В категории:Рикошет

Краят на порцелановата икономика

България в продължение на две десетилетия привличаше инвестиции и насърчаваше местните предприятия с обещания за евтини работници, ниски данъци и освобождаване от административна тежест. Затова не е изненада, че те се пропукват с лекота при най-лекия намек за средноевропейски стандарти при доходите, облагането или регулациите.

Снимка: Pixabay

„Със сигурност никога не бе имало такъв крехък порцелан, както този, от който бяха направени коуктаунските фабриканти” – пише Чарлз Дикенс в „Тежки времена” – „Колкото леко и да ги пипаше човек, те се разпадаха на парчета тъй лесно – всеки би могъл да ги подозре, че са били вече напукани. Те се разоряваха, когато ги задължаваха да изпращат работещите деца на училище; разоряваха се, когато им назначаваха инспектори да правят проверки на фабриките им; разоряваха се, когато тези инспектори поставяха под съмнение доколко оправдано е да осакатяват хората с машините си; те съвсем загиваха, когато им се намекнеше, че може би не е необходимо да димят чак толкова много”.

Сатирата е публикувана, глава по глава, през 1854 г. в едни особено тежки за памучната индустрия времена. Двадесетина години по-рано, след множество усилия и тежки дебати, английският парламент приема поредица от фабрични закони, за които индустриалците са единодушни, че обричат на смърт техния бизнес. Най-суровият от тях идва през 1833 г., след като разследваща комисия установява във фабриките невръстни деца, работещи по 14-16 часа, с трайни физически увреждания, някои от които непоправими, и лишени от възможности за образование, поради системното изтощение.

Парламентът гласува сурови мерки – забрана за работа на деца под 9 г. (освен в копринените фабрики), тези под 13 г. не можели да работят повече от 8 ч., а онези под 18 г. – повече от 12 ч., така че да могат да учат по два часа на ден. Нощният труд бил забранен за всички деца, а за спазването на изискванията се учредила специална инспекция.

Увереността на фабрикантите, че това е началото на края за английската индустрия, се споделяла от водещите икономисти на времето. Най-видният от тях бил професорът по политическа икономия в Оксфорд Насау Синиър, който в писмата си за фабричните закони говори за „необикновената лекота” на работата – ако изобщо можела да се нарече работа – в памучните мелници, която работниците сами желаели да изпълняват по 16 часа, за да изкарват повече пари. През 1937 г. пише по повод на идеите за въвеждане на 10-часов работен ден, че всякакво по-нататъшно ограничение би „унищожило печалбите” и би било „напълно съсипващо” за индустрията.

В следващите десетилетия мотивът за края на индустриалното могъщество на Обединеното кралство се появява постоянно при всяка нова регулация на работния ден, условията на труд или равнището на заплатите. Но вечно „загиващите“ фабриканти някак продължавали не просто да оцеляват, но и да доминират в света, въпреки растящите производствени разходи и постоянните проблеми със стачки и открити бунтове на наемни работници.

Този факт бил необясним за икономистите – последователи на Адам Смит, които като днешните си наследници избягвали да четат Адам Смит. „Прекомерният труд”, според шотландеца, може да има „фатални последици” и почти винаги води до професионални заболявания: „Ако работодателите се вслушват винаги в повелите на разума, те често биха имали основание по-скоро да укротяват, отколкото да стимулират усърдието на много от своите работници”, защото човек, който работи с мярка и запазва здравето си, „свършва през годината най-много работа”. Смит пише това 60 години преди първите ефективни закони за ограничение на детския труд.

Изглежда, че именно онова, което фабрикантите са считали за своята смъртна присъда, се е оказало само поредния тласък за развитие. Относително грамотните и здрави наемни работници, които не тънат в крайна мизерия, не били надгробната плоча на английската индустрия, а предпоставка за нейния по-нататъшен възход.

Най-гласовитите сред българските предприемачи биха могли да научат много от историята ѝ, ако не бяха толкова заети – според собствените им обяснения – с до 16-часов работен ден. В последните години те не пропускаха да предупредят обществото – в един глас с най-видните икономисти – че всяка по-нататъшна регулация, всяко вдигане на заплатите, особено минималната, както и на данъците, ще тласне страната към фалити, висока безработица и в крайна сметка – рецесия и упадък.

Прави чест на управляващите, че макар и благодарение на последните предсрочни избори и обществения натиск, те правеха точно обратното – вдигаха минималната заплата с изпреварващ ръста на икономиката темп, увеличиха доходите в бюджетния сектор, плахо завишиха пенсионните осигуровки и осигурителния таван и затегнаха законодателството, свързано с избягването на плащане на заплати.

Вместо да се срине по поръчка на бизнеса и икономистите, икономиката спокойно се възстанови от кризата, а безработицата падна под предкризисните нива. Впрочем, основен двигател на растежа в последните години е именно ръстът на доходите. Това не означава, че много бизнеси не са пострадали, напротив. Онези фини порцелани, които са излезли напукани от пещта, бързо се пречупват под минимален натиск.

Фабриката в село Мусачево, в която предимно роми изработваха луксозния интериор на БМВ седма серия, се оказа неспособна да отговори на „тежките“ им изисквания за поне 700 лв. чист доход. „България вероятно наближава лимита на заплатите, над който производството с неквалифицирана ръчна работа (като шиенето например) става нерентабилно”, пише „Капитал” и добавя с тревога: „Кога минусите ще станат масови е трудно да се предскаже. Първият предвестник вече е тук”.

Сладоледената фабрика във Варна също трябваше да затвори, отчасти поради затрудненията да намира достатъчно сезонни работници. Оказва се, че българските работници вече искат спокоен и сигурен живот през цялата година. Колко предприятия ще пострадат от тази нова потребност е рано да се каже, но предвестниците на бурята са вече тук.

България в продължение на две десетилетия привличаше инвестиции и насърчаваше местните предприятия с обещания за евтини работници, ниски данъци и освобождаване от административна тежест, т.е. свобода от регулации. Не е изненада, че в тази среда се родиха бизнеси и цели отрасли, които не биха могли да оцелеят под „тежкия“ натиск за средноевропейски живот на българите.

Ако обаче искаме това, не трябва да тъжим за пропуканите порцелани, които може да се счупят.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар