Където някога имаше ясен хоризонт сега се стеле мъгла и навсякъде изниква един въпросителен знак. Минзухарите са красиви, но не са ли поникнали малко рано тази година? Нормално ли е да се наслаждаваш на топлото слънце по къси ръкави през февруари? Някои от нас усещат климатичните промени като някакъв вид настроение, нежелано шесто чувство, което ни позволява да си представим всичко, което познаваме и обичаме, в руини. Това усещане става конкретно само чрез внезапни, грабващи новинарските заглавия – тайфун тук, горски пожар там, още един изчезнал вид някъде. Знаем, че това е достатъчно реално, но все пак го преживяваме като сянка, хвърлена от нещо, което все още не се е случило. Или поне някои от нас.
Но не навсякъде проблемът е толкова абстрактен. През 2017 г. посетих независимата, но непризната държава Сомалиленд, намираща се в северната третина на това, което обичайно бива наричано Сомалия. Кръстосвайки безпътната савана, бързо научих, че труповете означават, че наблизо има селище. Обикновено започваха на няколко километра преди това – основно овце и кози, но също камили и магарета, изсъхващи върху голата, червена земя. Предишната година есенните дъждове така и не бяха дошли. Пролетните – също. Навсякъде хората ми казваха, че сушата е избила до 90% от стадата им – основната форма на капитал в местната икономика. И навсякъде виждах хора в движение – в отчаяно търсене на пасища, или такива, които вече са загубили всичко и търсят друг начин за оцеляване. Нови общности се образуваха в покрайнините на градовете – неугледни лагери на някога гордите пастири, сега сведени до мизерия и лишени от перспективи за бъдещето.
Това бе преди почти две години. Миналата година пролетните дъждове дойдоха, но стадата вече ги нямаше и щетите бяха нанесени. По-голямата част от богатството на страната бе сведено до купчини кокали. Есенните дъждове отново бяха слаби, и гладът отново настъпва. В Африканския рог – невидима за повечето западни очи територия, катастрофата на климатичните промени вече е променила всичко.
В края на февруари международната неправителствена организация CARE публикува третия си годишен доклад за десетте най-слабо отразени хуманитарни кризи. Ако си бойно поле на щатската “война срещу терора”, това все още ти осигурява някое и друго споменаване в новините, което вероятно е причината Сомалия да не бъде включена в доклада. Но съседна Етиопия е получила нежеланата чест да бъде спомената два пъти. Страната е поставена на второ място заради глада в източните ѝ региони, където същите суши, застигнали Сомалия преди две години, са оставили над три милиона души в тежка нужда от хуманитарна помощ. Етиопия се появява отново на седмо място заради масовото разместване на население на Юг, където през миналата пролет избухна насилие между скитнически и уседнали селскостопански общности (из целия континент сушата предизвиква смъртоносни конфликти между пастири и фермери за права върху земята). Към края на лятото близо един милион души бяха избягали от домовете си.
В тазгодишния си доклад CARE подчертава факта, че почти всички тези кризи могат да бъдат обяснени до голяма степен с климатичните промени. В Судан непредсказуемите дъждове означават “чести засушавания”, случайни наводнения и “екстремен глад”. На остров Мадагаскар, който е “фронтова линия на климатичните промени”, циклони и суши са поставили 1.3 млн. души под риск от глад, а според УНИЦЕФ потресаващите 49% от децата в страната страдат от недохранване. Най-страшната буря от миналата година – “супертайфунът” Мангут, подхранван от затоплянето на океана, принуди над милион души във Филипините да напуснат домовете си. В Нигер опустиняването предизвика насилие и разселване. Същото се случи и в Чад, където почти половината население страда от недохранване. Един от основните източници на прясна вода в региона, езерото Чад, се е свило до една дванадесета от някогашния си размер. В Хаити сушата, в допълнение с три опустошителни урагана в рамките на две поредни години, остави почти три милиона души в спешна нужда от помощ.
Тези числа, всички тези милиони и милиони хора, са абстрактни. Но реалността не е. Представете си дете, което не можете да успокоите, родител, когото не можете да спасите, любим човек, загубен насред объркването, дом, който никога няма да видите отново. Представете си живот без никакви възможности, и почнете да умножавате тези образи по хиляда, после по хиляда по хиляда и така нататък.
Разбира се, климатичните промени не са единствената причина за това страдание. Инфраструктурата е лоша или липсваща, неравенствата и нестабилността вече са били изключително дълбоки към момента на природните бедствия. Всички тези кризи са се оформили в глобална икономическа система, в която богатството и ресурсите текат в една посока – от бедните страни към богатите, а в обратна посока тече само мизерия. Но сушите и бурите задействаха това, което Кристиан Паренти нарича “катастрофална конвергенция” при която бедствията не само се случват едновременно, но се “допълват и подсилват взаимно”.
Поради това дългата история на колониална експроприация, експлоатация и кражба отеква силно в тази нова нормалност, при която тези части от човечеството, които са се облагодетелствали най-слабо от индустриализацията, страдат най-силно от въздействието ѝ върху околната среда. Условията, движещи климатичните промени са създадени в една част от света. Досега обаче огромната част от последствията биват изстрадвани в друга. Отколешната невидимост на мнозинството бедни на планетата за малцината привилегировани също участва в “допълването и усилването”. Късогледството и слепотата срещат покачващите се температури и морски равнища, за да сформират още една катастрофална конвергенция.
От CARE разкритикуваха медиите за това, че си затварят очите за тези задълбочаващи се бедствия и ролята на климатичните промени в създаването им. След десетилетия на влудяващо пренебрежение, едва през последната година и нещо някои големи печатни издания започнаха да осъзнават непосредствеността на кризата (телевизионните мрежи все още изостават значително). Доколкото го има, отразяването все още се фокусира върху науката за климатичните промени и епизодичните бедствия сполетяващи Европа и Северна Америка. Както обикновено, мнозинството от човечеството – с тъмна кожа и бедно – сякаш не съществува.
Въпреки че понякога се публикуват задълбочени материали за ефектите от покачващите се морски равнища върху южното крайбрежие на САЩ, за топенето на вечните ледове в Аляска или пък някое фотоесе за Бангладеш или Кирибати, все още трябва да отделяте специални усилия, за да разберете, че свързаните с климатичните промени суши са значителна причина за миграцията от Централна Америка към Съединените щати и от Субсахарска Африка към Европа. Както в медиите, така и в управлението, никой не отделя нужното количество ресурси, които тази криза изисква. А ако не говорим за тях, не можем дори да започнем да проумяваме мащаба на това, пред което сме изправени.
Ние, човеците, живеещи на планетата Земя, не можем повече да си позволяваме да не се забелязваме едни други, и да не се вслушваме в плача, призивите и исканията на другите. Съдбите ни винаги са били свързани – сега повече от всякога. Провалът на богатите на планетата да действат ампутира не само бъдещите, но и текущите възможности за оцеляване на милиони хора сред нас.
About The Author
