Имате ли сто хиляди долара? Нека си представим, че имате. При това положение най-бедният член на горният 1% в САЩ е сто пъти по-богат от вас.
Нека наречем този най-малко богат член на единият процент Боб. Боб има десет милиона долара. Бобо е много различен от вас, но същевременно е много различен от милиардер. Най-малко богатият милиардер е сто пъти по-богат от Боб.
Нека наречем този най-малко богат милиардер Бил. Джеф Безос, най-богатият човек на света, е над сто пъти по-богат от Бил, който е сто пъти по-богат от Боб, който на свой ред е сто пъти по-богат от вас – и то в теоретичния сценарий, в който вие – за разлика от поне половината американци, разполагате със сто хиляди долара.
Милиардерите не са просто малко по-богати милионери, точно както милионерите не са просто малко по-богати от средностатистическия човек. Милиардерите са извънземни, финансово погледнато. Те може да дишат същия въздух като нас, може да са смъртни като нас (макар че работят по въпроса), но имат различни способности и сили от нас. Техните пари им дават достъп да измерения, които не са достъпни и дори осезаеми за обикновените люде.
С някои изтъкнати изключения, включително текущият президент на САЩ и няколко разговорливи типажи като Уорън Бъфет и Бил Гейтс, милиардерите са много потайни. Поради това за изследователите е трудно да установят точно каква е политическата им роля и какво означава това за демокрацията.
Една новоиздадена книга – “Милиардерите и стелт политиката” от Бенджамин Пейдж, Джейсън Сийрайт и Матю Лакомбе – се опитва да разшифрова политическите тайни на американските милиардери. Изследователите заявяват, че са “използвали систематично техники за извличане на информация от интернет, за да се идентифицират практически всички публични думи и действия, засягащи някои определени въпроси на обществената политика на стоте най-богати милиардера в десетгодишен период”.
Заключението на авторите е, че милиардерите са изключително активи в оформянето на политическите решения, но по много специфичен начин:
“Те полагат големи усилия, за да влияят на публичните политики. Правят големи финансови дарения за политически партии и кандидати, както и за фокусирани върху политиките на управление каузи. Организират кампании за събиране на средства и координират даренията на другите. Те създават, присъединяват се или предвождат организации, лобиращи за определени политики. Но въпреки тази изявена роля на милиардерите и лесният им достъп до медиите – които им предоставят предостатъчно възможности да кажат каквото си искат пред голяма публика – те рядко говорят открито за обществените политики”.
Изследователите наричат този подход за влияние върху политиката чрез силна активност зад кулисите и редки публични изявления – “стелт политика”. Последствията за демокрацията за мрачни. Милиардерите по същество са някои от най-важните политически фигури в страната. Те обаче не са избирани и обществото няма директен способ да ги държи отговорни. Освен това дейностите им често са тайни и трудни за проследяване, така че дори да можехме лесно да им потърсим отговорност, не винаги ще знаем за какво точно.
Авторите на изследването отбелязват, че мълчанието на милиардерите “често е предназначено да прикрие стремежът им да прокарат политики, на които повечето граждани се противопоставят”. Те много лесно биха могли да влияят на публиката чрез медиите, така че потайността им е преднамерена политическа стратегия.
Не всички милиардери си държат езика зад зъбите, но авторите на изследването изтъкват, че онези от тях, чийто глас се чува най-често, обикновено имат виждания, които са по-близки до тези на широката публика. Преглеждайки публичните изказвания на стоте топ милиардери през последното десетилетие, изследователите са установили, че само трима от тях са коментирали открито социалното осигуряване – макар че милиардерите полагат значими усилия да повлияят на политическите решения по тази тема (като повечето от тях искат социалната система да бъде орязана). Тримата разговорливи милиардери са Уорън Бъфет, Майкъл Блумбърг и Джордж Сорос, чиито виждания относно системата за социална сигурност наподобяват тези на мнозинството американци (които не искат да бъде орязвана).
Много от другите най-богати милиардери в страната като Шелдън Аделсън и братя Кох харчат щедро за кампании за приватизиране и орязване на социалната система, но не обелват и дума по въпроса. Изследователите отбелязват, че “интензивната, продължила десетилетия кампания за орязване или приватизиране на социалната система, предвождана от милиардера Пит Питърсън и неговите богати съюзници, изглежда е изиграла роля за осуетяването на всеки опит за разширяване на социалните помощи”. Почти никога обаче не чуваме милиардерите да казват открито, че се занимават с това, да не говорим да представят аргументи, които обществото да обмисля и дебатира, да приеме или отхвърли.
Някои милиардери са доста открити по отношение на живота си, но подбират много внимателно с какви политически въпроси се занимават публично. В редица случаи изглежда имат предпочитание към социалните каузи – терен, на който могат да изглеждат либерални и прогресивни – пред икономическите. Джеф Безос например допринесе с 2.5 млн. долара за провеждането на референдум за еднополовите бракове в щата Вашингтон. След това бе възхваляван за своята толерантност на страниците на Washington Post (който е негова собственост) и дори получи награда от правозащитната организация Human Rights Campaign.
Според събраните от авторите на изследването данни, Безос никога не е коментирал публично данъчната политика – макар че компанията му Amazon няма да плати и долар данъци за 2018 г.
Най-богатите хора в САЩ посвещават огромни суми на каузи за приватизиране и орязване на държавни програми, както и за понижаване на данъците за корпорациите и богатите, което е в противоречие с желанията на мнозинството американци. Само няколко доста нетипични милиардери коментират управленските политики публично и те обикновено казват неща, с които гражданите като цяло са съгласни, и които подобряват публичният им имидж. Ако съди само по медийното отразяване, обикновеният човек може да не усети пристрастния подбор и да заключи, че подобно на американците като цяло, милиардерите са разделени на идеологически разнородни групи.
Това разбиране помага на милиардерите като група, тъй като първостепенната им защита срещу обществения гняв е преобладаващото впечатление, че мнозина от тях са добронамерени, щедри и имат предвид обществения интерес в действията си. Моделът на поведение, при който милиардерите са открити само когато вижданият им съвпадат с тези на мнозинството, насърчава един десен светоглед, според който милиардерите са възприемани като патерналистични благодетели на обществото.
Това не би могло да бъде по-далеч от истината: милиардерите се интересуват само от себе си и полагат огромни усилия да уреждат собственото си благосъстояние за сметка на благосъстоянието на всички останали. Целта на политическата им активност обикновено е или да прокарат дневен ред за приватизация и остеритет, или да си купят политическо влияние, чрез което косвено да натискат за този дневен ред.
Поради тези причини милиардерите в САЩ подкрепят повече Републиканската партия, отколкото Демократическата, но все пак подпомагат и демократи. Изследователите наричат това “стратегически принос”, чието основно предназначение не е да изразява одобрение, а да убеждава публиката и да осигурява вярността на политиците. Макар милиардерите понякога да са по-малко социално консервативни от републиканците, те им осигуряват стратегическа подкрепа. “Много милиардери либертарианци даряват пари на републикански кандидати, с които са подчертано несъгласни по някои социални въпроси, с цел да прокарат желаният икономически дневен ред”, изтъкват авторите на изследването.
Накратко – милиардерите са политически играчи от тежка категория и като група са посветени най-вече на целта да придвижват страната в либертарианска, “свободно-пазарна”, про-капиталистическа и про-милиардерска посока.
Някои милиардери, като например братя Кох, също така “финансират политически ориентирани фондации и тинк-танкове, осигуряват инфраструктура и логистична подкрепа за обществени движения, изграждат нови коалиции от нулата и наистина съперничат на силата на големите политически партии”.
Отделен е въпросът с непроследимите тайни финансови транзакции, които обикновено биват разкривани само от журналисти, посветили години на свои разследвания, и които обикновено остават неуловими, дори за изследователи като Пейдж, Сийрайт и Лакомбе.
Според изследователите, тези сложни политически структури, които надхвърлят обикновените дарения, показват, че реформата на финансирането на политически кампании, колкото и да е необходима, няма да премахне заплахата, която свръхбогатите представляват за демокрацията. Истинският проблем се състои в това, че изобщо се позволява на някакви хора да натрупат такива огромни богатства. Докато се позволява на отделни индивиди да са толкова богати, те ще използват парите си, за да си купуват политическо влияние по един или друг начин.
В крайна сметка, за да има демокрация, е нужно да няма милиардери.
About The Author
