Уроците на Ноам Чомски

Нейтън Дж. Робинсън, Current Affairs

Минаха 50 години, откакто Ноам Чомски се превърна във важна публична фигура в САЩ, след като публикува есето си “Отговорността на интелектуалците”, в което твърди, че американските академици са се провалили в основния си дълг да преследват отговорно истината. През последните пет десетилетия той парадоксално бе, както един от най-познатите и влиятелни мислители в света, така и почти напълно липсващ от мейнстрийм медийното пространство в САЩ.

Никой не е имал по-голямо влияние върху собственото ми интелектуално развитие от Чомски. Но наскоро осъзнах, че нещата, които съм научил от работата на Чомски, нямат почти нищо общо с темите с които той е най-известен: лингвистика, външна политика на САЩ и Израел.

Вместо това усещам влиянието на Чомски най-силно по отношение на специфичния подход към размишлението и писането по политически, социални и морални въпроси. С други думи – не става въпрос толкова за заключенията му, колкото за метода му (макар да споделям и повечето му заключения). От книгите и лекциите на Чомски съм извлякъл набор от основни ценности и принципи, които намирам за много полезни. Лесно е тези подразбиращи се ценности да бъдат пропуснати, тъй като книгите му често са изпълнени с технически дискусии за дарбите на човешкия език, или с дълги и фактологични обвинителни актове към държавната политика на Съединените щати. Така че бих искал да разгледам и обясня какво съм научил от него и какво смятам за важно. Уроците, научени от Чомски, ме окуражиха да бъда по-рационален, състрадателен, последователен, скептичен и любопитен. Почти всичко, което пиша, е поне отчасти преизказване или прилагане на нещо, което съм прихванал от Чомски, и е справедливо да изразя признание към източника.

      1. Либертарен социализъм

В Съединените щати “либертарианство” е свързвано дясното, а “социализъм” – с лявото. Либертарианците ценят “свободата” (или това, което те наричат свобода), докато социалистите ценят “равноправието”. Много хора приемат това разграничение за правдоподобно –  в крайна сметка, дясното иска по-малка държава, докато лявото иска голямо, преразпределящо правителство. Дори много левичари мълчаливо приемат това разграничение “свобода срещу равноправие”, подсказвайки, че макар свободата да е хубаво нещо, равноправието е по-важно.

Либертарният социализъм – политическата традиция, която следва Чомски, и която е тясно свързана с анархизма, отхвърля това разграничение като илюзорно. Ако думата “либертарианство” се приеме като означаваща “вяра в свободата”, думата “социализъм” като “вяра в справедливостта”, то тогава двете не просто не си противоречат, но и по необходимост се допълват. Това е защото, ако имаш “свобода” от държавна намеса, но нямаш справедлива икономика, то твоята свобода е безсмислена, защото ще си изправен пред избора между работа и глад. Свободата има смисъл само дотолкова, доколкото реално създава способност да действаш свободно. Ако си беден, нямаш много реална способност да го правиш, така че не си особено свободен. По същия начин, “социализъм” без концепцията за свобода всъщност не е справедлив и равноправен. Либертарните социалисти винаги са били критични към марксистките държави, защото осъзнават, че “равенство”, налагано чрез брутална и репресивна държава, не само не позволява свобода, но и създава неравенство, защото съществува огромен дисбаланс на властта между хората и държавата. Съветският съюз очевидно не бе свободен, но също така не бе и социалистически, защото “народът” реално не контролираше нищо – контролът бе на държавата.

Гледната точна на либертарните социалисти е много добре обхваната от един цитат на анархисткият теоретик и практик Михаил Бакунин: “Свобода без социализъм е привилегия и несправедливост; социализъм без свобода е робство и бруталност”. През 60-те и 70-те години на XIX век, 50 години преди Съветския съюз, Бакунин предупреждава, че авторитарните течения на марксисткия социализъм ще доведат до отвратителни репресии. По отношение на тогава още теоретичния марксистки режим той казва:

“Ще има нова класа, нова йерархия от истински и престорени учени и образовани хора, и светът ще бъде разделен на малцинство, управляващо от името на знанието, и огромно невежо мнозинство. И тогава – горко им на масата от невежи!… Човек може да види съвсем ясно, че зад всички демократични и социалистически фрази и обещания в програмата на Маркс, в неговата държава може да се намери всичко, което съставлява истинската деспотична и брутална натура на всички държави”.

Както знаем, точно това и се случва. За съжаление обаче, кървавата история на марксизма-ленинизма през XX век е убедила много хора, че самият социализъм е дискредитиран. Те са пропуснали гласовете на хората в либертарната социалистическа традиция като Бакунин, Пьотр Кропоткин и Ноам Чомски, които винаги са се застъпвали за такъв тип социализъм, който поставя свободата като основна ценност и осъжда авторитаризма. Такъв социализъм поставя ударението върху истинската демокрация – върху разбирането, че хората трябва да участват във вземането на решения, които засягат живота им, независимо дали тези решения са етикетирани като “политически” или “икономически”. Този социализъм се отвращава от капитализма, защото капиталистическите институции са тоталитарни (ако нямаш глас за това кой ти е шеф, то имаш много малко влияние върху това какво прави компанията ти), но също така твърдо вярва в свободата на изразяване и гражданските свободи.

Либертарният социализъм ми изглежда и като красива философия. Тя отхвърля както “нещастието чрез икономическа експлоатация”, така и “нещастието чрез сталинистки тоталитаризъм”, настоявайки, че проблемът е в самото нещастие, независимо какъв е източника му.

Това е много проста концепция, но е лесно да бъде пропусната заради двоичността, която противопоставя “комунизма” срещу “капитализма”. Поради това се смята, че ако си критик на капитализма, то ти неизбежно трябва да и и апологет на най-бруталните социалистически държави. Но винаги, когато е имало такова управление, либертарните социалисти първи са го критикували и са изобличавали лицемерието му (обикновено подобни хора са и първите, които биват ликвидирани). Но либертарната традиция в социализма е изключително ценна. И Чомски, скептичен както към корпоративната, така и към държавната власт, е най-важният ѝ публичен представител. (Гледай: Чомски за либертарния социализъм)

2. Прагматичен утопизъм

Проблемът с утопистите е, че те често не са практични, а проблемът с прагматиците е, че често им липсва визионерство. Ако мечтаеш за изпипани до съвършенство общества, но не се придържаш към реалностите на истинския свят и нямаш усещане как да вършиш нещата, всичките ти мечти са безполезни и дори можеш да разрушиш целия прогрес, който си постигнал в името на идея, която никога не може да се осъществи. Но ако нямаш усещане каква е крайната дългосрочна цел, няма да знаеш дали се приближаваш към нея или не.

Подходът на Чомски към “политическата реалност” ми изглежда като добър баланс между радикализма и прагматизма. Той е анархист в силния си скептицизъм към властта, и утопист във вярата си, че идеалният свят е такъв без социални класи или несправедливи йерархии от какъвто и да е тип, свят без войни или икономически лишения. Но той също дълбоко осъзнава реалностите на света, в който живеем, както и нуждата тези, които ги е грижа за придвижването към тази утопия, да са готови да правят малки стъпки напред, вместо просто да чакат да дойде “революцията”.

Да вземем например подхода на Чомски към гласуването. Чомски вярва едновременно, че: а) гласуването не е особено важна част от политиката, защото не променя много, благодарение на комбинацията от типично отвратителни кандидати и малкият ефект от единичния вот; б) че въпреки това трябва да гласуваш, и ако живееш в щат, който е на кантар между демократи и републиканци, трябва да гласуваш за кандидата за президент на първите.

Той е радикален в убеждението си, че трябва да разширим политическите действия извън това просто на няколко години да гласуваме за по-малко ужасния от кандидатите на двете основни партии, но практичен в това, че смята за по-добре демократи да вземат властта, отколкото републиканци. Чомски разбира, че можеш едновременно да работиш за запазване “Обамакеър”, и да считаш тази програма за жалък заместител на истинска система за здравеопазване, поради което се нуждаем от много по-радикална промяна. (Гледай: Чомски за гласуването за демократически кандидати)

3. Отхвърляне на простите двоични разграничения

И двата горни примера са част от една тенденция в мисленето на Чомски, която намирам за много полезна: да се опитваш да не падаш в капана на прости бинарни разграничения. Така че, ако въпросът е: “Подкрепяте ли демократите или вярвате в партиите извън основните две?”, Чомски отговаря приблизително това: “Зависи от обстоятелствата. Ако трета партия, чиито принципи са по-близки до моите, отколкото демократите, има достоверен шанс да спечели, ще гласувам за нея. Но ако единственият ефект от тази трета партия ще е да раздели прогресивния вот и да осигури властта на републиканците, ще си запуша носа и ще гласувам за демократите”. Или ако въпросът е “Реформатори ли трябва да бъдем, или революционери”, отговорът на Чомски е “Зависи до какво би довело едното и другото. Нека говорим за това какво имаме предвид с всеки от тези термини и кой от тях е по-вероятно да ни доближи до целта?“

Тази тенденция в мисленето на Ноам Чомски може да се види в отношението му към Движението за бойкот, санкции и изтегляне на инвестиции от Израел (BDS). Чомски е известен критик на Израел, но е получавал критики от BDS, защото е поставял под въпрос ефикасността на техните тактики. Това е водело до предположения, че Чомски “опонира” на BDS. В света на бинарните противопоставяния, трябва или да подкрепящ нещо, или да му се противопоставяш. Идеята, че можеш да “подкрепяш целта за подобряване на благосъстоянието на палестинците”, както и самата тактика на бойкот, но да опонираш на конкретни действия на движението BDS, не се вписва в съществуващото двоично мислене.

По подобен начин Чомски е бил обвиняван, че отхвърля сравнението между израелското отношение към палестинците и апартейда в Южна Африка. Всъщност, той само се е опитал да направи разграничение: в самия Израел расовото разделение не е на същите нива като при апартейда в ЮАР, но в окупираните територии е много по-лошо, отколкото при апартейда. Но за някои поддръжници на BDS заявлението, че ситуацията в самия Израел не е толкова брутална, колкото е бил апартейдът, се интерпретира като “отхвърляне” на това определение, макар той реално да смята, че за много палестинци ситуацията е далеч по-тежка. Може да е трудно този нюанс да бъде оценен, освен ако не застанем извън съществуващите бинарни класификации.

Джордж Буш-младши е прочут с използването на фразата “или си с нас, или си против нас”. Но това усещане е споделено сред последователите на много политически идеологии, за които нюансите изглеждат като предателство. Отговорът на Чомски на въпроса “с нас ли си, или против нас”, е – “ами, с вас съм до степента, в която вършите добри неща, и съм против вас до степента, в която вършите лоши неща”. Но такъв отговор обикновено е посрещан с “ясно, значи си против нас”.

4. Последователно прилагане на морални стандарти

Един от най-простите принципи на Чомски е и сред най-трудните за прилагане на практика: трябва да съдиш себе си според същите морални стандарти, по които съдиш всички останали. Това разбиране формира сърцевината на критиката му към външната политика на САЩ, но често е недооценено дори от тези, които подкрепят изводите му.

Мнозина мислят, че Чомски е еднозначно “антиамерикански” настроен. Всъщност, неговата критика към Съединените щати е толкова силна до голяма степен, защото ако този елементарен принцип бъде приложен към фактите, заключението неизбежно е дълбоко осъдително. Просто се оказва, че ако съдиш САЩ по стандартите, които те използват, за да съдят другите, то САЩ не изглеждат особено добре. Ако например вземеш фактите за щатските бомбардировки в Лаос (където Съединените щати тайно хвърлят 2.5 млн. тона бомби през 60-те и 70-те, с което избиват и осакатяват хиляди мирни селяни – включително 20 хил. убити и ранени при експлозии на невзривени бомби десетилетия след войната), и си представиш как би изглеждало, ако ролите бяха разменени и Лаос беше бомбардирал Съединените щати, започваш да виждаш колко сме непоследователни в оценките на собствените си действия спрямо действията на другите. 500 000 души загинаха в иракската война. Ако Ирак бе нахлул в Съединените щати и бяха загинали 500 хил. души (или по-скоро 5 милиона, ако се спази пропорцията на населението), дали някой в страната би могъл да възприема Ирак като “световна сила на доброто” по начина, по който САЩ вярват, че хората трябва да ги възприемат? Това е смехотворно. Ако Виетнам бе нахлул в Съединените щати по начина, по който Съединените щати нахлуха във Виетнам, нима подобно действие би било считано за оправдано?

Тази идея за морална последователност, за третиране на подобното поведение по подобен начин, представлява възможно най-простото възприемане на света. Толкова е елементарно, че звучи детински изобщо да повдигаш въпроса. И въпреки това силата на латентните патриотични настроения е толкова голяма, че прави ясната и справедлива оценка изключително трудна. Трудно е да видиш света през очите на другите, да видиш как изглеждат собствените ни оправдания от гледната точка на тези, за които са последствията от действията ни. И когато го правим, това води до силен дискомфорт. Но това е основата на критиката на Чомски: не е достатъчно да имаш “ценности” (от сорта на “тероризмът е лош), трябва и да прилагаш тези ценности последователно (т.е., ако нещо би представлявало тероризъм, ако се прави срещу нас, то представлява тероризъм и ако се прави от нас). На Чомски се гледа като на “антиамерикански” настроен, защото посочва, че ако нюрнбергските принципи се прилагаха последователно, на практика всеки президент на САЩ след войната би увиснал на бесилото. Но това би бил справедлив резултат от прилагане на принципа на последователност: престъплението на “агресивна война”, което бе така силно осъдено в Нюрнберг, е извършвано многократно от САЩ.

Както в лингвистиката, така и в политиката, Чомски често използва прословутият си пример за “марсианците, идващи на Земята”: Опитайте се да си представите как биха изглеждали планетарните ни отношения с някой, който не е част от някое от конкретните човешки общества, а като страничен наблюдател може да види приликите помежду им. Те ще забележат приликите между човешките езици, вместо разликите, ще забележат и чудноватите начини, по които всяка страна възприема собствените си действия като правилни, а действията на всички останали като погрешни, макар действията да са едни и същи.

Принципът да се отнасяш към всички човешки същества по един и същи начин има невероятната сила да осветява, защото ни помага да изясним какви наистина са нашите ценности и да подсигурява, че ги следваме. Но той ни помага и да се превърнем в истински “универсалисти”, в смисъл че така можем да започнем да виждаме нещата от човешка перспектива, а не от националистическа.

5. Ясно и разбираемо писане

Макар Чомски да не е известен точно с лесно запомнящо се или емоционално изразяване, той ми помогна да се науча да пиша. Това е защото той пише и говори по много специфичен начин: с ясен език, максимално изграден така, че хората наистина да разберат казаното. Чомски е един от малкото леви писатели, които напълно избягват високо абстрактния теоретичен жаргон и предпочитат аргументация с директен, ясен език. В своите политически принципи той следва принципа, че е работа на пишещия да бъде разбран, а не на четящия да проумее за какво, по дяволите, говори авторът.

Това всъщност произтича от либертарно-социалистическите политически разбирания на Чомски. Големите либертарни социалисти като цяло са изключително ясни като писатели (може да сравните преживяването да четеш “Национализъм и култура” на Рудолф Рокер с преживяването да четеш Луи Алтюсер).

Това отчасти се дължи на силната им убеденост в “демократичното образование”. Тя вярват, че обикновените хора трябва да имат достъп до знанието и разбирането, и че интелектуалните усилия не трябва да са сфера на компетентност само за специализирана каста от привилегировани люде. Те вярват, че обикновените работници трябва да четат класиките и да разбират науките, защото не вярват в социалните класи и йерархията. Либертарните социалисти винаги са били критични към “ленинисткия” начин на мислене, който очаква социалните промени да дойдат по линия на “авангард” от интелектуалци, които знаят кое е най-доброто за хората. Според анархисткия социалист, хората трябва да държат в собствените си ръце властта да променят живота си. Поради това писането, дори по сложни теми, трябва да се прави с възможно най-ясен език, защото не трябва да е достъпно само за академици и хора, получили елитно образование.

Чомски следва този принцип в повече от едно отношение. През целия си живот е предпочитал да говори пред независими активисти, църковни групи и общностни лидери, отколкото на студенти от “Бръшляната лига” (отчасти защото вярва, че за последните е малко вероятно да слушат каквото и да е). Неговите творби могат да бъдат сложни, и понякога изискват много търпение и умствени усилия, но никога не са били преднамерено “трудни” и техните значения винаги са били ясни. За разлика от много академици, които погребват идеите си под пластове от специализиран жаргон, Чомски вярва, че работата на пишещите е да комуникират идеите си, и то успешно.

6. Скептичност към статуса

Това е особено важна точка за мен. Принципът на Чомски е, че трябва да разглеждаш качеството на идеите само по себе си, а не според биографиите на тези, които им дават гласност. Това изглежда доста лесно, но не е: в ежедневието от нас постоянно се очаква да се съобразяваме с превъзхождащата мъдрост на хора с по-висок статут, но за които сме почти сигурни, че не знаят за какво приказват. Винаги има едно гласче в главата ни, което казва „Е, знам, че звучи сякаш той си няма идея какво приказва, но той е мой професор/свещеник/началник, така че вероятно просто аз съм глупавият“.

Чомски говори много за начина, по който биват генерирани социалният статус и привилегиите – наградите и похвалите често текат към определени хора не на база тяхното превъзхождащо знание, а на способността им да убеждават хората, че разполагат с превъзхождащо знание – което са две съвсем различни неща. Хората на върха обикновено се опитват да убедят тези на дъното, че сами са стигнали до тази позиция, защото са умни. Реално обаче, казва Чомски, успехът им вероятно е движен от притежанието на “някаква комбинация от алчност, цинизъм, подлизурство и подчинение, липса на любопитство и независим ум, егоистично презрение към другите, и кой знае още какво”. Образованието, отбелязва той, подбира по пасивност: Справяш се добре, ако ласкаеш учителите си и повтаряш каквото мислят те, и не се справяш толкова добре, ако отказваш да се занимаваш с възложените ти задачи, защото смяташ, че са глупави.

Чомски изразява мнение, че образователната система в Съединените щати реално не образова. Тя подчинява. Истинското образование включва подпомагането на някого чрез процес на себеоткриване и любопитство, а не само рецитиране на заучени факти. Поради това, че хората, които се справят най-добре в текущата образователна система, са тези, които получават най-много шестици, а не онези, които са развили умовете си най-много, не трябва да приемаме на доверие, че някой е мъдър, само защото е образован. Това е нещо, което много хора осъзнават интуитивно, но въпреки това е пълно с “образовани глупци”, които биват слушани и получават твърде много доверие.

Но това, което обичам у Чомски е, че при него гореописаното разбиране не представлява възхвала на невежеството или “антиинтелектуализма”. Антиинтелектуализмът в случая се изразява в това, че Чомски се противопоставя на идеята да имаме “светски клир” от интелектуалци, които “представляват специална класа, занимаваща се с налагане на идеи”. Но това не е антиинтелектуално, ако интелектуалец означава да използваш ума си. Всъщност Чомски окуражава да се прави точно това. Това не означава и че не трябва да се учиш от експертите. Смисълът е, че трябва да оценяваш критично какво казват експертите, и да решаваш самостоятелно дали го приемаш, както и че трябва да оценяваш експертите по техните идеи, а не по тяхната биография.

7. Самокритична наука

Виждането на Ноам Чомски за правилния начин да се прави “наука” е поучителен. Много хора в ляво са критични към “науката” или към това, което те наричат “научност”, защото вярват, че така се налага някакъв вид подправена “технократска” или “просвещенска” рамка за това как хората трябва да мислят – рамка, която предполага, че западните форми на разсъждение са превъзхождащи, и която настоява за някакъв тип “несъмненост” в научното вярване, която игнорира различните гледни точки. На свой ред много хора в научните среди подсилват това възприятие като защитават една догматична концепция за науката. Хора като Сам Харис и Ричард Докинс, които използват подигравки, за да защитят това, което наричат “здрав разум”, потвърждават най-лошите стереотипи за “научния начин на мислене”, който не съумява да види собственото си невежество заради убедеността в своята рационалност.

Концепцията за наука на Чомски е много по-полезна и отново илюстрира неговата способност да отива отвъд простите бинарни противопоставяния (в случая – че трябва или да приемаш “научния факт”, или да отхвърляш “научният манталитет”). Чомски (макар да не е сам в това) гледа на науката като на съмнение, вместо като на увереност. Научният подход за разбиране на света е усилие да дадеш възможно най-доброто от себе си предвид ограниченията на собствения си разум, но съвсем не означава да си сляп за тези ограничения – те сами по себе си са централен субект за научното изследване.

Всъщност, макар че той определено е защитник на “просвещенската традиция”, доколкото вярва в използването на разума и логиката за разрешаването на проблеми, Чомски е дал глас на някои от най-сериозните съмнения сред научните среди относно потенциала на човешките същества да проумеят напълно света. Чомски ни окуражава да оценяваме това, че тъй като сме биологични същества, капацитетът ни е много ограничен. Въпреки уникалните си способности, ние сме повече като прасетата, отколкото като ангели, и да предполагаме, че някога можем да постигнем пълно познание за вселената не е много по-различно от прасе, което си мисли същото.

Голяма част от работата на Чомски е посветена на това как вродените способности на човешките същества структурират тяхното мислене. Ако това е стартовата ти точка, е нормално да си скептичен за това колко може да се надява да постигне науката, предвид ограниченията на нашите мозъци и тела. Чомски разделя научните въпроси на “пъзели”, които потенциално могат да бъдат разрешени, и “мистерии”, които може би са отвъд ограниченията на човешкото разбиране. Съзнанието и свободната воля, например, може просто да са мистерии, които нашите биологични ограничения винаги ще пречат да изследваме в дълбочина. (Гледай: Чомски за мистерианизма).

Харесвам тази гледна точка, защото очертава полезен курс между крайностите на “научната увереност” и това, което можем да наречем “радикален релативизъм”. Той предполага, че ние трябва да изследваме вселената, използвайки научни инструменти, но фразата “научни инструменти” не се отнася за увереност и несъмненост, а за съмнението, любопитството и осъзнаването на собствените ни ограничения.

Науката не се свежда до това за декларираш, че знаеш какво е вселената – науката е да се опиташ да мислиш кое е най-доброто обяснение. Да изпробваш хипотези, да отхвърляш хипотези, да се питаш защо изобщо изпробваш хипотези, да се питаш какво всъщност имаш предвид под думата хипотеза и т.н.

Тази концепция е полезна и с това, че срутва разграничението между наука и философия. Изследването как знаеш това, което знаеш, е част от научния процес, а не нещо отделно от него. Чомски прилича много повече на широкоскроените “естествоведи” от XVIII век, отколкото на високоспециализираните академици днес. “Естествознанието” не е виждало разделителна линия между наука и философия, вместо това е виждало една задача: да разбере възможно най-много, с каквито и инструменти да разполага. Разумът е ключова част от това, но той също така трябва бъде използван, за да признае границите на собствените си възможности.

Либертарните социалисти също така приемат науката като отражение на процеса на демокрация на участието: преследването на знание е колективно начинание, като всяка личност дава своя принос. Никога не се достига съвършенство, но надеждата е, че то ни придвижва към по-добро и по-осведомено състояние на нещата. Подобно на демокрацията, науката е разхвърляна, движи се неравномерно, но е най-доброто познато ни средство, с което можем да се опитаме да разберем вселената заедно – точно както демокрацията е най-доброто познато ни средство, с което можем да се опитаме да се управляваме сами.

8. Ангажимент към открития дебат

Тъй като либертарната социалистическа традиция винаги е ценяла много свободата и делиберационната демокрация, тя е силно ангажирана със свободата на изразяване. За разлика от много форми на авторитарен социализъм, които бързо произвеждат оправдание защо определени форми на реакционерско говорене трябва да бъдат потискани за доброто на множеството (или защото “словото е власт, а властта е йерархия”, или каквото друго оправдание ви се харесва), либертарните социалисти като цяло считат, че трябва да са разрешени всички гледни точки и обикновено са скептични към усилията да се отговаря на морално осъдителни изказвания с цензура, вместо с рационални и убедителни аргументи.

Ангажираността на Ноам Чомски с радикалната свобода на словото му е докарвала неприятности, дори с други фигури от лявото пространство. Най-пословични в това отношения са изказванията му в защита на свободата на свободно слово на Роберт Фаурисон, френски професор по литература, който отрича съществуването на нацистки газови камери и нарича дневникът на Ане Франк фалшификат. Фаурисон бе уволнен, неколкократно осъждан и дори брутално пребит и напръскан с лютив газ. Чомски, който нарича Холокоста “най-гротескния изблик на колективна лудост в историята”, пише есе в защита на правото на свободно слово на Фаурисон и подписва петиция на поддръжниците му, призоваваща държавата да му позволи да публикува своите “открития” и да гарантира сигурността и гражданските му права. Френски интелектуалци заклеймиха Чомски заради подкрепата му за Фаурисон и в последствие той многократно бе обвиняван, че извинява отричащите Холокоста.

Странно е някой да мисли, че Чомски има симпатии към отричането на Холокоста. В крайна сметка социалистите ненавиждат Хитлер, който е ликвидирал масово и всички вляво. Но тук отново се налага двуизмерното мислене: ако “подкрепяш” някого, не е възможно тази подкрепа да е само за тясната и ограничена цел, свързана с убеждението ти, че трябва да чуем и разгледаме всички аргументи и доказателства, които той си мисли, че е произвел. Трябва или да приемеш заключенията му, или да не го подкрепяш изобщо. Този начин на мислене обаче води до ограничаване на правата на тези, които считаме за укорими, а когато правата не съществуват за някои хора, то тогава те не съществуват изобщо: “Гьобелс е подкрепял свободата на словото за виждания, които му харесват. Сталин също. Ако наистина сте за свобода на словото, то тогава сте и за свобода на словото точно за тези виждания, които ви отвращават. В противен случай не сте за свобода на словото” (Гледай: Чомски за свободата на словото).

9. Критика на властта без конспиративни теории

Ноам Чомски понякога е обвиняван, че политическите му виждания се свеждат до това, че смята всичко за голяма тайна конспирация на имащите власт, целяща да потиска безсилните. Всъщност Чомски има точно обратните виждания за конспирациите. И тук отново става дума за нюанси – той счита, че потисничеството не изисква конспирация и че концепцията, според която всичко се решава от малка група зад кулисите, не разбира как работи властта.

Чомски е последователен критик на теориите на конспирацията. Защо? Защото като цяло не е нужно да има някакво “съзаклятие”, за да бъдат създадени тези отвратителни неравенства и жестокости, които наблюдаваме в обществата си. В повечето случаи всичко се върши открито. Освен това конспиративните теории представят нещата твърде сложно. Например, за да вярваш в конспирацията “Буш направи атентатите на 11 септември”, е нужно да вярваш и в невероятно компетентно и способно правителство, което е успяло да планира и изпълни това извънредно разрушително действие, без да има никакво изтичане на информация от всички нива, които биха били необходими за подобно нещо. Трудно е да бъде поддържана подобна вяра в компетентността на държавата. Далеч по-проста и правдоподобна теория е, че администрацията на Буш просто използва атентатите в своя изгода и намери в тях политически удобен аргумент да изпълни съществуващите отпреди това планове за инвазия в Ирак. Това не изисква никаква конспирация. Същото се отнася и за ЦРУ – ние знаем за много от мръсните дела на агенцията: убийствата, превратите, изтезанията. Проблемът не е, че информацията е скрита, а че никой не държи хората от ЦРУ отговорни.

Същото се отнася за теорията на Чомски за медиите, т.нар. “производство на съгласие”. За нея също се чуват обвинения, че е конспиративна: хората биват затъпявани от корпоративните медии, които съзаклятничат, за да контролират масите. Реално тезата му няма нищо общо с това. Теорията на Чомски се основава повече на икономика и социология, отколкото на други неща. Според нея медиите нямат икономически интерес да предоставят сериозно информационно съдържание, а движените от печалбата медии са стимулирани да предоставят развлекателни материали, а не такива, които служат на общественото благо и наистина просветяват потребителите на новини. Това не е резултат от злонамерена конспирация, начертана от корпоративни директори, които искат да превърнат публиката в зомбита – това просто се случва, когато хората искат да правят много пари. Никога не приписвай на конспирация това, което може да се обясни с действието на рационалния личен интерес.

10. Простите неща са най-сложните неща

Чомски често говори как любопитството и пътят към знанието започват със съмнение към нещата, които изглеждат най-сигурни. Както казва той, “готовността да бъдеш озадачен от това, което изглежда като очевидна истина, е първата стъпка към постигането на разбиране за това как работи света”. Неговите изследвания на езика, които революционализираха лигвистиката, са движени от желанието да се намери отговор на прости въпроси като “защо дори малките деца са способни да използват езика по толкова различни начини?”. Често се оказва, че най-простите въпроси са тези, на които е най-трудно да се отговори, или които хората са пренебрегвали, защото са предполагали, че вече знаят отговорите.

Желанието на Чомски да задава много прости въпроси и да иска много прости неща е повлияло силно на собственото ми мислене. Лесно е да изпаднеш в усещане, че простите въпроси са глупави въпроси – съществува страх да не изглеждаш детински, като казваш или питаш нещо очевидно.  Превъзмогването на този страх бе неимоверно полезно за мен, защото ми позволи да подходя към въпроси, които ми се струваха важни, но изглеждаха сякаш всеки вече би трябвало да знае отговора. Например: “Защо не говорим повече за ядрената война?”, “Защо обществените училища са нещо добро?” и “Говорим ли за климатичните промени по полезен начин?”. Започнах да отделям повече време за размишления върху проблеми, които имплицитно приемах за даденост, като например как знам какви са ценностите ми и защо мисля нещата, които мисля. Чудя се защо хората казват определени неща, вярват в определени неща или се обличат по определен начин (всъщност, списание Current Affairs започна с един “прост въпрос” тип Чомски: защо макар да съм левичар, не ми харесва да чета никое от левите периодични издания?). Тази готовност да гледаш с нов скептицизъм или недоумение към неща, които си приемал за даденост, е изключително ценно средство и може да те направи както по-любопитен, така и по-скромен.

11. Да не харесваш политиката

Веднъж попитаха Ноам Чомски за кое се наслаждава да пише повече: за лингвистика или за политика. Въпросът явно го изненада, той не знаеше защо някой си мисли, че може да се “наслаждава” да пише за политика. Прави го, защото се чувства морално принуден да го прави, а не защото му носи удоволствие.

Аз съм скептичен към всеки, който “харесва” политиката. Може би, ако живеехме в свят без несправедливост, и дебатирахме само за неща като това в какъв цвят да боядисаме новата въртележка в квартала, би било възможно да приемаш политиката като източник на забавление. Но в свят, в който политиката има сериозни човешки залози, това не е игра. Чомски навлиза в политическия активизъм защото е ужасен от стотиците хиляди виетнамци, заливани с напалм от щатските военни. Идеята да “харесваш” политиката изглежда извратена. Тези, които познават лично Чомски казват, че той е мотивиран от дълбокото и искрено състрадание към жертвите на зверствата, извършени от държавата му. Фред Бранфман си спомня посещение на Чомски в бомбардирани от САЩ места в Лаос. Там той е плакал, докато е слушал историите на лаоски бежанци, демонстрирайки “най-естествената, човешка реакция”, за разлика от безразличните чуждестранни журналисти, които просто са си записвали.

Винаги се старая да не забравям какво представлява “политиката”: това не е телевизионен кеч, не е конно надбягване. Това е процес, който определя как ще бъде използвана властта. И така, макар в живота на всеки да трябва да има и забавление, радост и наслада, в крайна сметка няма нищо забавно, когато говорим за война и икономическа нищета (често мисля за това напоследък, когато безумията на администрацията на Тръмп ни осигуряват толкова забавен ежедневен спектакъл, а същевременно Департаментът по национална сигурност продължава да депортира нечии семейства).

12. Публично безстрашие, лична щедрост

Публичният образ на Чомски изглежда донякъде щекотлив – той е сериозен, често тонът му е кисел, и може да изглежда самоуверен до арогантност. За хора като Сам Харис, които са се оказвали обект на безмилостната реторика на Чомски, идеята, че той е “приятен човек” може да изглежда странна.

Ноам Чомски обаче е приятен човек. Или най-малкото човек, който е много мил и щедър с времето си. Знае се, че Чомски отговаря на почти всяко писмо, което получава. И когато го прави никога не е груб или покровителствен. Всъщност неговото търпение е почти безгранично. Знам това от личен опит, тъй като няколко пъти съм му задавал доста глуповати въпроси по имейл, макар да не го познавам лично (също така той отговори с изключително любезни думи и насърчение, след като му изпратих своя книга, която бе прочел изцяло). Не съм виждам нищо подобно на готовността на Чомски да се занимава с непознати. Познавам доста далеч по-незначителни личности, които биха отговорили само на хора, които им се струват достатъчно важни или влиятелни, за да си струва да кореспондират с тях. Но следвайки либертарно-социалистическия принцип, че всеки е равен и заслужава равен достъп до знание, Чомски отговаря на всички. Това ме кара да се срамувам от ужасните си умения в електронната комуникация – в имейла си имам хиляди писма, на които не съм успял да отговоря. Същевременно почти всеки, изпратил въпрос към Чомски, получава отговор.

Възприемането на Чомски като “арогантен” идва най-вече от това, че на него не му пука особено как бива възприеман. В личния си живот той е топъл и щедър човек, но в обществен контекст е неумолим и безкомпромисен дебатьор. В него има някакво “себеотрицание”, каквото не съм виждал в друг човек. Той дава ниска оценка на собствените си достижения в езикознанието, не се интересува от награди или престиж, славата не означава нищо за него и не вижда политическата си работа като повод за гордост. Вместо това, ако бъде попитан, заявява, че се чувства като провал, защото не е успял да направи повече добро през живота си. В една наскоро излязла книга за Чомски неинформираният до нелепост автор Том Уолф го обрисува като надменен и важничещ. Това е много странно, защото той изобщо не е такъв. Той е истински смирен човек, когото го е грижа за другите хора.

Този аспект за “характера” е важен колкото всеки друг интелектуален урок. Винаги се опитвам да си напомням, че трябва да съм щедър към непознатите, да поощрявам скромността и да се фокусирам върху работата, а не върху наградите.

13. Без богове, без господари, без идоли

И все пак най-важното нещо, което научих от Ноам Чомски е, че Ноам Чомски всъщност няма значение. Убеден съм, че би му било омразно да се види обрисуван като някакъв модел за подражание или идол, защото той вярва, че трябва да се интересуваш от идеите на личността, а не от самата личност.

Чомски посочва марксизма като пример за това как благоговението към личности може да доведе до абсурди: системата ви за социален анализ не трябва да е “марксистка”, трябва да е истинна. До степента, в която Маркс е бил прав, можеш да включваш идеите му, и до степента, в която е грешал, трябва да го отхвърляш.

Да се абонирате за догматичен и персонализиран “-изъм” обаче в глупаво. Физиците не практикуват “айнщайнова” физика, те практикуват физика, а Айнщайн просто се е оказал добър физик. Поради това е някак иронично, че хората говорят за “лингвистика на Чомски”, след като това е концепция, която самия Чомски би отхвърлил (във филма  Captain Fantastic има сцена, в която основните герои празнуват “Денят на Ноам Чомски” и пеят хвалебствени песни за него. Сигурен съм, че на него би му призляло, ако го види).

Поради това аз не следвам някаква “чомскианска” система и не го виждам като “модел за подражание”. Той е просто личност – личност, от която съм научил доста неща. Но аз съм научил и много други неща от много други хора, и някога ще пиша и за тях. Освен това имам и доста критики към Чомски. Смятам, че той често не е достатъчно скептичен към “леви” източници. Смятам, че отхвърля много аргументи твърде бързо и несправедливо. Мисля, че неговото настояване, че не използва “реторика”, противоречи на истината. Мисля, че е избързал да включи името си в няколко съмнителни неща. Мисля, че се е придържал към някои погрешни позиции твърде дълго, въпреки наличните доказателства за противното. Има и още много.

Но един от най-важните анархистки лозунги е “Без богове, без господари”. Смисълът е не да заместваш един идол с по-добър, а да се отървеш от всички идоли.  Мисля, че Чомски би бил много притеснен, ако нямах никакви критики към него. Това би означавало, че не съм разбрал основния замисъл – че това, което има значение е истината, а не личността, която я изследва. И тъй като никой няма непогрешим достъп до истината, никой не трябва да е защитен от критика. Никой от нас не е съвършен, просто правим най-доброто, което можем.

Ако трябва да резюмирам основните уроци, които съм възприел от писанията и изказванията на Чомски, те са следните: трябва да имаш както състрадание, така и последователност, да те е грижа както за свободата, така и за справедливостта, да си рационален, любопитен и скромен. Отново ще отбележа, че няма значение дали си езиковед или политолог – не е важна областта на изследването, а методът.

Мога да предложа едно грубо обобщение (чувствайте се свободни да го игнорирате): сред хората, с които съм се срещал, тези – чието политическо пробуждане е започнало с четене на Чомски, обикновено имат по-хуманни и по-малко догматични политически вярвания от онези, чието политическо пробуждане е започнало с Карл Маркс. Срещал съм състрадателни и разумни марксисти, срещал съм и противни и лекомислени фенове на Чомски. Но вярвам, че начинът, по който Чомски въвежда човек в политиката – като му предлага наблюдения и факти, вместо сложна идеологическа структура, води до повече сдържаност и размишление, отколкото някои от по-систематизираните политически тенденции.

Разбира се, различните хора могат да стигнат до една и съща дестинация по различни пътища и горните уроци всъщност не са “уроците на Чомски”. Това са прости човешки принципи, леснодостъпни чрез съзерцание и размисъл. Но за мен лично би отнело повече време да достигна до тях, ако не бяха насоките на Ноам Чомски който често е бил единственият глас, който ме е уверявал, че не съм луд, че въпросите, които имам са разумни, и че мислите, които се въртят в главата ми си струват размисъла.