Щом Египет е най-бързо растящата икономика в Близкия Изток, защо все повече и повече египтяни обедняват? Този въпрос занимава икономистите след като националната статистическа служба на страната публикува данни, според които процентът на живеещите под линията на бедността е нараснал с 5% през последните три години, и е достигнал 32.5%. Това обаче е период, в който икономиката отчита само растеж, в немалка степен благодарение на постоянно растящият външен дълг.
Лесно е показателите за бедността да се отдадат на социалните последствия от предписаната от Международния валутен фонд програма за реформи, която се прилага от ноември 2016 г. Тя включваше силна девалвация на валутата, последвана от орязване на субсидии и тъст на данъците върху потреблението. Според някои наблюдатели, тези мерки са довели до обедняването на много египтяни, въпреки стабилните макроикономически показатели – инфлацията вече е под контрол, лихвените проценти са понижени, а обменния курс е стабилен.
Тенденциите в статистиката за бедността в страната обаче предшестват новата програма на МВФ. Официалните данни показват, че нивата на бедност растат устойчиво от началото на 90-те години; делът на бедните се е увеличил почти двойно след 2000 г. Влошаването през последните години е продължение на една по-стара и последователна тенденция, която или не е била повлияна от фискалните и монетарни реформи под покровителството на МВФ, или е била изострена от тях.
Фокусирането върху ролята на програмата за остеритет на МВФ обаче пропуска някои други фактори за растящата бедност. Първата е секторната композиция на икономическия растеж. В Египет секторите, които генерират най-голям растеж и създават икономическа стойност традиционно са капитало- и енерго-емки, и създават сравнително малко заетост – петрол и природен газ, банкиране и телекомуникации. Някои растящи сектори като строителството са генерирали работни места, но те са нискокачествени и нископлатени. Същото може да се каже и за туризма
Секторите, които биха могли да създават работни места с висока продуктивност и заплати – като изискващи по-високи умения услуги или производствен износ с голяма добавена стойност – не са нараснали, или поне не толкова, че да се отразят на статистиката за бедността. Тези сектори изискват големи публични инвестиции в образованието и професионалното обучение, в изследвания и разработки, както и в инфраструктура, улесняваща иновациите и предприемачеството. Нито едно от тези неща не влиза в приоритетите на египетските власти.
Голяма част от заетостта в Египет, особено от 80-те насам, е в сивия сектор – под формата на самонаети хора или микробизнеси, които осигуряват минимални доходи. Изследване на Международната организация на труда от 2009 г. показва, че 91% от заетите млади хора в Египет работят неформално, а работните им места се характеризират с ниска продуктивност, ниски заплати и липса на социални осигуровки. Според индексът за уязвима заетост на Световната банка, средният дял на уязвими работни места в Египет между 1997 и 2007 г. като процент от общата заетост е достигал 24.09%.
Вторият фактор, допринасящ за рязкото обедняване е свързан с преразпределението. Предвид неразвития капацитет за събиране на данъци върху богатството и доходите, както и историческо ниското – и продължаващо да намалява – съотношение между данъци и БВП, египетската държава се намира в хронична фискална криза от 80-те години насам. Тази бюджетна болест периодично се лекува с епизоди на остеритет, често под надзора на МВФ, орязване на публичните разходи и повишаване на косвените данъци върху потреблението. Резултатът от тези мерки е непропорционално прехвърляне на тежестта на фискалната криза върху плещите на най-бедната и уязвима част от населението.
Международните финансови институции са най-малкото съучастници в периодичното прилагане на тези политики, водещи до обедняване – защото ги считат за реформи, нужни за стабилизиране на макроикономическите показатели и ускоряване на икономиката. В продължение на десетилетия техните така наречени реформи – не само в Египет, но и другаде в развиващия се свят – се концентрират върху стабилизиране на макроикономическите сигнали като необходимо и достатъчно условие за развитие на пазарен принцип.
Проблемът е, че съвкупни показатели като бюджетен дефицит, ръст на БВП и валутни резерви са твърде абстрактни, твърде икономистични, за да уловят социалните и икономически измерения и последствия за икономиката. Предизвикателството е да се позволи на все повече хора, най-вече тези в работоспособна възраст, да участват в произвеждането на икономическа стойност. Вместо да се фокусират първостепенно върху икономическия растеж, МВФ и другите международни кредитори – както и управляващите икономиките в страни като Египет – трябва да се загрижат повече къде точно се развива този растеж, и как рестежът се преразпределя чрез държавните разходи и приходи.
About The Author
