Обзети от стремежа да си присвоят богатствата на Венесуела, Съединените щати я превърнаха в поле на световен сблъсък. Американската доктрина за национална сигурност разглежда Русия и Китай като основни врагове и препятствия в стремежа на САЩ за световна хегемония. Атаката по Венесуела се вписва в тази геополитическа и геоикономическа цел – да се изтласкат споменатите суперсили от Латинска Америка и да се употребят богатствата на Венесуела в тази глобална битка.
Само циниците, съучастниците и част от много заблуденото световно обществено мнение могат да се аргументират, че атаката срещу Венесуела е продиктувана от чистата загриженост на правителството на САЩ за състоянието на демокрацията и човешките права в страната.
В тази война американското ръководство е мобилизирало целия си агресивен арсенал, използван и в миналото за атакуване и събаряне на непокорни правителства. Не за първи път Вашингтон открито подтиква към държавен преврат във Венесуела, безпардонно и постоянно я подлага на икономически, политически и медийни атаки, представляващи престъпления срещу човечеството, погазване на международното право и на вътрешното законодателство в страната.
Правителството на САЩ своеволно се облагодетелства от активите на Венесуела на американска територия, блокира нейните ресурси в други страни, които са негови съучастнички, като например Великобритания, опитва се да наложи световна блокада против износа на венесуелски петрол все със същата криминална цел да си присвои богатствата на страната, да подчини венесуелския народ чрез глад, недостиг на медикаменти и други стоки от първа необходимост. Всичко това вече радикално е променило обстановката около Венесуела. Правителството на САЩ потъпква международното право и дори собствените си закони, превръща международната финансова система в оръжие срещу онези суверенни страни, които не желаят да се подчиняват. В крайна сметка Съединените щати прострелват всички норми на цивилизацията.
САЩ не успяха да издействат никаква резолюция срещу Венесуела нито в Организацията на американските държави, нито в Съвета за сигурност на ООН. Не съумяха да прокарат лъжата, че тази страна представлява заплаха за американската национална сигурност, още по-малко за световния мир. Всъщност самите управляващи във Вашингтон се поставиха извън закона с всички тези свои действия, превръщайки собствената си държава в опасност за мира, упражнявайки държавен тероризъм.
На фона на всичко това всяко правителство трябва много внимателно да преценява действията си спрямо Венесуела, защото подкрепата на линията на САЩ е подкрепа за престъпление срещу човечеството.
Вече не става дума да се признае или не президента Мадуро. Сега става дума да се избира позицията на съучастник в едно престъпление, или на изобличител на това престъпление.
В тази война срещу Венесуела правителството на САЩ следва доктрината „Бързо завладяване”, прилагайки светкавичен и масиран натиск. Практически същата доктрина, станала известна като „Блицкриг”, навремето води и действията на нацистка Германия при нападението над СССР. Джордж Буш също я използва във войната с Ирак – под мотото „Шок и ужас”. Разбира се, в днешните американски действия са включени и други стратегии, като технологията на „цветните революции”, хибридната война и т.н., но те играят само обслужваща роля за водещата доктрина.
Да припомним, че в годините на Студената война американската доктрина бе известна като „Решителна сила” и целта ѝ беше преди всичко да предотврати прекия сблъсък с евентуалния противник. Моделът на света тогава беше на уравновесяването – „сила срещу сила”. Съвременните условия са различни и от тях произтича сегашната агресивна доктрина – „Шок и ужас” или „Бързо завладяване”. Тя е наследничка на хитлеристките хватки – голяма бързина на действията, изненада, психологическа война и т.н.
Ето водещите аспекти на „Бързо завладяване“:
Да се предизвика шок и ужас в определен момент, за да се парализира волята за съпротива у атакувания.
Да се използва въздействието на обкръжаващата среда, да се блокират у противника възприятията и разбирането за ставащото – така, че да е неспособен да се противопостави на тактическо и стратегическо ниво.
Доминиране и контрол над информацията.
Бързина в прилагането на плана.
Провокиране у противника на чувство за безсилие и прекършване на волята му. Внушаване, че всякаква съпротива е безсмислена пред свърхмощта и непобедимостта на нападателя. За целта се демонстрира впечатляваща сила и се отправят заплахи за използването ѝ.
Насочване на пряката сила и на психологическата война към командни и контролни центрове, към ръководството. Контрол над информацията, широко използване на дезинформация, демонстративна сила, бързина на действията.
Поставяне в кратки срокове на противника в състояние на физическо, емоционално и психологическо изтощение.
Режимът на шока и ужаса се стреми да предизвика дезертиране от редиците на противника, объркване и потапяне в масова дезинформация.
Целта е цялата обкръжаваща среда да се подчини на целта на операцията.
Стратезите на тази доктрина се стремят към такъв ефект, какъвто предизвикаха в умовете на японците атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. Особена важност се придава на бързината на действията, които да блокират у противника способността да реагира и да го подтикнат „да сътрудничи”, предавайки се.
Сплашването е съставна част от тази доктрина. То влиза и в стратегиите за преговори, прилагани от Тръмп, който винаги пристъпва към диалог само от позицията на сила и отправяйки заплахи. Когато обаче той види, че противникът не се плаши, идва смяна на тактиката.
Ако се разгледат събитията след 23 януари, когато марионетката Гуайдо се самообяви за „временен президент” и бе незабавно признат от САЩ, виждаме съвсем ясно как част от правителството на САЩ прилага именно доктрината на „Бързо завладяване”/„Блицкриг”. Използва се изненадата и бързината, виждаме каскада от агресивния действия спрямо Венесуела на национално и международно ниво, психологическа война, заплаха с употреба на голямата мощ на САЩ, персонална намеса на американския държавен глава в антивенесуелските нападки, обявяване на престъпни икономически мерки, координирана атака от т. нар. Група от Лима, криминална медийна война, обиди, призиви за дезертиране от армията и за военен преврат, нападки директно срещу президента Мадуро, международни ходове срещу Венесуела, натиск над ЕС и т.н. Всичко това със светкавична скорост. Действията се извършват като по учебник, като по предварително подготвен наръчник, почти не виждаме импровизации.
Стремежът е да бъдат парализирани венесуелските патриоти, да се притъпи способността им да реагират, да се пречупи волята за съпротива у венесуелския народ, да се предизвика предателство най-вече в редиците на военните, да се предадат всички пред впечатляващата сила на империята. Прибавени са и големи дози измама и дезинформация.
Всъщност голямото желание на империята не е да осъществи директна военна интервенция – това ще ѝ излезе прекалено скъпо и ще ѝ създаде проблеми. Разбира се, и такава възможност никога не бива да се изключва. Но онова, което най-много им се иска на САЩ, е да принудят самите венесуелски военни да свършат мръсната работа, да предадат собствения си народ.
Трите основни оръжия във философията на тази доктрина са сплашването, измамата и разколът. Те вече бяха използвани при военния преврат на 11 април 2002 г. Тогава венесуелският народ успешно им се противопостави.
Отначало беше използвана изненадата и измамата. Бяха инсталирани снайперисти, за да предизвикат кръвопролитие. Много бързо с видеа, заснети предварително, бяха отправени обвинения към президента Чавес, че той е дал заповед за стрелбата. Медиите се заеха да направят правдоподобна тази лъжа. Извършен беше военен преврат и се пропука гражданско-военното единство.
Завъртя се и лъжата, че президентът Чавес бил подал оставка. Властта бе поета от диктатора Кармона Естанга и именно той бе онзи, който започна репресии срещу противопоставилия се на преврата народ. Това бе сплашването с цел да се пречупи волята за съпротива.
Но преди това се случи чудото, с което венесуелскят народ изненада света – организира се спонтанно една мрежа за размяна на съобщения, която надви измамата. Смелото поведение на прокурора на републиката Исаиас Родригес и контактите с достойни журналисти от програмата на CNN на испански разбиха лъжите, опитващи се да „легитимират” преврата.
Пред стратегията на сплашването венеуселският народ отговори със смелост и мобилизация, възстановявайки гражданско-военното единство с офицери патриоти, които след първите моменти на объркване успяха да се прегрупират и да дадат отпор на превратаджиите заедно с народа.
Това беше голям урок за венесуелския народ. Той не се остави да бъде излъган, сплашен, разделен. Подготвяният месеци наред блиц-преврат бе разбит за броени часове.
Сега, през 2019-та, империята се върна със същите оръжия в този нов опит. Но сега ескалацията е много по-голяма, отколкото през 2002-ра. Претендира се да бъде превзета с щурм психиката на венесуелския народ, неговата водеща роля. Ударите се нанасят с висока скорост, като се уврежда способността за реакция срещу тази атака. Всичко се потапя в международен контекст и се внушава, че се е надигнала неудържима, метеоритна сила, на която вече нищо не може да противостои. Тоест на венеуселския народ и на президента Мадуро им остава само един изход – да се предадат незабавно и безусловно.
Води се френетична психологическа война: „Часовете на Мадуро са преброени”, „Генерал Падрино се отцепва от Мадуро”, „Народът излиза в подкрепа на Гуайдо”, „Световната общност вече не признава Мадуро”, „Венесуела е в изолация”. В същия контекст Джон Болтън демонстративно показва пред медиите тефтер, в който е написано: „5000 войници за Колумбия”. Използват се и персонални заплахи към президента Мадуро. Същият Болтън, съветникът по националната сигурност на Тръмп, го подканя да се оттегля вече, а ако откаже – щял да свърши в Гуантанамо.
В същото време мерките, които се обявяват и започват да се прилагат, са много бързи и безпрецедентни. Целта е световното обществено мнение да бъде неутрализирано, стреснато, да не разсъждава, да не реагира, да приеме всичко без да мисли, да се присъедини бързо към акциите срещу Венесуела, способни да разбият цялата международна правна архитектура и нормите в отношенията между държавите. Да се внуши, че е възможно свободно и ненаказуемо да се ограбят от една страна нейните международни активи, да бъде признат някой си произволно като президент, да се лишат легитимни дипломатически представителства от признаване и то да отиде при фалшиви хора – и всичко това да става без да се прекъсват дипломатическите отношения. Нещо напълно безумно, объркващо и никога по-рано невиждано от основаването на ООН насам. С един-единствен удар искат да върнат човечеството в етапа отпреди Лигата на нациите, в началото на ХХ век. Не на шега светът е принуждаван да признае, че САЩ са световният арбитър и жандарм, че от Вашингтон излизат заповедите и законите за целия свят, че трябва да остане само едно суверенно правителство и то да е тъкмо онова, намиращо се във Вашингтон.
Също като всяка друга имперска доктрина, така и тази за „Бързото завладяване“ не е непобедима.
В годините на Студената война станахме свидетели на разбиването във Виетнам на тогавашната доктрина „Решителна сила”. Независимо от прилагането на брутална военна сила, „килимите” от бомби, напалма, химическите оръжия и т.н., виетнамците победиха американците с асиметрична война, водена с изключително висок патриотичен дух. Беше унизително поражение за най-мощната империя в историята на човечеството.
Блицкригът на Хитлер, предприет с ресурсите на почти цяла Европа срещу СССР, също беше напълно разбит от героичния съветски народ, вдигнал се на Велика отечествена война.
Слабостите на „Бързото завладяване” са заложени още в самата концепция, те са гносеологични, защото всички империи страдат от арогантността на своята сила, тя ги прави слепи за същинската реалност. Вярват, че стоварването на цялата им мощ върху нарочената мишена или дори само заплахата от употреба на сила вече им гарантира победата. Същевременно подценяват противниците си и техните възможности, а оттам произтичат и грешките в сметките им. Опиват се от собствената си мощ и така дори не забелязват огромната стойност на моралната сила, на патриотизма, на способността на по-малки страни и народи да надвиват суперсили.
Нас, латиноамериканците, ни възприемат като „индианци в костюми”, които ще побегнат още след първата заплаха. Затова не могат да разберат историята и не съхраняват историческата памет за собствените си поражения. Така че империята е опасен звяр, но всъщност доста страхлив – той се обърква и се оттегля, щом срещне твърдост и смелост.
Успехът на доктрината „Бързо завладяване” зависи от много фактори и в решаваща степен от времето. Базирайки се върху изненадата, целта е да се постигне бърза победа в кратки срокове, като всичко протича на висока скорост, без прекъсване. Стремежът е да се постигне парализиране на противника, неспособност за съпротива и реакция, дезертьорство, липса на воля за борба, безсилие – и на този фон се отправя призива: „Предавай се, обкръжен си”.
Въпросът е обаче какво става, ако изненадата се изчерпи, скоростта спадне, времето се проточи, а противникът вместо да се парализира, покаже твърдост и решителност, че няма да се поддаде на сплашването, заканите не му въздействат, способен е да реагира непредвидено, не се разцепва, не дезертира, не вярва в непобедимостта на агресора и е готов да се бие до смърт? Отговорът е очевиден – всичко това води до провал на доктрината „Бързо завладяване”. И точно това става във Венесуела.
Президентът Мадуро, венесуелският народ, въоръжените сили демонстрират патриотичен дух, не се плашат, не се парализират, не отстъпват, приемат битката, прегрупират се, мобилизират всички сили, консолидират гражданско-военното единство, не се поддават на психологическата война и на заплахите, продължават да са убедени в справедливостта на своята кауза. Тази твърдост естествено обърква империята, защото според нейните сметки Мадуро трябваше вече да се е предал, а Гуайдо да седи в президентския дворец „Мирафлорес”. Затова се жалват, че Мадуро и армейското командване „не сътрудничат” и не се продават, въпреки смешните обещания за „амнистия”, за „златно изгнание” на Мадуро на някой плаж. Не проработва тази класическа схема на „тоягата и моркова”, допълнена и с обещанията за хуманитарна помощ за венесуелския народ.
Вицепрезидентът на империята Майк Пенс ходи като разярен вълк след предложението за диалог, отправено от Уругвай и Мексико, изригвайки, че не било време за диалог. Боят се от този диалог като дявол от тамян, защото разбират, че времето изтича между пръстите им. Не могат да повярват, че малка страна като Уругвай, някои карибски държави и Мексико, техният южен съсед, не им се подчиняват. Че дори Европейският съюз не изпълни заповедта незабавно. Че венесуелският народ, който понася многобройни лишения заради икономическата война, не се предава. Не разбират нищо от патриотизъм, не разбират примера на команданте Уго Чавес.
Времето вече тича срещу техните желания. Боливарската революция мобилизира силите си. Светът започва да идва на себе си след първоначалното объркване. Медийната война губи сили. Истината си пробива път. Нараства международната подкрепа за Венесуела.
След като се разбраха и намеренията на Гуайдо спрямо държавната петролна компания PDVSA – да я върне в ръцете на онези, които саботираха производството, и на империята – започна да нараства и вътрешното възмущение. Заплахата пък, която Гуайдо отправи към Русия и Китай, че като заграби властта, няма да им върне държавните дългове, ако веднага не го признаят, само укрепи решимостта на тези свърхсили да продължат да подкрепят Венесуела. Закъснелите му опити да изглади тази своя грешка не водят вече до нищо.
Тръмп отново излезе на сцената, за да повтори заплахата с военна интервенция, та дано някой започне „да сътрудничи” и се предаде. Напразно. Пропиляха десетилетия наред в конспирации срещу Венесуела, нищо не постигнаха дори със смъртта на команданте Чавес, загубиха всичките си пари, вложени в опозицията. Във Венесуела расте антиимпериалистическото съзнание, а опозицията лъсва като антипатриотична и подчинена на империята – едва ли занапред тя ще може да се представя успешно при избори.
Тази картина ги плаши. Наясно са, че военната интервенция не е най-добрият сценарий за тях. Защото ще постави самите тях в изолация, светът ще ги осъди, а и не е сигурно, че биха удържали военна победа над Боливарската революция. Разбира се, когато империята е притисната в ъгъла, тя става по-опасна. Затова Венесуела трябва да покаже сила и готовност да отблъсне всяка агресия.
Империята няма доброволно да се откаже, тя ще продължи да оказва натиск над целия свят, за да приобщи повече държави към своя план. Ще става по-агресивна, ще заплашва още повече, но ако Боливарска Венесуела продължи да е твърда, ако оказва съпротива и съхрани своето гражданско-военно единство, никакви имперски планове няма да успеят.
Необходима е и мобилизация на международната солидарност, истината трябва да стигне до всички кътчета на планетата. Важно е също да се внесе резолюция в Общото събрание на ООН с искане същинската международна общност да отхвърли намесата във вътрешните работи на Венесуела и икономическата агресия на империята.
Трябва да се припомни на световното обществено мнение, че тази практика, с която империята произволно спусна Хуан Гуайдо като „временен президент” на Венесуела, не е нова, тя е прилагана много пъти. Такъв е случаят с Куба, където през 1961 г. беше извършен десант от наемници на ЦРУ. Империята и тогава имаше подготвен „кубински Гуайдо”, който трябваше да бъде обявен за „президент на Куба”, ако операцията беше успяла. „Президент”, наложен не с избори, а с щикове. Става дума за адвоката Хосе Миро Кардона, лидер на т.нар. Кубински революционен съвет в изгнание – организацията, която стоеше зад нахлуването. Планът тогава е след дебаркирането на Плая Хирон да се завземе късче кубинска земя, да се провъзгласи временно правителство, да се поиска помощ от Организацията на американските държави и признаване от международната общност. Предвиждало се е САЩ да ги признаят след 72 часа. Но акцията се проваля след по-малко от 65 часа благодарение на бързите и енергични действия на революционна Куба.
Добре е също да се знае, че след като бъдат употребени, „Гуайдовците” стават ненужни. Може да ги ликвидират, както става с „виетнамския Гуайдо” Нго Дин Дием, станал навремето с американска помощ президент на Южен Виетнам. След като свършва мръсната работа, му организират преврат. Той се предава, но все пак хладнокръвно е убит по нареждане на ЦРУ. Всичко излиза наяве от разсекретени вече документи на Съвета за национална сигурност на САЩ.
Според декларациите на самия Джон Болтън сега обект на агресия няма да е само Венесуела, а цялата „тройка на тиранията”, която според него включва също Никарагуа и Куба. Така че това е цялостен план за разбиването на три държави, а не „загриженост” на САЩ за демокрацията във Венесуела.
Не е учудващо, че доста правителства сега обръщат гръб на Венесуела под натиска на САЩ. Това също вече е играно срещу Куба, когато през 60-те години тя беше изключена от Организацията на американските държави, а повечето страни от региона скъсаха дипломатическите си отношения с нея, с изключение на Мексико – държавата, която и сега отказва да признае Гуайдо. Въпреки случилото се тогава, Куба продължи по своя път и още през 70-те тази дипломатическа блокада се разпадна, като дипломатическите отношения с повечето страни от региона бяха възстановени.
Що се отнася до онези правителства в Европа, които признават сега Гуайдо, поддавайки се на натиска, това не е изненадващо, те са послушни съучастници на империята. Но нито те, нито онези от Групата от Лима представляват т.нар. международна общност, защото има още огромно количество правителства по света, признаващи легитимното управление на президента Мадуро.
За венесуелският народ сега е моментът да демонстрира максимален исторически патриотизъм и да отстои своята родина, земята на Симон Боливар и Уго Чавес. Смелостта и единството са най-доброто оръжие срещу всеки план на империята. Колебанието може да нанесе само вреда. Именно колебанието се оказа смъртоносно за Муамар Кадафи в Либия, когато той спря своите сили пред вратите на Бенгази. Заплашиха го и той се парализира, подчини се на империята. Това доведе до зловещото му убийство и до кошмара за Либия. Ето какво очаква готовите да се преклонят пред империята – тя няма никаква милост към страхливците. Само смелостта води към победа.
About The Author
