В категории:Рикошет

Как да не разклатим стабилността

Сигурният начин за това е да продължим да участваме в налагания ни прост политически разказ, в който като отрицателни герои се редуват ту Европа и циганите, ту Путин и комунистите. Полза от него имат всички онези, които всекидневно разказват историята за икономическия растеж, повишаването на заплатите и благосъстоянието на българите и имат неопровержими отговори на въпроса защо мнозинството не осъзнава охолството, в което живее

Вицепремиерът Красимир Каракачанов е от тези политици, които винаги имат прост отговор и на най-сложните въпроси. Снимка: Николай Драганов, „Барикада“

„Европа иска да ни вземе бизнеса“ и „Ромите безчинстват“ са двата жалона на конструкцията, която наричаме политическа реалност в последните дни. Политическият разказ никога не е неутрален. Той винаги акцентира върху едни аспекти на действителността, за сметка на други в борбата за надмощие на политическите интерпретации, а оттук и на политическите и икономически интереси. Той винаги опростява реалността, за да направи политическия свят разбираем и скрива много повече от неговите елементи, отколкото разкрива. Той винаги е идеологически, независимо от все по–модните претенции да не бъде такъв.

Разговорът в категориите „Европа иска да ни вземе бизнеса“ и „Ромите безчинстват“ не ни позволява да проведем онези други разговори, които засягат комплексността на политическата ни реалност.

Например разговорът за естеството на глобализираната капиталистическа система (в случая на равнище Европа), която по необходимост произвежда разделение на труда по оста център – периферия. Разделение, в което икономическото благополучие на едни минава през използването на ресурси (включително и работници) от други. Разделение, което би било невъзможно без наличието на значителни икономически и социални диспропорции.

Или пък разговорът за конфликта между дерегулираната свободна търговия и отстояването на социалните права. Конфликт, чиято „регулация“ намери израз в общоевропейския консенсус за политиките на остеритет и гъвкав пазар на труда.

Защо не и разговорът за „ниската цена на труда“ като ключово конкурентно предимство на „стратегически“ сектори от българската икономика. Предимство, което превръща значителна част от населението в съвременни роби като произвежда социално-икономическа структура присъща за т.нар. бананови републики.

Вероятно не би било лошо да си поговорим и за опазареното българско образование, което под мотото „парите следват ученика“ превърна училищата във фирми, максимизиращи печалба посредством преследване на клиенти. В което на социалната функция на образованието се гледа като на периферно, формално задължение. Образование, в което не е важно дали някой може да чете и пише стига да присъства в счетоводния тефтер.

При повече желание можем да поговорим и за деиндустриализираната българска икономика, която остави без препитание и перспектива най–уязвимите социални групи. За гетоизацията и маргинализацията на „мързеливите“ и „негодните“ за приспособяване към изискванията на невидимата ръка на свободния пазар.

Разговорът за природата на агресията и насилието пък би ни отвел към проблема за разкъсаната тъкан на българското общество, което следвайки моралния императив за преследване на личен успех се превърна в механичен сбор от атомизирани индивиди. За това, че в тежко разделено общество омразата и ксенофобията са много по-ефективни инструменти за политически контрол отколкото емпатията и солидарността.

Защо ни е обаче да водим подобни разговори, които биха променили дневния ни ред, които биха създали хаос в подредения ни политически свят и вероятно биха разклатили стабилността, за да ни хвърлят в бурята на неизвестното?

„Европа иска да ни вземе бизнеса“ и „Ромите безчинстват“ са конструкции, които не само са в унисон с интелектуалните ни навици, но и се нравят на различни политически и икономически агенти. И то не само на тези, които ги изговарят, но и на онези, които предлагат еднакъв по простота, но обратен по посока алтернативен разказ, в който Европа е заменена от Путин, а ролята на ромите в поверена на комунистите.

Става въпрос за онези, които продължават да настояват, че регулация е мръсна дума и, ако някой още не вярва, може да направи справка с „комунистическия“ начин, по който еврокомисията се опитва да се разправи със свободния пазар.

Онези, за които ЕС е инструмент в ръцете на глобалния заговор на културните марксисти срещу традиционните християнски ценности.

Онези, за които противопоставянето срещу определени решения на Европа е посткомунистически атавизъм и хибридна операция на Кремъл.

Онези, за които социалната система е икономически неефективна и единственото, което прави е да произвежда паразити.

Онези, за които основната (а често и единствена функция) на държавата е да репресира.

Всички онези, които всекидневно разказват историята за икономически растеж, повишаване на заплатите и благосъстоянието на  българите, и имат неопровержим отговор на въпроса защо мнозинството не осъзнава охолството, в което живее. Някои от тях ще кажат, че това е защото Европа иска да ни вземе бизнеса, а ромите безчинстват. Други ще се позоват на подривната историческа мисия на Путин и комунистите.

Никой от тях обаче не би се отказал от добре подредения свят на простия политически разказ, в който живеем. Докато не се изненадат от факта, че тези, за които този разказ е предназначен, са започнали да си задават все повече въпроси.

 

Страхил Делийски

Политолог, преподавател в Софийския университет. Роден е в село Дерманци, завършил езикова гимназия в Плевен и политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Политически комуникации“ и „Политическа антропология“. Автор на множество публикации в периодичния печат върху българския политически процес и развитието на политическите идеи и идеологии.

Оставете коментар