Самоубийството на бившия президент на Перу Алан Гарсия, който предпочете да стреля в главата си, вместо да отиде в затвора, докато го разследват по подозрения за корупция, стана световна новина. И фокусира отново вниманието върху шумния скандал около бразилската строителна компания „Одебрехт”, години наред подкупвала политици, големци и държавни лидери от всякакви партии и от различни страни на Латинска Америка, Африка и Европа, за да си гарантира доходоносни поръчки.
Конкретно в Перу сред разследваните по случая „Одебрехт” са се наредили не само многобройни отговорни държавни служители от няколко администрации плюс действащи политици, включително опозиционни, но и четирима експрезиденти.
Сред тях бе и току-що предпочелият смъртта пред опозоряването Алан Гарсия, управлявал Перу два пъти – от 1985 до 1990 г. и от 2006 до 2011 г. Други двама държавни глави, ръководили страната след него – Олянта Умала (2011-2016 г.) и Педро Пабло Кучински (2016-2018 г.), вече видяха света през решетки.
Умала и жена му – бившата първа дама Надин Ередиа, бяха в предварителния арест над 9 месеца, от юли 2017-та до април 2018-та. Разследването срещу тях продължава и сега. А Кучински влезе в предварителния арест на 10 април т.г., отначало само за 10 дни. На 15 април обаче прокуратурата поиска този срок да бъде удължен до 36 месеца. 80-годишният Кучински реагира драматично, като напомни, че има изкуствена клапа в сърцето и скоро трябва да постъпи в клиника в САЩ за смяната ѝ, а ако това не стане – „ще имате един труп”. След вестта за самоубийството на Гарсия, Кучински получи сърдечна криза и бе откаран в болница.
Четвъртият от обвинените по „Одебрехт” бивши президенти на Перу е Алехандро Толедо, заемал върховния пост от 2001 до 2006 г. Той е доброволен изгнаник – от 2017 г. живее в САЩ и не се прибира, за да не бъде арестуван. Лима е поискала екстрадирането му, но във Вашингтон още не са взели решение по казуса.
Има и още един бивш перуански държавен глава, подгонен от правосъдието, но случаят му е друг, той е осъден на 25 години затвор за злоупотреба с власт и за драстично погазване на законите и на човешките права. Това е Алберто Фухимори, управлявал авторитарно и репресивно от 1990 до 2000 г.
Дъщеря му Кейко Фухимори, която предвожда основната опозиционна формация в настоящия парламент – дясната „Народна сила”, е под 36-месечен предварителен арест от октомври миналата година. Обвиненията срещу нея са все по същия случай „Одебрехт” – смята се, че бразилската компания е дала пари за предизборната ѝ кампания през 2016 г.
Настоящият президент на Перу е Мартин Вискара. Той беше вицепрезидент и пое властта през март миналата година, когато заради комплексен скандал, в който бе замесен и случаят „Одебрехт”, Кучински бе принуден да подаде оставка. Вискара сега обяви тридневен траур в памет на Алан Гарсия, както се полага при смърт на бивш държавен глава. Но привържениците на Гарсия скандират срещу него „убиец”, защото смятат, че Вискара е насърчавал съдебните власти в „преследването” на вече покойния експрезидент.
Драмата с Гарсия разтърси дълбоко перуанското общество като същевременно го и поляризира. Едната от оформилите се две големи и противостоящи си групи е убедена, че цялата прогнила политическа върхушка най-после е притисната да отговаря за злоупотребите си и всичко случващо се е въздаване на справедливост. Докато другата група не се съмнява, че това не е съдебно, а политическо преследване и откровена разправа с авторитетни фигури и техните партии като правосъдната система е влязла в ролята на репресивен инструмент.
Страстите са много изострени, особено във втората група, в която всяка партия на съответния обвинен водач, тълкува ситуацията като удар по своите редици и по своя политически курс. Липсва обаче логическо обяснение кой и с каква цел може да бие едновременно по толкова различни и враждуващи помежду си формации и лидери.
Такова обяснение прозира само в третото и почти отсъстващо в медиите тълкувание на ефекта от целия мегаскандал „Одебрехт” – и то не само спрямо Перу, но и спрямо цяла Латинска Америка. Ако получаващата се картина се погледне по-мащабно, вижда се тектонично срутване на цялата традиционна политическа класа. Вижда се масирано избиване от общественото съзнание на носещи опори и правила като например сигурността, че на всяка погрешна политика може да се намери почтена алтернатива. Вижда се показно внушение, че „всички са маскари” – било десни, било леви, било доказано виновни, било наклеветени.
Събрано ведно, всичко това култивира в латиноамериканските общества усещане за разпад и готовност да се отхвърли самата демокрация като система за развитие, след като тя произвежда все корупционери във властта. Така лесно се приемат нови, шокиращи продукти на политическия инженеринг, какъвто вече беше сервиран на бразилците в лицето на сегашния им президент Жаир Болсонаро – уж чист и неопетнен, а всъщност просто обслужващ изобретателите си.
Вкарването на Латинска Америка в такава деструктивна орбита след десетилетие и половина възход на „лявата вълна”, която изгради там работещ модел на социално ангажирани и преборващи бедността общества, на солидарна регионална интеграция и на изгодни връзки с глобални играчи като Китай и Русия, е от стратегическа полза само на една вечно хвърляща сянката си върху субконтинента суперсила – Съединените американски щати.
Откровена и неприкрита е и американската следа в раздухването на скандала „Одебрехт”. Но нека припомним хронологията. За първи път името на тази бразилска частна строителна компания, основана през 1944 г. от потомъка на немски преселници Норберто Одебрехт, се появява в корупционен контекст през 2015 г., при разследването на злоупотребите в държавния нефтен гигант „Петробраз”. Това разследване е започнато през 2014 г. от нашумелия бразилски съдия Сержио Моро, който днес е правосъден министър в правителството на Болсонаро.
Делото е известно като Lava Jato („Автомивка”), тъй като се смята, че всичко тръгва от подозрителни транзакции, които били извършвани от съдружници в търговска верига, включваща бензиностанция и автомивка. Така те препирали пари с отначало неясен за следователите произход. Нишката към „Петробраз” излиза, когато се установява, че един от разследваните е закупил с такива средства и луксозен джип за бивш директор на нефтената компания.
Широко известно е, че този скандал под една или друга форма рикошира върху цялата политическа класа в Бразилия, довеждайки през 2016-та до смяна на управлението и на политическия курс в страната.
Още през 2015-та разследването започва да измества фокуса от „Петробраз” към строителната фирма „Одебрехт”, изпълнявала много поръчки по изграждане на различни обекти за държавния петролен гигант. Медиите тиражират разкрития, според които в „Одебрехт” е функционирал специален „отдел за стратегически връзки”. Всъщност това е била черна каса, от която са вървели щедри подкупи към политици и големци от всички цветове, за да се получават облагодетелстващи договори за строежи, ремонти и поддръжка.
По-късно популярност придобива и силно въздействащата върху масовата публика „история на секретарката”. Става дума за бившата секретарка точно в „отдела за стратегически връзки” на „Одебрехт” Консепсион Андраде, която работела там от 1987 до 1992 г. Напускайки фирмата, младата тогава жена взела със себе си и всички предвидливо правени от нея копия на минавалите през ръцете ѝ документи. Пазила ги при себе над две десетилетия. И когато чула за разследванията по „Автомивка”, занесла архива си в следствието и в създадената по случая парламентарна комисия.
Това, казват, насочило вниманието към „Одебрехт”, въпреки че документите все пак били за доста стар период. За да хване по-актуални данни, групата на съдията Моро се възползвала от ноу-хауто на Агенцията за национална сигурност (АНС) на САЩ да шпионира чужди имейли. Тези умения на АНС лъснаха от разкритията на Едуард Сноудън през 2013 г., когато се разбра, че електронните пощи на тогавашната президентка Дилма Русеф, на „Петробраз” и на още важни бразилски дейци и структури са били изкъсо следени от американската агенция. Поради тази причина силно засегнатата от намесата Русеф дори отмени своя планирана визита във Вашингтон.
По същия начин – чрез влизане в електорнната поща на един от водещите функционери в „отдела за стратегически връзки” на „Одебрехт”, разследващите установяват, че този отдел през годините се е разширил и от 2010-та насам е раздал стотици милиони долари подкупи на широка мрежа от влиятелни политици и ръководни дейци в различни държави най-вече в Латинска Америка, но и на други континенти.
През юни 2015-та е арестуван тогавашният шеф на „Одебрехт” – Марсело Одебрехт, внук на починалия през 2014-та Норберто Одебрехт. Марсело е осъден на 19 години затвор. Но снижава присъдата си на 10 години, съгласявайки се „да сътрудничи на правосъдието”.
Струва си да се припомни, че тази възможност, предоставяна от бразилското законодателство, е в основата на повечето свидетелски показания, приемани от съда за достоверно, а понякога и за единствено основание при издаването на осъдителни присъди по делата от серията „Автомивка”. Такъв е случаят и с осъждането на бившия президент Инасио Лула да Силва. Той е признат за виновен в корупция и излежава 12-годишна присъда (наскоро удвоена по още едно обвинение) само въз основа на твърденията на строителен предприемач, че за Лула бил „запазен” луксозен апартамент, без да са налице каквито и да е документи, доказващи експрезидентът да притежава този имот. Но пък въпросният предприемач Лео Пиниейро намали с тези свои показания собствената си присъда за корупция от 8 на 5 години.
Показанията на Марсело Одебрехт също са доста полезни за разследващите и съдиите. При това не само бразилските.
През декември 2016 г. правосъдното министерство на САЩ обявява резултатите от американско разследване срещу „Одебрехт” и най-голямата бразилска компания за нефтохимически продукти „Браскем”, която със свои клонове има водещо място в тази индустрия и в Съединените щати. И двете компании са признати за виновни за плащане на огромни подкупи на овластени лица в Бразилия, САЩ и Швейцария и са осъдени на обща глоба от 3,5 милиарда долара. Специално за „Одебрехт” американското заключение е, че между 2003 и 2015 г. е дала 788 милиона долара за корумпиране на висши дейци от 12 латиноамерикански държави.
Оттам-нататък скандалът „Одебрехт” е завъртян най-мащабно из световните медии и нараства главоломно като снежна топка А списъкът на въвлечените страни и на корумпираните лица постоянно се разширява. В информационното цунами се повтарят имена на държавници и баснословни суми, които им се приписват без условни наклонения, макар в повечето налични документи от черната каса на „Одебрехт” получателите на подкупи да фигурират само с инициали или псевдоними, а офшорните банкови сметки да са на посредници. Понеже всички мразят корупцията, никой не слуша обясненията на предварително заклеймените, че „нямат сестра”.
Най-вероятно в повечето от случаите обвиненията са достоверни или поне почиват върху „обосновани предположения”. Но не са доказани, още се разследват. В същото време вече е налице споменатият и видим за всички резултат в засегнатите страни – пълен срив в общественото доверие към политиците от всякакъв цвят и към самата демократична система. Плюс още нещо съществено, особено в бразилския случай – срутване и елиминиране от пазарната конкуренция на мощни държавни и частни компании, дръзнали да се наложат на глобалната сцена.
Има и друга удобна за американските икономически интереси „съпътстваща щета” – унищожават се политически и делови партньори, с които десетилетия наред успешно е работил дълбоко проникналият в латиноамериканските икономики… Китай. Нещо повече – дестабилизирани и разядени от корупция страни не са желани от никой чужд инвеститор. Така им остава само да се обърнат отново към големия северен съсед и смирено да го слушат за всичко срещу подаянията му.
Всичко, което се разиграва сега под етикета на сатанизираната „Одебрехт”, би трябвало в едни по-разумни времена да подтикне поне медиите да зададат логичния въпрос: нима злото на корупцията започва само от тази компания и функционира само в преекспонирания сега период от 2000 г. насам?
Корупция и злоупотреба с власт е имало винаги и във всички части на света. А специално Латинска Америка помни гротескни диктатори, употребявали страните си като собствени латифундии и преджобвали дори международни помощи при природни бедствия, както прави например никарагуанският сатрап Анастасио Сомоса при земетресението в Манагуа през 1972 г. В по-нови демократични времена също не липсват виртуозни корупционери като пак никарагуанецът Арналдо Алеман, президент от 1997 до 2002 г. Или принудително подалият оставка заради злоупотреби през 1992 г. бразилски лидер Фернандо Колор ди Мело. Или парагвайският държавен глава Луис Анхел Гонсалес Маки, също свален за корупция през 2003 г.
Но такава масова кампания като в казуса с „Одебрехт”, в който се оказват замесени 19 бивши латиноамерикански президенти и стотици други висши държавни служители, досега не е имало. При това всичко е потопено в нажежена и враждебна медийна среда, в тенденциозно въздействие чрез социалните мрежи. Многобройни изяви на пристрастни магистрати в съчетание с манипулативно информационно поднасяне водят дотам, че още не стигнали до същински съд обвинения се вкореняват в общественото съзнание като вече неоспорими факти.
Именно затова много от обвинените и техните привърженици говорят за „насъскване” на обществото срещу тях, за „политическо преследване”, за „лов на вещици” и т.н. Дори обвиненията и да са основателни, презумпцията за невинност би трябвало да се спазва. Но това сега е само куха фраза, формалност, която никого не трогва. Обвинените са вкарвани в затвора за дълги срокове още докато тече следствието, преди да има каквато и да е присъда. А разследванията се точат с години. Да не говорим за случаите, когато вече е произнесена присъда на първа или втора инстанция – дори и да предстои още едно обжалване, лицето си стои зад решетките. Както стана с Лула.
В случая с Перу натискът срещу четиримата обвинени бивши президенти също е драстичен. И при четиримата има изнесена и широко разгласена злепоставяща ги информация, макар повечето доказателства да засягат главно техни подчинени по време на мандатите им. За нито един още няма официална присъда, няма дори приключено следствие. А общественият съд вече ги е дамгосал.
Вярно, и четиримата са нееднозначни фигури, а политическите им биографии не са лишени от тъмни петна. Имат и пламенни привърженици, но и не по-малко пламенни противници. Освен всичко друго, не се понасят помежду си и са направили много, за да се топят един друг с взаимни обвинения. С особена сила това важи за Алан Гарсия и Олянта Умала, които си вадят „кирливите ризи” един срещу друг почти непрестанно, години наред, още от първото им съперничество по време на предизборната кампания през 2006 г., дала тогава победата на Гарсия.
Личността на Алан Гарсия заслужава по-подробно представяне – не само заради сегашния му трагичен край, но и заради жизнената му траектория и специфичната политическа сила, която представлява. Роден е през май 1949 г. в семейство от средната класа. И майка му, и баща му са активисти на партията APRA (Американски революционен народен съюз), основана през 1924 г. от легендарния идеолог и политик Виктор Раул Айя де ла Торе, който бил вдъхновен от Мексиканската революция и от Великата октомврийска в Русия.
Първоначално партията се откроява като антиимпериалистическа, социалдемократическа, ангажирана със защита на работниците и на правата на коренните народи на Америка. Идеята на Айя де ла Торе е APRA да се развие като общ латиноамерикански проект, да има свои разклонения във всяка страна от континента, който той нарича Индо-Америка. Но партията остава жива и активна само в родното му Перу. В различни периоди на съществуването си е забранявана заради левичарството си и действа в нелегалност. В годините на макартизма в САЩ след Втората световна война, отекнали и в Латинска Америка с върл антикомунизъм, Айя де ла Торе се отказва от подчертаното левичарство, превръща APRA в по-умерена и реформистка сила, издействайки така и легализирането ѝ. Осъществява ръководството на партията в доста авторитарен стил.
Айя де ла Торе е и личният ментор на младия Алан Гарсия, когото харесва за свой „наследник” в APRA. Следвал право и социология в Перу, Испания и Франция, Алан още от най-ранни години показва ярки лични качества и висок интелект, съчетан със силно въздействаща на публиката харизма. Айя де ла Торе тласка напред политическата му кариера, но умира през 1979 г., без да дочака първия голям триумф на своя възпитаник – победата на едва 36-годишния Алан Гарсия в президентските избори в Перу през 1985 г. Той става най-младият държавен глава в историята не само на Перу, но и Латинска Америка.
Първият му мандат започва с много надежди за едно по-справедливо и прогресивно Перу, с пламенни антиимпериалистически речи на новия лидер из световни форуми по болезнената в онзи период тема за неизплатимите дългове на страните от Третия свят. Във вътрешната си политика залага на разбирането, че икономиката расте, когато расте потреблението. Затова вдига заплатите, замразява цените на храните, отпуска земеделски субсидии, лансира програма за редуциране на безработицата, налага контрол върху банковите лихви, а през 1987 г. дори се опитва да одържави банките. Курсът му и особено плановете спрямо банките обаче предизвикват силна вътрешнополитическа съпротива най-вече от дясно-либералното движение „Свобода“, основано от острия критик на Гарсия и известен писател Марио Варгас Льоса. Към този натиск се добавя и изтърваната от контрол хиперинфлация, която бързо подкопава всички първоначални положителни резултати от управлението на Гарсия. Добавят се и случаи на корупция сред негови подчинени.
Същевременно пред лицето на активизиралите дейността си екстремистки въоръжени групировки „Сияйна пътека” и Движение „Тупак Амару”, които започват да извършват атентати в градовете, Гарсия отговаря с репресивни мерки, засегнали и мирното население. Нашумява и едно прекомерно жестоко потушаване на затворнически бунт. Тази спирала на насилието става особено кървава при Фухимори, поел властта след безславно свършилото първо управление на Гарсия.
Следва дълъг период, който лидерът на APRA прекарва в Колумбия и Франция – не само защото не харесва новия президент и се обявява за борец срещу диктатурата му, но и защото у дома го застрашават дела за корупция, свързани със строежа на влакова линия в Лима по време на мандата му, и за убийства, извършвани от „ескадроните на смъртта”. Бруталният режим на Фухимори обаче засенчва всичко и след падането му през 2000 г. Гарсия получава шанс отново да се върне към активната политика в Перу. Веднага се пробва в изборите през 2001 г., но губи от победилия тогава Алехандро Толедо.
Впрочем, Толедо също е интересна фигура. Той е от много беден индиански произход, бил е ваксаджийче в детството си, в семейството били общо 16 братя и сестри. Но успява да изкласи благодарение на американски стипендии, отива да учи в САЩ, защитава и докторат по икономика в Станфордския университет, става консултант на Световната банка, ООН, Световната търговска организация. Жени се се за американската антроположка от белгийски произход Елиан Карп. Което не му пречи да има и покъртителна история с извънбрачна перуанска дъщеря в стила на латиносериалите. А президентстването му от 2001 до 2006 г. е издържано напълно в друг доминиращ стил – неолиберализма и вярното следване на американската политика.
Обвинението, което сега му е повдигнато по скандала „Одебрехт”, се основава на твърдения на бившия представител на строителната компания в Перу Жоржи Барата. Трябва да се има предвид, че и обвиненията срещу всички останали перуански експрезиденти също се базират на показания на този Барата. Та той твърди, че на Толедо навремето били платени 20 милиона долара, за да даде на „Одебрехт” концесия за изграждане на перуанската отсечка от Междуокеанската магистрала, свързваща Атлантика с Пасифика. Има и подкрепящи това свидетелства на посредник, на чието име била открита сметката.
Оттук произхожда и подобното обвинение срещу Педро Пабло Кучински, който през мандата на Толедо е бил министър на икономиката и финансите, а после и премиер. На него също му се вменява, че е взел големи подкупи, за да се предостави на „Одебрехт” строежа на Междуамериканската магистрала, а наред с това и изграждането на още един внушителен обект – хидроенергийния и иригационен комплекс „Олмос”. Твърди се също, че освен за тази история, Кучински е получил от „Одебрехт” пари и за победната си изборна кампания за президент през 2016 г. За подобни предизборни „вноски” от бразилската компания са обвинявани и останалите вкарани в скандала перуански експрезиденти.
Но Кучински има в биографията си и доста по-стари истории, също силно лъхащи на корупция. През 1966 г. той става икономически съветник на тогавашния перуански президент Белаунде Тери, който го прави също шеф на Централната банка и на перуанския резерв. През 1968 г. обаче идва военен преврат, осъществен от патриотично настроени офицери начело с генерал Хуан Веласко Алварадо. Тяхното правителство дава под съд Кучински и още двама висши мениджъри на банката, обвинявайки ги, че чрез манипулиране на валутни документи са облагодетелствали дъщерна фирма на „Стандарт Ойл” като така са осигурили незаконни приходи на американския гигант и тлъсти комисионни за себе си. За да избегне изправянето пред съда, Кучински бяга в Еквадор, скрит в багажника на автомобил. Оттам се изнася в САЩ.
През 1980 г. Белаунде Тери пак става президент и прави Кучински министър на енергетиката и мините, който пък прокарва закон, освобождаващ от данъци чуждите петролни компании. След края на мандата на Тери Кучински се отдава на международен лобизъм за големи транснационални компании. През 2011 г. се пробва в изборите за президент на Перу, но не стига до втория тур. А на следващите – през 2016 г., все пак успява да се класира за балотажа и е избран като „по-малкото” зло с подкрепата на най-широк кръг от сили, само и само да се спъне съперничката му Кейко Фухимори.
Интересен детайл от развитието на случая с Кучински е как се стига до неговия импийчмънт миналата година. Първоначално такава процедура е задвижена именно по повод изнесени данни за негово облагодетелстване от „Одебрехт” – и по времето на Толедо, и при последната му кампания. Но при вота в парламента през декември 2017 г. опозиционната „Народна сила” на Кейко Фухимори гласува против импийчмънта. И Кучински остава на власт. Само седмица по-късно той обявява помилване на бащата на Кейко – Алберто Фухимори.
Това предизвиква голям политически скандал и обвинения, че Кучински и Кейко са влезли в сговор – проваляне на импийчмънта срещу освобождаване на стария Фухимори. Върховният съд отменя помилването. Напрежението расте и през март 2018 г. се стига до ново искане за отстраняване на Кучински от поста – вече по повод въпросния сговор. А че е имало такъв, се доказва от видеозаписи на водените по този повод беседи, направени и предоставени от… Кенджи Фухимори, брат на Кейко и син на експрезидента затворник. И в навечерието на вота за този втори поискан импийчмънт Кучински подава оставка. А сега вече е погнат по обвиненията за „Одебрехт”.
Но да се върнем към Алан Гарсия и неговата траектория. Той става за втори път президент през 2006 г., именно след доста гръмко изложилото се с корупционни сделки управление на тандема Толедо-Кучински. Тогавашната предизборна кампания е много ожесточена. Като фаворит в нея отначало се оформя друг колоритен персонаж от перуанската политика – бившият военен Олянта Умала. Той пък е семейно свързан със специфично националистическо движение, създадено от баща му Исак Умала и наречено „Етнокасеристас” в чест на индианския етнос и на перуанския герой от войната с Чили през 1879-1883 г. Андрес Авелино Касерес. Исак Умала смята, че индианците от Перу и Боливия трябва да се обединят под водачеството на патриотични военни и да възстановят древната държава на инките Тауантинсуйо върху основите на социалната справедливост. Затова дава на трима от синовете си военно образование. Заедно с един от братята си – Антауро, Олянта вдига военен бунт срещу Фухимори през 2000 г. После Антауро самостоятелно оглавява и метеж срещу Толедо в началото на 2005 г.
През есента на същата 2005-та Олянта трансформира движението „Етнокасеристас” в стандартна политическа формация и я регистрира под името Перуанска националистическа партия. Но като неин кандидат няма шанс да събере необходимите подписи за президентската кампания през 2006-та. Затова на изборите се кандидатира от доста по-умерения „Съюз за Перу”, основан през 1994 г. от бившия генерален секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр.
На първи тур в тогавашния вот Олянта Умала излиза начело с над 30% от гласовете. Но медийното внушение е, че зад него стои тогавашният венесуелски президент Уго Чавес. И за балотажа всички други партии, които не харесват модела на Чавес, се обединяват в подкрепа на също класиралия се за втория тур Алан Гарсия. Дебатите между Гарсия и Умала са ожесточени. Гарсия обвинява съперника си, че е марионетка на Чавес. На свой ред Умала атакува, че Гарсия няма смелост да прочисти обществото от негативите на предишни управления.
В крайна сметка побеждава Гарсия, но взаимната им вражда с Умала оттогава само се разраства. А вторият мандат на самия Гарсия продължава линията на Толедо, като преминава под знака на неолиберализма, социалните орязвания и проамериканската външна политика.
По случая „Одебрехт” сега му се вменява, че през това свое второ управление Алан Гарсия е получил подкуп от бразилската компания, за да ѝ предостави правото да строи Линия 1 на метрото в Лима. Привежда се също страничка от тефтерче на Марсело Одебрехт, в която срещу инициалите АГ бла записана сумата от 100 000 долара. Смята се, че толкова е било платено на Гарсия за негова лекция, изнесена в Сао Пауло през 2012 г. Отделно са засечени 4 милиона долара, внесени от „Одебрехт” на офшорни сметки на бившия секретар на Гарсия – Луис Нава, а също така и плащания пак от бразилската фирма към Мигел Атала, ексдиректор на перуанската държавна петролна компания при управлението на Гарсия.
Всички тези обвинения бившият президент отхвърля гръмко и емоционално, винаги подчертавайки колко е засегнат от самото подозрение, че може да е корумпиран. Но трябва да се спомене, че част от тях му отправя и Олянта Умала, след като през 2011 г. най-после и той става държавен глава. Управлението на Умала, също напълно дясно по същността си, се отличава с активното участие в политическия живот на първата дама Надин Ередиа, която развива бурна дейност и не пести публичните си изявления, включително и нападки по Гарсия. На което пък Гарсия отговаря със свои неуморни атаки по президентската двойка като дори ги обвинява, че подготвят Надин да замести Олянта на държавния връх, след като неговият мандат изтече. Всъщност нито той, нито тя се кандидатират повече, защото в края на управлението и двамата са с много ниско одобрение сред перуанците.
През 2017-та по делото „Одебрехт” Олянта Умала и Надин Ередиа са обвинени, че са получили от бразилската компания 3 милиона долара за изборната кампания през 2011 г., без да ги декларират. Разпореден им е 18-месечен предварителен арест, докато тече разследването. Усмихнати и позитивни пред камерите, Олянта и Надин отиват доброволно да влязат в затвора, като декларират, че вярват в правосъдието, което щяло да установи невинността им. Те остават зад решетките над 9 месеца, докато през април м.г. Конституционният съд разпорежда да ги пуснат, след като още не е доказана вината им. На Умала се забранява да напуска страната до края на следствието. Излизането им също става медийно шоу.
През ноември 2018 г. изнеслият се междувременно да живее в Мадрид Алан Гарсия се връща в Перу, защото е повикан да даде показания по случая „Одебрехт”. След пристигането си и явяването си в прокуратурата обаче той е неприятно изненадан, че всъщност не е свидетел, а е разследван – за тайни сделки и пране на пари. И че му е наложена 18-месечна забрана да напуска страната.
Веднага отива в посолството на Уругвай и остава там, отправяйки официална молба за политическо убежище, като се аргументира, че е подложен на тенденциозно политическо преследване. На 3 декември идва ново голямо разочарование за Гарсия – президентът на Уругвай Табаре Васкес, с когото лично се познават, отказва да му даде убежище с аргумента, че Перу е правова държава, в нея се спазва разделението на властите, и правосъдната система няма как да бъде употребявана за политически цели.
Върху този отговор на Табаре Васкес очевидно повлиява изказана по същото време позиция на Олянта Умала точно в същия дух – че правосъдието в Перу просто си вършело работата и нямало никакви преследвания срещу никого.
Гарсия напуска уругвайското посолство и очевидно оттам-нататък е наясно, че няма особени възможности за избор. Пред близките си нееднократно повтаря, че няма да допусне да го вкарат в затвора, „само защото група нещастници са решили така”. Дори и в тази ситуация той не пропуска да бодне стария си враг Олянта Умала, заявявайки: „Аз не съм Олянта, аз съм лидер на историческата партия на Айя де ла Торе и никога няма да допусна тя да пострада”. А в последното интервю, което дава броени дни преди самоубийството си, казва: „Ситуацията е грозна. Ако родината стигне до убеждението, че съм длъжен да платя, ами това е родината… Доверявам се на историята. Християнин съм. Вярвам в живота след смъртта”.
Когато малко след 6 часа сутринта на 17 април съдебни служители идват в дома му, за да му връчат заповедта за предварителен арест и да го откарат в затвора, той отговаря, че трябва да се обади на адвоката си и влиза в своя кабинет. След няколко минути оттам се чува изстрел. Служителите разбиват вратата и го откриват с простреляна глава, но още жив. Откаран е в болница, където издъхва след около 4-часови опити да бъде спасен.
На поклонението пред Алан Гарсия, което се състоя на 19 април в централата на партията му APRA в Лима, се събраха хиляди хора. Там една от дъщерите му разгласи и предсмъртното писмо до децата му. В него той казва: „Оставям моя труп като свидетелство за презрението ми към моите противници, защото съм изпълнил мисията, която си бях поставил. Изпълнил съм мисията да доведа апризма (от APRA – б.р.) два пъти на власт и да дадем отново импулс на социалната сила. В тези времена на постоянно повтаряни и пълни с омраза слухове, за които мнозинството смята, че са истина, видях как процедурите се използват за унижение и объркване, а не за намиране на истината. Не съществуват и няма да се появят никакви сметки, подкупи, богатства. Другите се продават, аз не”.
Със смъртта на Алан Гарсия автоматично се закрива и делото срещу него. Така той няма да остане в паметта на своите привърженици като корупционер, а като човек на честта, наклеветен, преследван и принуден от враговете си да посегне на своя живот.
Разследването срещу сътрудниците на Гарсия обаче продължава и в него тепърва още може да изплуват факти, помрачаващи желания от покойния експрезидент образ…
Продължава и разгорещеният покрай трагичния му край спор дали служителите на правосъдието не са прекалено сурови с тежките предварителни арести за обвинените в корупция или пък имат право да се застраховат с оглед на случаи като с избягалия зад граница Алехандро Толедо. Еднозначни отговори очевидно няма.
About The Author
