Мюриъл Асебърг, Хю Ловат, Foreign Policy
Икономиката заемаше централно място в организираната от САЩ среща в Бахрейн, посветена на израело-палестинския конфликт. Администрацията на Тръмп се надяваше, че разкриването на икономическия компонент от т.нар. „сделка на века“ ще окуражи регионални и международни инвестиции в палестинската икономика, което на свой ред трябва да разчисти пречките пред постигане на политическо споразумение.
Инициативата бе посрещната със силна съпротива от палестинците, които се съмняват в намеренията на Вашингтон, и бойкотираха срещата. Администрацията на Тръмп се опита да привлече политически и бизнес лидери от Близкия Изток, Азия и Европа, но много от международните партньори на Вашингтон приемат хладно инициативата, включително традиционни съюзници на САЩ като Египет и Йордания. Тяхната сдържаност е логична: концепцията, че икономически стимули могат да успеят там, където дипломацията не може, не е довела до нищо положително през последното столетие.
Изготвеният от Джаред Кушнер план най-вероятно ще се провали, подобно на толкова много преди него – и европейските лидери не трябва да се оставят да бъдат примамени да подкрепят един обречен план, който само ще направи нещата по-лоши. Този план трябва да получи подкрепа само ако са защитени основните права на палестинците и базовите разпоредби на международното законодателство.
Властите в САЩ не отричат ограниченията на икономическия подход и признават, че той би бил успешен, единствено ако е съчетан със силна политическа визия. Засега обаче Вашингтон поставя на масата само икономическите проблеми.
Дългоочакваният политически компонент от плана на Кушнер може би никога няма да бъде финализиран. От станалите известни досега детайли изглежда, че политическата част от плана на зетя на Тръмп ще потъпче безпардонно правата на палестинците, игнорирайки фундаментални принципи на международното право (като недопустимостта територия да бъде придобивана чрез сила), и ще изостави установените параметри, залегнали в основата на идеята за две суверенни държави.
Вместо това в Бахрейн бе предложено нещо, което напомня на подхвърляната от израелския министър-председател Бенямин Нетаняху идея за „икономически мир“. Тази концепция се основава на презумпцията, че значителни подобрения в условията на живот на палестинците могат да послужат като заместител на смислен път към самоопределение и право на завръщане. Това убеждение е отразено в скорошни интервюта на Кушнер, както и на посланика на САЩ в Израел Дейвид Фридман, който е бивш адвокат по банкрутите на Доналд Тръмп.
Макар че икономическите мерки няма да доведат до окончателно мирно споразумение, в някои европейски столици се изтъква аргументът, че поне ще спомогнат за стабилизиране на ситуацията в палестинските територии. Някои официални лица от Европа искрено се опитват да намерят в плана на САЩ позитивни елементи, за които да се хванат.
За съжаление, тоталният провал по отношение на палестинския въпрос от страна на администрацията на Тръмп – както и нейното пренебрежение към чувствителни за палестинците проблеми – не позволява икономическата стабилизация да послужи за стартова точка.
Първо, след като показа на палестинците тоягата – като спря финансирането за техните институции, програмите за развитие и специалните агенции на ООН, затвори представителството на Организацията за освобождение на Палестина в Съединените щати и премести щатското посолство в Йерусалим – Вашингтон се опитва да примами палестинците и с морков, който изобщо не изглежда апетитен.
Второ, опитите на САЩ да заобиколят палестинското национално движение, като ухажват няколко маргинални фигури с връзки с израелски заселници, имаха обратен ефект. Не само палестинското лидерство отхвърли решително подхода на САЩ, но и огромното мнозинство от палестинската бизнес общност.
Общественото мнение на палестинците като цяло също е твърдо против инициативата на САЩ – 79% от палестинците в Западния бряг и Ивицата Газа вярват, че планът трябва да бъде отхвърлен. Поради това на срещата в Бахрейн нямаше значимо палестинско присъствие. Няколкото бизнесмена, които се съгласиха да отидат, са сравнително дребни фигури, отдавна отхвърлени от останалите палестинци. (Палестинската власт дори арестува за кратко един от тях – бел.прев.)
Това не би трябвало да е изненада, като се има предвид, че подобен подход „първо икономиката, после политиката“ е бил опитван и се е провалял безброй пъти. Още през 1967 г. тогавашният израелски министър на отбраната Моше Даян се опитва да обезвреди палестинските политически амбиции, като предлага работни места за палестинци в Израел и израелски инвестиции в Западния бряг и Ивицата Газа.
След средата на 70-те започва да се предлага и заетост в изгражданите в окупираните територии селища. Под егидата на бившия британски премиер и пратеник на Четворката Тони Блеър (който се изказа на срещата в Бахрейн) бе организиран друг голям опит за насочване на международни инвестиции в подкрепа на усилията на САЩ да прокарат мирно споразумение. Нито един от тези опити обаче не доведе до устойчиво развитие и икономически растеж – нито пък накара палестинците да забравят националните си стремежи.
Този опит изглежда не тревожи екипа, предвождан от Кушнер. Той многократно е посочвал модели за икономическо развитие, най-вече този на Южна Корея, като потенциално вдъхновение за палестинците. Властите в САЩ също така неколкократно са изтъквали нуждата от институционални подобрения, които да позволят на палестинската икономика да расте и да се повиши доверието на инвеститорите – макар Международният валутен фонд и Световната банка да считат Палестина за „готова за държавност“.
Този технически фокус напълно пренебрегва основния политически контекст – най-вече факта, че (за разлика от Южна Корея) палестинците, както и тяхната икономика, се намират под военна окупация. Вместо да подсили палестинския икономически суверенитет, планът на Кушнер ще затвърди палестинската икономическа зависимост от Израел, както е заложена в Парижкия протокол от 1994 г. за израелско-палестинските икономически отношения. Протоколът например забранява на палестинците да имат собствена валута и парични политики. Израел също така управлява палестинския внос и износ и събира ДДС и мита от името на Палестинската власт – уговорка, която Израел многократно е използвал, за да оказва натиск върху палестинците по политически въпроси.
Това желание на САЩ да избута встрани политическите предизвикателства и да се фокусира само върху техническите аспекти отразява цялостния начин на мислене на администрацията на Тръмп по отношение на Палестина. Това си пролича например при посветена на Газа среща с чуждестранни дипломати, организирана от Белия дом през миналата година. Тези разговори подцениха много сложността на предоставянето на финансова помощ в Газа, предвид вътрешнопалестинските разделения и ограниченията, наложени от Израел срещу анклава.
Освен това при липсата на твърд политически жалон, който да насочва международните инвестиции, няма никаква гаранция, че администрацията на Тръмп ще финансира и подкрепя проекти, които наистина помагат на палестинците или укрепват двудържавното решение. Може дори да се окаже, че тези инвестиции всъщност финансират дейности в израелските селища, които са незаконни според международното законодателство, като се има предвид как САЩ натискат за задълбочаване на бизнес връзките между израелските заселници и палестински бизнесмени в окупирания Западен бряг, например чрез свързаната със заселниците Търговска камара на Юдея и Самария.
Фундаменталният проблем с изцяло икономическите релси е, че дори палестинската страна да се хващаше на тази въдица, ограниченията, произхождащи от израелския окупационен режим, биха продължили да подкопават икономическото развитие и да обезкуражават частните инвестиции.
На Западния бряг израелските ограничения върху използването на ресурси, строежите, планирането и свободното движение на хора и стоки възпрепятстват растежа и създават палестинска икономика, която се влошава и е в тежка зависимост от външната помощ. Според Световната банка, ако на палестинците се разреши да развиват икономическа дейност и да имат достъп до природните ресурси в Зона „С“ (около 60% от Западния бряг, които са под пълен израелски контрол), това би добавило до 3.4 млрд. долара (35%) към палестинския брутен вътрешен продукт и би довело до 35% ръст на работните места. Също така според друг доклад на Световната банка Палестинската власт е лишавана от още 285 млн. долара (2.2% от БВП) годишно в резултат от Парижкия протокол от 1994 г.
Икономическият план за Газа на Световната банка от 2004-2005 г., разработен при изтеглянето на израелските заселници, бе блокиран в резултат на нежеланието на Израел да премахне ограниченията си върху движението на хора и стоки към и от Газа и да изпълни изцяло Споразумението за движението и достъпа от 2005 г. След изборната победа на Хамас през 2006 г. и последвалото овладяване на Газа от страна на групировката, Израел и Египет наложиха цялостна блокада. В резултат от това експортно ориентираната икономика на Газа се срина и жителите на ивицата бяха сведени до пасивни получатели на помощи.
Ако Вашингтон бе искрен в желанието си да подобри икономиката на Палестина, той щеше да използва близките си отношения и лостовете за натиск върху Тел Авив, за да намали израелските ограничения. Щеше и да представи политическа визия, която да насочва плана за икономическо развитие. Провалът на САЩ да направят което и да е от тези неща показва или дълбока наивност относно това, какво е възможно да се постигне при текущите условия, или желание на Вашингтон да използва срещата в Бахрейн само като начин да наказва и да налага международна изолация на палестинското ръководство.
При всички случаи действията на САЩ увеличават риска от ескалация на една вече напрегната ситуация и осигуряват прикритие на израелските власти да анексират още повече територия от Западния бряг, както и да укрепят еднодържавната реалност на неравноправие за палестинците в условията на безсрочна окупация.
Позицията на европейските лидери може би ще се окаже решаваща за това, дали планът на САЩ ще бъде приет като нова отправна точка на международната общност по въпросите на израело-палестинския конфликт. Европейците трябва да се ангажират с икономическия план на САЩ, единствено ако той е част от сделка, която осъществява правото на национално самоопределение и за двата народа, гарантира пълни права както на израелците, така и на палестинците в съответствие с международното право, и прилага правото на завръщане за палестинците под форма, която уважава както личния избор на бежанците, така и суверенитета на държавите. Ако планът на Кушнер не може да предложи това, европейците трябва да откажат да участват в нещо, което просто ще финансира продължаването на окупацията и анексирането на палестинска земя.
Мюриъл Асебърг е старши научен сътрудник в Германския институт по международните отношения и сигурността
Хю Ловат е сътрудник в програмата за Близкия Изток и Северна Африка към Европейския съвет по международни отношения със седалище в Лондон
About The Author
