тези войни не се гледа като на войни, а просто като на лиценз за избиване на чужденци.
Повечето конфликти започват много мачовски и с широка подкрепа. Последните трима президенти на САЩ – Джордж Буш-син, Барак Обама и Доналд Тръмп, бяха колебливи относно военните интервенции преди да встъпят в длъжност, но ги подкрепяха, когато вече бяха на власт. Обществените настроения обаче започват да се преобръщат. Скорошно социологическо проучване показва, че 62% от американците ретроспективно усещат, че афганистанската война “не си е струвала”, 59% се чувстват по същия начин за Ирак, а 58% – за Сирия. Разочарованието е с по два процента по-високо сред ветераните – войниците не харесват войни, които не могат да спечелят.
Последното проучване по същия въпрос във Великобритания е от 2015 г. То показа, че подкрепата за близкоизточните интервенции се е сринала до една трета от населението, в сравнение с две трети през 2003 г. Тогава американското подразделение на агенция YouGov отчете подобен спад и в САЩ – от 63% до 38%. В течащата в момента предизборна кампания във Великобритания обаче никой политик – дори Джереми Корбин – не предлага изтегляне на британските сили. Сякаш демокрацията напълно е претръпнала към цената и последствията на използването на насилие в чужбина.
САЩ са изхарчили потресаващите 6.4 трлн. долара за военните си интервенции през последните две десетилетия, без да броим над 7 000 загинали военни. Великобритания е загубила 634 войници през същия период. Избити са незнаен брой цивилни и е унищожена собственост и инфраструктура за милиарди. Християнството бе почти напълно унищожено в Близкия Изток, а някой от най-великите антични градове бяха сринати с бомбардировки. Никога не е правена финансова ревизия на всичко това. Цената на пропуснатите възможности е немислима. Какви болести можеше да бъдат изкоренени, какви климатични кризи можеше да бъдат облекчени?
Войните след 11 септември се нареждат сред най-жестоките, най-скъпите и най-безсмислените в постколониалната ера. Въпреки това британските правителства продължават да повтарят като папагали абсурдни неща като това, че войните “пазят улиците ни в безопасност от терора”. Повече от очевидно е, че е вярно точно обратното. Терористичната заплаха за Лондон е оценявана като “значителна”, а някои части от центъра на града са така оградени и вардени, че приличат на Гуантанамо бей.
Все още я има презумпцията, че обществото и военната върхушка поне “подкрепят войниците”. Това също очевидно не е така. Още през 2004 г. вече покойният Лорд Брамал, който някога бе любимият военен на Маргарет Тачър, настояваше правителството да докаже, че войната в Ирак си струва цената. По думите му само за една година войната се е доказала като “погрешна и контрапродуктивна” въпреки всички обещания, че ще донесе демокрация за Ирак. “Човек трябва да си зададе какъв законов – или дори морален – мандат има западната коалиция да върши това”, заяви тогава той. Брамал бе категоричен, че говори от името на много военни от кариерата, несъгласни с мисията на Тони Блеър, предприета само, за да се угоди на американците. През петнадесетте години след речта му нищо не се е променило.
Максимата, че войните са лесни за започване, но не и за прекратяване, се потвърждава отново и отново. Британските разгроми в Басра и Хелманд са заметени под килима, както и фиаското на Дейвид Камерън в Либия през 2011 г. Гласуването в долната камара на Парламента против присъединяване на Великобритания към американските действия в Сирия обаче не бе зачетено от правителството, което одобри тайни операции в страната. И днес британски дронове продължават да убиват из Близкия Изток. През юли дори се появиха информации, че от Великобритания е било поискано да замеси американските войски, които Тръмп уж щеше да изтегля от Сирия.
След продължителен период на мир, САЩ и Великобритания не са изправени пред каквато и да е заплаха за съществуването си. Въпреки това изглеждат неудържимо привлечени от военната слава в далечни земи, а в британския случай и от възможността да играят в по-тежка категория, отколкото реално са. Лидерите си присвояват някакъв неясен мандат за интервенции и разглеждат войната като практически патриотизъм. Войната на Тачър във Фолклендските острови безспорно се радваше на популярна подкрепа. Но в Афганистан и Ирак това, което започна като наказателни удари, мутира до псевдо-империалистически мисии, целящи да покръстят езичниците в правата вяра на западната демокрация. Когато “езичниците” отказаха и редът се срина, цената бе хиляди човешки животи.
Много малко от войниците, които познавам, вярват, че има някаква полза от присъствието на Великобритания в Близкия Изток. Повечето просто се надяват да дойде правителство, което има смелостта да се изтегли. Но това не изглежда вероятно. Лепилото, което държи западните войски на чужда земя, се оказва изключително здраво. Оставането в Близкия Изток вече изглежда като упражнение по опазване на имиджа, за да не изглежда като бягане от отговорност. Британското правителство иска да използва всяка възможност да играе на глобалната сцена и да е в тон с американците за след Брекзит. Никоя от обявените цели не изглежда вероятна за постигнане. Нито пък тези войни са популярни. Оставаме приклещени в тези войни, и никой не може да обясни защо.
About The Author
