Клинтън, Буш и Обама закопаха стария глобален ред

Стивън М. Уолт, Foreign Policy

Една повтаряща се тема във външнополитическите коментари след 2016 г. е предишният статут и несигурното бъдеще на т.нар. либерален ред. Някои автори поставят под въпрос дали либералният ред изобщо някога е съществувал или оспорват предполагаемите му добродетели, докато други бързат да защитават миналите му постижения и да оплакват потенциалната му кончина.

Ако има някакъв консенсус между тези различни коментатори, той е за това, че президентът на САЩ Доналд Тръмп представлява особена заплаха за налаганият от Съединените щати, основаващ се на спазване на правила ред, който се предполага, че е съществувал след 1945 г. Само Хилари Клинтън да беше станала президент, вярват някои, Съединените щати щяха да останат “незаменима нация”, насочваща света към по-добро бъдеще, и познатите елементи на базиран на правила свят щяха да процъфтяват (или поне да останат непокътнати).

Никой не спори, че Тръмп не цени особено демокрацията, човешките права, върховенството на закона или други класически либерални ценности, и че изглежда има особена склонност да пренебрегва демократичните партньори на САЩ, като в същото време има слабост към автократи. Но е грешка на него да се гледа като на единствена – или дори като на най-важна – причина за мъчителните конвулсии на водения от САЩ световен ред. Всъщност, семената на сегашните ни неприятности бяха посети много преди Тръмп да излезе на политическата сцена и до голяма степен се дължат на външнополитическите решения на администрациите на предходните президенти Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама.

Да върнем лентата назад четвърт век, когато бе началото на “еднополюсия момент”. След като бяха триумфирали над Съветския съюз, Съединените щати можеха да се поздравят, да направят победна обиколка и да приемат цялостна стратегия, която да е по-подходяща за свят без съперничеща суперсила. Без да изпада в изолационизъм, Вашингтон все пак можеше постепенно да се деангажира от тези региони, които вече не се нуждаят от значителна американска защита, и да намали глобалното си военно присъствие като същевременно поддържа готовност да действа в няколко ключови зони, ако това е абсолютно необходимо. Подобни ходове щяха да принудят най-богатите съюзници на САЩ да поемат по-голяма отговорност за собствените си проблеми, докато Съединените щати се фокусират върху належащите си вътрешни нужди. Превръщането на “американската мечта” в нещо по-реално у дома също така би служело за демонстрация към другите страни защо си струва да се подражава на ценности като свобода, демокрация, отворени пазари и върховенство на закона.

Тази разумна алтернатива обаче почти не бе обсъждана сред официалните кръгове. Вместо това, както Републиканската, така и Демократическата партия бързо се обединиха зад амбициозната стратегия на “либерална хегемония”, стремяща се да разпространява либерални ценности надлъж и нашир. Убедени, че вятърът на прогреса духа в техните платна и опиянени от образа на САЩ като “незаменими” за света, те започнаха да използват американската мощ, за свалят диктатори, да разпространяват демокрация, да санкционират “непослушни” държави и да вкарват възможно най-много страни в институции за сигурност, водени от Съединените щати. Към 2016 г. САЩ бяха формално ангажирани със защитата на повече други страни, отколкото в който и да е друг момент от историята.

Американските лидери може и да са имали добри намерения, но следваната от тях стратегия бе до голяма степен провал. Отношенията с Русия и Китай днес са по-лоши от когато и да е след края на Студената война, и двата гиганта отново си сътрудничат срещу нас. Надеждите за двудържавно решение за Израел и палестинците са разбити, а останалата част от Близкия Изток е по-разделена отвсякога. Северна Корея, Пакистан и Индия са тествали и трупат ядрени оръжия, а Иран е увеличил потенциала си за обогатяване на уран от нула през 1993 г. до почти ядрена държава днес. Демокрацията е в отстъпление по целия свят, на все повече места активно действат екстремисти, Европейският съюз се клати, а неравните ползи от глобализацията предизвикват мощна реакция срещу либералния икономически ред, който бе активно промотиран от Съединените щати.

Всички тези тенденции се засилваха доста преди Тръмп да стане президент. Но много от тях биха били по-малко вероятно или по-слабо изявени, ако Съединените щати бяха избрали различен път. В Европа САЩ можеха да устоят на песента на сирените за разширяване на НАТО и да се придържат към оригиналното “Партньорство за мир” – набор от споразумения за сигурността, които включваха Русия. С времето Вашингтон можеше постепенно да намали военното си присъствие и да върне европейската сигурност в ръцете на европейците. Руските лидери нямаше да се чувстват толкова застрашени, нямаше да воюват с Грузия или да овладеят Крим, нито щяха да имат причини да се намесват в изборите в САЩ през 2016 г. Ако Европейският съюз бе приел по-активна роля в сигурността, страни като Полша и Унгария можеше да са по-малко склонни да флиртуват с авторитаризма под чадъра на щатските гаранции за сигурността.

Едни по-мъдри Съединени щати щяха да оставят Ирак и Иран да се балансират взаимно, вместо сега Вашингтон да се опитва да прилагат “двойно сдържане” в Персийския залив. Това щеше да елиминира нуждата да се държат хиляди щатски войници в Саудитска Арабия след първата война в Залива. Ако Вашингтон също така бе обвързал подкрепата си за Израел и палестинската власт с условие и двете страни да постигат стабилен прогрес към “две държави за два народа”, двата основни източника на убийствената антипатия на Осама бин Ладен към САЩ щяха да са премахнати. Това би направило атаките на 11 септември по-малко вероятни, а без тези атаки САЩ почти със сигурност нямаше да нахлуят и окупират Ирак и Афганистан, спестявайки трилиони долари и хиляди човешки животи. Ислямска държава никога нямаше да се появи, а бежанската криза и терористичните атаки, които подклаждат дясната ксенофобска вълна в Европа щяха да са много по-незначителни.

Ако Съединените щати не бяха толкова фокусирани във войни из Близкия Изток, те биха могли да действат по-експедитивно, за да контрират нарастващите амбиции на Китай, и биха разполагали с повече ресурси за тази цел. Вместо наивно да предполагат, че възходящ Китай в крайна сметка ще се демократизира и доброволно ще започне да се съобразява със съществуващите международни норми, Съединените щати можеха да изискат приемането на Пекин в Световната търговска организация да е под условия първо да бъдат изоставени хищническите търговски практики и да се създадат по-ефективни вътрешни институции, включително по-добра защита на интелектуалната собственост.

Още повече – обръщането на повече внимание на това как се разпределят ползите от глобализацията би намалило неравенството в САЩ и би омекотило поляризацията, която разкъсва страната днес. Както отбелязва Роселина Зелински в своя скорошна статия във Foreign Affairs, финансирането на войни в чужбина с взети назаем пари (вместо с повишаване на данъците) позволи на богатите американци не само да се разминат леко, но и дори да печелят от лихвите върху кредитите на федералното правителство, което изостри съществуващите икономически различия. По този начин прекомерно амбициозната външнополитическа стратегия спомогна за влошаване на икономическото неравенство.

И накрая, една по-сдържана стратегия нямаше да изкуши щатските лидери да използват изтезания, извънсъдебно задържане, убийства с дронове, неоправдано електронно следене и други предателства към считаните за основни американски ценности. Това също така би освободило трилиони долари, които можеха да отидат за подсилване на въоръжените сили, осигуряване на здравеопазване за гражданите на САЩ, възстановяване на разпадащата се инфраструктура, инвестиции в основното образование или свиване на устойчивите бюджетни дефицити.

За да е ясно: да се посочи, че стратегията е била провал в повечето отношения, не означава да се каже, че Съединените щати са се провалили във всичко или да се предполага, че светът днес би бил съвършен, ако щатските лидери бяха тръгнали по различен път. Но когато човек погледне до какво доведе преследването на “либерална хегемония”, почти не може да има съмнение, че с различен подход Съединените щати (и много други държави) биха били в много по-добро състояние днес. Либералният ред, който днес мнозина отчаяно се опитват да спасят, също би бил в много по-добра форма.

Не е немислимо да си представим и една допълнителна полза: Тръмп нямаше да е президент. През 2016 г., когато той наричаше щатската външна политика “завършена и тотална катастрофа”, много американци кимаха със съгласие и гласуваха за него. За съжаление, неговото капризно, некомпетентно и ненужно заядливо управление на външната политика направи САЩ по-непопулярни и по-малко влиятелни, без да намали който и да е от глобалните товари за страната. Съединените щати продължават да се занимават с “изграждане на държавност”, все още водят войни къде ли не, все още харчат за отбрана повече, отколкото следващите осем най-големи армии взети заедно, и все още субсидират многобройни богати съюзници.

Защитниците на миналите ни безумия сега оплакват нежеланието на американците да подкрепят същата самонадеяна глобална стратегия, която произведе толкова разочарования. Но обществото има достатъчно причини да отхвърли този подход към света, който многократно се е провалял, и да изискват по-добра алтернатива. Някои избиратели грешно вярваха, че ще я получат от Доналд Тръмп, но той не е отговорил на тези очаквания досега и почти със сигурност няма да го направи в бъдеще. Остават въпросът какво (и кой) ще успее да осигури на американците такава по-сдържана външна политика, каквато искат и заслужават.