„Либералният световен ред“ бе изграден с кръв

Винсент Бевинс, New York Times

Ако човек чете коментари, идващи от Ню Йорк и Вашингтон, или говори с елитите от Западна Европа, лесно ще открие хора, които се паникьосват за загубата на „американското лидерство“. От кампанията на Джо Байдън до трансатлантическите тинк-танкове, увещанията за възраждане на американското превъзходство и удържане на Китай са навсякъде.

Има си причина да са притеснени: този исторически момент разклаща основите на американската хегемония. Болезнено ясно е, че Съединените щати не са подготвени да се справят с пандемията от коронавирус, която не се влияе от силните страни на Америка (не можем да я застреляме, в крайна сметка). Президентът Тръмп от години пренебрегва съюзници и противодейства на международни институции. А Китай изглежда поставя основите на установяването си като велика сила. Официални лица в САЩ вече открито говорят за „нова Студена война“ с Пекин, а анализатори от American Enterprise Institute като Хал Брандс разсъждават дали Съединените щати трябва отново да наблегнат на свалянето на неприятелски правителства, за да противодействат на китайската заплаха.

Не е изненадващо, че коментаторите от естаблишмента, политиците в САЩ и техните съюзници са разтревожени  от американския упадък. Съединените щати и Западна Европа бяха победителите от процеса, създал този глобализиран свят, основните бенефициенти от триумфа на Вашингтон в края на Студената война. Много хора обаче се чувстват доста по-различно.

В началото на април получих съобщение от Уинарсо – човек, когото познавам от Индонезия, и който ръководи организация, грижеща се за оцелели от масовите убийства в страната през 60-те години. Той се опитваше да събере пари за закупуване на ориз, за да не гладува общността му по време на карантината. Дори един долар все още може да купи много в Индонезия, както Уинсаро добре знае. За да обясни икономическата и политическа сила на Америка, той сочи към Студената война. Лесно е да се види, че Вашингтон бе истинският победител през 20 век, казва той, защото „всички се сдобихме с въртящата се около САЩ версия на капитализма, която Вашингтон искаше да разпространи“. Попитах го как Америка е победила. Той отговори бързо – „Вие ни избихте“.

Прекарах последните три години с губещите от тази голяма игра – хора, чийто живот е бил разбит, за да може да бъде изграден този глобален ред. Повечето време интервюирах жертвите на широката мрежа от програми за масови убийства, насочени срещу цивилни опоненти на съюзниците на Вашингтон в Студената война. Познавам хора от четири различни държави, преживели организирани от ЦРУ преврати от онзи тип, за който пише гореспоменатият анализатор Брандс. За да се разбере истински същността на американската сила – и нейното бъдеще, преживяванията на тези хора са също толкова важни, колкото и емоциите на членовете на парижките корпоративни съвети или вашингтонските тинк-танкове.

Родината на Уинарсо е най-значителният пример. През 1965 и 1966 г., правителството на САЩ подпомага убийството на приблизително един милион индонезийски граждани. Това бе една от най-важните повратни точки на Студената война. Индонезия е четвъртата най-населена страна в света, и управниците по онова време разбират, че тя представлява много по-ценна награда от Виетнам. Тази операция е почти забравена из англоговорящия свят, точно защото е изключителен успех. Не загиват американски войници, така че случаят на поредната страна, привлечена наглед естествено към орбитата на Съединените щати, не привлича много внимание.

Процесът обаче съвсем не е естествен. Подкрепяните от САЩ военни използват неуспешно въстание като претекст да смажат индонезийската левица, на чието влияние Вашингтон се опитва да противодейства от десетилетие, и да поемат контрол над страната. Наскоро разсекретени документи на Държавния департамент показват ясно, че Съединените щати са подпомагали и поощрявали масовите убийства в Индонезия, като са осигурявали материална подкрепа, подстрекавали са и са възнаграждавали извършителите.

Това съвсем не е първия случай, в който Съединените щати са правили нещо подобно. През 1954 г. например щатският посланик в Гватемала е връчвал на местните военни списъци с хора, които да бъдат убити. В Ирак през 1963 г. ЦРУ са осигурявали списъци на заподозрени комунисти и левичари на управляващата партия Баас.

Насоченото срещу комунисти насилие обаче достига връх в Индонезия през 1965 г. Клането унищожава популярната, невъоръжена Partai Komunis Indonesia – най-голямата комунистическа партия извън Китай и Съветския съюз – и сваля президента Сукарно, един от основателите на Движението на необвързаните държави и изявен антиимпериалист. Превратът го заменя с генерал Сухарто, десен диктатор, който бързо се превръща в един от най-важните съюзници на Вашингтон в Студената война.

Това е толкова очевидна победа за глобалното антикомунистическо движение, че крайнодесни групировки започват да черпят вдъхновение от модела „Джакарта“ и правят планове да го копират. Те са подпомагани от представители на щатските власти и международни антикомунистически организации. На свой ред левите движения се радикализират или хващат оръжията, вярвайки, че ще бъдат избити, ако се опитат да вървят по пътя на демократичния социализъм.

В началото на 70-те десни терористи в Чили изписват „Джакарта“ по къщите на социалисти като ясна заплаха, че и те ще бъдат убити. След подкрепения от ЦРУ преврат от 1973 г. се случва точно това. Бразилските левичари също са заплашвани с „Operação Jacarta“. Към края на 70-те по-голямата част от Южна Америка е управлявана от авторитарни, проамерикански правителства, подсигурили властта си чрез масови убийства. До началото на 90-те отрядите на смъртта в Латинска Америка са оставили след себе си стотици хиляди убити.

Ако хората в Северна Америка и Европа изобщо се замислят за тези кампании на терор, най-често представяният разказ е че Съединените щати са се съюзили с някакви съмнителни типажи, които са извършили неприятни злоупотреби. Това е порешно. Властите на Съединените щати стоят директно зад голяма част от това насилие и то има значителни последствия. Повечето страни в бившия „трети свят“ са насочени по сегашния си път в резултат от конфликтите по време на Студената война. Това насилие направи възможна настоящата версия на корумпиран капитализъм, която господства над ежедневната реалност на милиарди хора и която е неразделна част от наличния тип глобализация, с която се сдоби светът.

Никой разумен човек няма да отрече големите постижение на Съединените щати през 20 век, или това, че много страни се радваха на просперитет, докато са били в щастлив съюз с Вашингтон. Но докато напредваме в 21 век, американците ще трябва да видят тъмната страна на американската хегемония – защото по-голямата част от света вече я е видял. Част от причините сегашният ред да е толкова крехък се крият в това, че толкова много хора по света знаят и всъщност са усетили физически, че Вашингтон е използвал бруталност, за да го изгради.

Ние все още не знаем как би изглеждал свят, където Китай заема позицията, която Съединените щати губят. Няма причина да вярваме, че само защото този световен ред има кръв по ръцете, от смъртта му ще произлезе нещо по-добро.

Докато американците осъзнават и се жалват за отслабващата роля на страната им в света, е нужно да разберат, че Съединените щати всъщност не се радват на всеобща обич като фар на свободата, демокрацията и човешките права. От Аржентина до Демократична република Конго, Източен Тимор и Иран, милиони хора са скептични към намеренията на Вашингтон, дори и да нямат особено желание да подражават на китайския модел на управление.

Ако обаче тази реалност не бъде осъзната и се правят отчаяни опити за възстановяване на дълбоко несъвършения глобален ред, това може да се окаже много опасно за всички.

*Винсент Бевинс е автор на „Методът Джакарта: Антикомунистическият кръстоносен поход на Вашингтон и програмата за масови убийства, която оформи света“.