Планът на Макрон: социално нищо, но с caps lock

„Социален“ още преди да стане президент

През 2016 г. при управлението на президента Франсоа Оланд във Франция избухват бурни протести срещу внесените промени в Кодекса на труда. Само на 31 март се провеждат 266 демонстрации с над 1,2 млн. протестиращи синдикалисти, студенти, ученици. Френското правителство изпраща масирани полицейски части срещу демонстрантите и не се свени да използва дори и газ срещу тях. На съвестта на властите остава да тежи и извадено око на един синдикалист. Акцентът в информациите у нас е върху избухналото улично насилие, а не върху причините, които са го породили.

Промените в законодателството се налагат, според инициаторите, поради това, че кодексът бил много тежък, твърде остарял. Съпротивата се парира включително с твърдения, че хората протестират едва ли не за забавление. По същество се предвижда увеличаване на работното време и значително облекчаване на възможността за работодателите да освобождават служители.

Макар Оланд да отнася всички негативи (за които по-късно си плаща политически, напускайки поста с рекордно неодобрение от 87% и без шанс за втори мандат) моторът на тези промени е тогавашният министър на икономиката Еманюел Макрон – настоящият президент на Франция. Според тогавашните му думи, сложността на Кодекса на труда е „една от трите болежки“ на френската икономика, поради което трябва да се премахнат всички „блокади“ пред развитието. Възприемането на трудовите права като „блокади“ Макрон развива и в речта си пред Световния икономически форум в Давос същата година като уточнява, че компаниите трябва сами да могат да фиксират работното време, а условията на труд следва да се договарят в колективни трудови договори на фирмено ниво, не в законодателството. Запомнете тази негова теза.

В крайна сметка промените са прокарани авторитарно чрез правителствен указ. Парламентът е заобиколен заради очакваната съпротива сред депутатите от Социалистическата партия, чиито представители към този момент са Оланд и Макрон.

Днес бившият президент е в политическо забвение, а тогавашният френски премиер-социалист Манюел Валс в момента е кандидат на… испанската либерална партия „Сюданданос“ за кмет на Барселона. Бившият им икономически министър пък е начело на Франция, основавайки собствена формация „Напред“, обявяваща се за центристка. Нейната кампания вероятно ще бъде изградена около „Европейско обновление“ – обявеният на 4 март помпозен призив на Макрон, в който преобладават главните букви, за сметка на съдържанието.

Татко Макрон обеща общоевропейска минимална заплата, ама друг път

„Минимална европейска заплата, съобразена с всяка страна и договаряна колективно всяка година“ е точната формулировка, която сега предлага френският президент Еманюел Макрон. Това не е общоевропейска минимална заплата. Тоест, името, което ѝ дава, е подвеждащо. Ако е „европейска“, тя би трябвало да е еднаква. Съобразяването с всяка страна вече я прави не общоевропейска, а специфична, национална.

С какво точно трябва да се съобрази равнището на МРЗ Макрон оставя на нашето въображение. Основните подходи към определянето ѝ са няколко: процент от средната работна заплата например, в съотношение с националната производителност или спрямо нуждите на работника и неговото семейство. Част от тези показатели са вписани в Конвенция 131 на Международната организация на труда, която България ратифицира миналата година. И това не помогна с нищо, за да постигнем разбирателство между синдикати и работодатели за конкретна формула или механизъм за определяне на минималната заплата. А последната група показатели (нуждите на работещите) беше категорично отхвърлена от бизнеса.

Тук ще се отклоня от призива на Макрон, за да обясня една от основните причини да няма консенсус за начина, по който трябва да определяме МРЗ у нас. Синдикати и работодатели се договорихме, че ще определим интервал (дъно и таван), в който ежегодно ще водим преговори за равнището на минималното възнаграждение. Максималният размер на интервала се оказа ябълката на раздора. Работодателите настояваха той да е 41-43% от средната заплата, КНСБ предложи да е 50%, а КТ „Подкрепа“ – 60%. За да има механизъм, за липсата на който ни критикува и Европейската комисия впрочем, синдикатите трябва да склонят максималният възможен размер на МРЗ да е 41-43% от средната заплата. Това прави по-малко от 500 лв. (в момента определената нормативно, а не чрез преговори, МРЗ е 560 лв.)  Подчертавам, това е границата, таванът, до който да можеше да преговаряме. А таван при преговори никога не се достига.

Ако водеща при определянето стане производителността, трябва да имаме предвид и остарялата техника, която се ползва в производствата у нас. И това, че чужди инвеститори често ни ползват за черноработници. Наскоро в Благоевград затвори предприятие за автомобилни волани, в което производството е било ръчно. Същите волани се произвеждат в Германия. Когато едни работят с игла, а други с модерни машини, нали е ясно чия производителност е по-висока? И чий труд е по-интензивен?

Тук е моментът да си припомним изказването на Макрон пред форума в Давос – условията на труд да се уточняват в колективни преговори на фирмено равнище, не в законодателството на страните. Понастоящем национални минимални заплати има в законодателството на 22 държави-членки на ЕС. В останалите също има, но са фиксирани в отделни колективни трудови договори по браншове и сектори. Често те са по-високи от нормативно определените в други държави. Причината обаче е, че тези няколко страни имат традиционно добър социален диалог, там никой работодател няма да си позволи да твърди, че добавката за прослужено време е „комунизъм“ например, синдикатите са силни и по същество никой работник не остава извън договорените минимални възнаграждения. Ако в страна като България се премахне нормативното определяне на МРЗ от страна на правителството и се наложи синдикатите да се борят с работодателите, МРЗ не само няма да расте, а има реален риск дори да бъде премахната. Защото единственото, което могат да направят синдикатите в противоборството си с работодателите, при липса на уличен натиск, е просто да бойкотират опитите на бизнеса да замрази най-ниските заплати. Това, което правят и в момента.

Предложението на Макрон да се премахне ролята на държавата при определяне на МРЗ без реални мерки за повишаване на синдикализацията и увеличаване на мощта на профсъюзите, е вредно. Само си представете как ще се борите вие сами във вашето предприятие да договаряте минималните си заплати. Няма да ви се получи, работодателят винаги е по-силен от необединени работници. Това е, срещу което се бориха французите през 2016 г., когато Макрон прокарваше промените в техния Кодекс на труда. Следователно, ако приемем подхода на френския президент, има огромен риск минималната работна заплата в България да е по-ниска и от досегашната. По същество той не предлага европейска минимална заплата, а отслабване на европейските, в това число и на българските, работници.

Еднакво заплащане може, но в мултинационалните компании

Всички коментиращи темата се хванаха първо за предложението за минимално заплащане, но всъщност преди това Макрон говори за „еднакво заплащане на едно и също работно място“. Тук отново ни оставя пространство за размисли какво има предвид. След като иска минималната заплата да отразява национални специфики, най-вероятно и тук ще се появят детайли и уточнения в тази посока. Което компрометира цялостната идея, поне такава, каквато биха искали да я чуят европейските граждани – живеещите на запад, за да не им правят дъмпинг източните; а жителите на източноевропейските страни – за да се доближат до западните стандарти. Неяснотите трябва като минимум да ни правят по-предпазливи, поне докато френският президент не изложи цялостната си идея.

Защото, ако Макрон искаше безусловно еднакво заплащане, щеше да подкрепи инициативата на Европейската конфедерация на профсъюзите, която от година и половина води кампания за еднакво заплащане в мултинационалните компании. Това вече има смисъл, напълно осъществимо е и ще доведе до цялостно нарастване на заплатите във всички държави-членки. По-значимо, разбира се, в източноевропейските. Осъществимо е, защото мултинационалните компании продават българската продукция на западния пазар, а плащат български заплати.

Предложението на ЕКП всъщност е антидот на българската практика, при която местният бизнес (често с посредничеството на кметове и политици) намира начини да подскаже на новодошлия чужд инвеститор, че не трябва да предлага възнаграждения над установените равнища. „Равно заплащане за равен труд в мултинационалните компании“ ще принуди и българските работодатели да увеличат заплащането. Когато конкурентът ти предлага 1500 лв., трудно ще си намериш добър работник за 700 лв.

Социален ли е „социалният щит“ на френския президент?

„Да налагаме санкции или да забраним в Европа предприятия, които извършват посегателство спрямо нашите стратегически интереси и изконни ценности като екологични стандарти, защита на данни или справедливо плащане на данъци“ е друг призив, който отправя Макрон. Възниква въпросът – когато западни компании изнасят производства в Третия свят, където експлоатират местни работници, това нарушава ли „изконните ни ценности“? Защото сред пороците той включва посегателството над екологични стандарти и защита на данни, но не и осъществяването на трудов и социален дъмпинг. Не е ли по-добре да забраним такива компании да внасят в Европа стоки произведени с експлоатация, в страни без никакви трудови стандарти, с евтин труд, там където хората работят в животозастрашаващи условия? Изнесъл си заводите от собствената си страна, оставил си съгражданите си без работа, произвел си стоки с ниски разходи – чудесно, продавай ги на този, на когото плащаш по 1-2 долара на ден! Забраната за внос на такива стоки обаче наистина ще разруши господството на корпорациите и ще върне властта в ръцете на работниците. Затова спазването на минимални трудови стандарти е извън „ценностите“, поне тези на Макрон.

Впрочем, като споменахме и данъците, нека не забравяме, че една от първите фискални мерки на френския президент беше отмяната на данък „богатство“. Докато прави услуги на богатите си приятели, бившият банкер се опита да натовари бедните и средните слоеве с допълнителни налози. Явно Макрон разбира така „справедливото плащане на данъци“, опитвайки се да представи виждането си като социално и прогресивно, нищо че заради собствените му мерки вече четвърти месец е пламнала Франция, а жълтите жилетки на протестиращите бързо се превърнаха в световен символ на съпротивата срещу неолиберализма.

Ето как добре звучащите фрази от вчерашното изявление на Макрон се изпразват от съдържание, щом се вгледаме в детайлите. „Социалният му щит“ е демагогия. Привидно загрижен за работниците, френският лидер прокарва вредни за тях предложения. С единствен хоризонт – европейските избори.