Преди 40 години в Иран бе осъществена последната голяма революция на XX век. Протестиращите прогониха шах Мохамед Реза Пахлави, деспотичният монарх, който твърдеше, че модернизира страната с помощта на западни технологии и елити по западен тертип. На 11 февруари 1979 г. Аятолах Рухолах Хомейни – прогонен от шаха шиитски проповедник, триумфално се завърна в Иран, за да поеме – или според някои да си присвои – лидерството над това, което дотогава бе идеологически разнообразно революционно движение.
Иранската революция представляваше пълномащабен масов бунт срещу действащото отгоре надолу социоикономическо инженерство на богатата, недемократична технокрация. Френският мислител Мишел Фуко правилно го определи като “първото голямо въстание срещу глобалните системи… форма на бунт, която е най-модерна и най-безумна”. Тази лудост и безумие изглеждат доста по-познати днес на фона на “популистките” бунтове срещу користните елити, избухващи в Европа и Америка, и процъфтяването на расови/етнически/религиозни радикали в сърцето на западната модерност, заради които Западът вече не прилича на съвършен пример за светска демокрация.
През 80-те и 90-те години обаче, идеологическата враждебност към исляма и Иран, в съчетание със самодоволството, замъглиха западните мейнстрийм интерпретации на революцията – особено след като ирански студенти взеха американци за заложници. За тези, които бяха убедени, че Западът е върхът, бе съвсем лесно да отхвърлят популисткия гняв в Иран като безнадеждно назадничав и типично ислямистки.
Както Видиядхар Найпол изразява това виждане, иранците, “хора от висока средновековна култура”, негодуват срещу превъзхождащата ги модерна западна цивилизация, от която същевременно са унизително зависими. Надграждайки това гледище, историкът Бернард Луис, който по-късно стана съветник в администрацията на Буш, говореше за комплекс за малоценност сред мюсюлманите, който се е изострил от неспособността им да догонят модерния Запад и очевидно е тласнал много от тях към “мюсюлмански гняв”.
Тези изключително влиятелни теории, изковани в отговор на Иранската революция, направиха “сблъсъка на цивилизациите” между беснеещите мюсюлмани и рационалните западняци да изглежда неизбежен – и дори нужен. “Те мразят нашите свободи”, твърдеше президентът Джордж Буш-младши, докато подготвяше американските граждани за дълги войни в региона около Иран.
Последствията от този надменен нарцисизъм се проявяват днес под формата на катастрофално провалилите се войни и имплозията на голяма част от Близкия Изток, Северна Африка и Южна Азия. Съвсем наскоро патологичната обсесия за смяна на режима в Техеран накара САЩ да се разграничат от най-близките си съюзници за ядрената сделка и да са запътят по-надълбоко в коварните води на Близкия Изток.
Както Иранската ислямска република, така и предполагаемият ѝ враг – модерният Запад, са изправени пред дълбоки вътрешни промени. На този фон спешно се нуждаем от различни перспективи – особено такива, които биха позволили на хората на Запад да припознаят дългата борба на иранците за демокрация и национално достойнство. Безразсъдните жреци на смяната на режими трябва да проумеят, че масовото политическо съзнание в Иран винаги е било и си остава силно анти-империалистическо.
На фона на тормоза от страна на Русия и Великобритания през XIX век, в Иран антиколониалистките настроения нарастват по-бързо, отколкото в много други страни в Азия и Африка. Националното усещане за идентичност в Иран е видно още по време на “конституционната революция” от 1906 г. Иранското желание за самоопределение обаче продължава да бъде неудовлетворено дълго след деколониализацията през XX век.
През 1951 г. либерално настроеният ирански министър-председател Мохамед Мосадък се оплаква пред Обединените нации, че иранските претенции за суверенитет са били грубо игнорирани, дори след като “стотици милиони хора в Азия вече са спечелили своята независимост и свобода след векове на колониална експлоатация”. Същата година Мосадък национализира англо-иранската петролна компания, чиито печалби в продължение на десетилетия са отивали предимно в джобовете на британци. Скоро след това той е свален с преврат, подкрепен от Великобритания и САЩ. И така докато Индия на Неру и Индонезия на Сукарно говорят все по-често с езика на свободата, иранците трябва да търпят господството на “твърдоглави, дребнави” бели мъже, които, както пише Кристофър де Белаиж в своята биография на Мосадък, “продължават да се разхождат във фраковете си, сякаш нищо не се е променило”.
Безскрупулно забавеното освобождаване на Иран от западния империализъм отчасти обяснява свирепите антизападни настроения на революцията. Отколешното и дълбоко подозрение на иранците към Запада се засили още повече заради западната подкрепа за Саддам Хюсеин по време на бруталната му военна офанзива срещу Иран. Предвид скорошната нова имплозия на отношенията, причинена от Тръмп, и задушаващият режим на санкции, просто няма шанс американските сменячи на режими да получат масова подкрепа в страната.
Може би би било по-полезно да се опитваме да гледаме на Иран по начина, по който иранците вероятно виждат своята държава четири десетилетия след революцията. Ако например проучим как иранците се опитват да дефинират демокрацията в параметрите на тяхната революция, това не би било равнозначно на подценяване на безмилостността на религиозния режим.
Свалянето на бруталния монарх повдигна в Иран въпроси, които, както показват актуалните събития, съвсем не са намерили категоричен отговор дори в “развитите демокрации”. Например какво е “народът” и кой трябва да го представлява?
Хомейни наложи своите отговори. Но противно на твърденията на отстояващите тезата за средновековната изостаналост, неговият ислямистки републиканизъм, който изисква редовни избори и духовно “настойничество”, всъщност е ултрамодерно изобретение. Хомейки буквално изкова традиция за чиновнически шиизъм. Но по-важното е, че към това управление постоянно са отправяни предизвикателства. Най-поразителното е, че такива предизвикателства често идват от “старата гвардия” на революцията, както е брилянтно описано в публикуваната наскоро книга “Революцията и недоволството: политическа мисъл и реформи в Иран”.
Демократичната опозиция не само спомогна за появата на много движения за граждански права, но за богат интелектуален и културен живот. Благодарение на нея периодично на предни позиции излизат реформистки политически лидери като президентите Мохамед Хатами, Мир Хосейн Мусави и Хасан Рухани.
Клишетата от сорта на “революциите винаги се провалят и изяждат децата си” не биха ни помогнали да разберем сложността на промените в Иран след 1979 г. Например как големите успехи на социалните политики – експоненциалният ръст на грамотността и спадът на смъртността и раждаемостта след 1979 г. – водят до все по-големи очаквания и по-остро недоволство сред младото население на страната.
Докато разочарованите бразилци и филипинци се обръщат към десни демагози, френските жълти жилетки се бунтуват, а призивите за ”национална еманципация” се чуват из стария империалистически враг на Иран – Великобритания, би трябвало да се откажем от изкривените призми на “мюсюлманския гняв” и да започнем да разглеждаме ислямската революция в Иран в по-широк контекст.
Несъмнено “първото голямо въстание срещу глобалните системи” включва някои отличително ирански елементи. Но е време да признаем, че то представлява и поредната радикална фаза в едно универсално и наглед безкрайно търсене на национален и народен суверенитет.
About The Author
