Вече не храня надежди, че три десетилетия след революцията ще чуя формулиран мейнстрийм публичен разказ за комунизма, който да е последователен и ясен. Доколкото съществува такъв, той е маргинализиран и осмиван. Когато не се маргинализира сам, е потискан, защото отрича директно западната доминираща идеология в румънското публично пространство. Важно е обаче, че тази гледна точка вече не може да бъде игнорирана. Това не е малко.
С риск да опровергая сам казаното по-горе, насочвам вниманието към наскоро провела се изложба в Тимишоара, организирана от държавна институция, посветила се на изучаването на близкото минало. Тя бе посветена на представяне на историята на комунизма чрез снимки. На нея се изказаха много от местните общественици-интелектуалци, които имат професионална известност и на национално ниво. Тяхната популярност е заслужена в области като литература и социална история. Въпреки това казаното от тях на изложбата не се издигна, за съжаление, на нивото на техния културен образ. Още по-малко оправда очакванията, с които тези интелектуалци са натоварвани в научен план.
Да започнем с проблема за злото, което комунизмът е представлявал. По дефиниция в доминиращия в Румъния дискурс това е абсолютно, метафизично, застрашително и неизмеримо зло. Емоционалният, дори истеричният начин, по който се класифицира миналия режим като зло, компрометира от самото начало всяка инициатива за балансиран поглед към миналото. Блокира се всеки честен и искрен опит да се изследва периода преди 1989 г.
Освен с този метафизичен антикомунизъм често се сблъскваме с проблема за румънската изключителност, представена по бомбастичен начин и украсена с цитати от писанията на консервативни интелектуалци като Петре Цуця и Нае Йонеску. Тази едностранна концентрация върху злото, върху удобна изкупителна жертва, ни освобождава от усилието да анализираме реалностите в техния икономически, политически, социален, културен и особено международен контекст. Това неуморно фиксиране върху някакви химери превръща метафизичния антикомунизъм на прехода във вечно настояще. Героизмът от времето на Чаушеску заедно с „континуитетът и „многохилядолетното“ единството на румънския народ“ не правят нищо друго освен да подчертават бунтовната позиция на Румъния спрямо Съветския съюз.
Спрямо миналото днес има други реторични похвати, други цели, но се прилага същия подход. Както казва философът Адриан Паул Илиеску в една своя несправедливо игнорирана книга – „Анатомия на политическото зло“: „Екзалтираният интелектуалец, овладян от радикални идеи, вижда зло навсякъде около себе си, но това Зло не е нищо друго освен проекция на неговата собствена гледна точка, на неговия собствен екстремизъм“. Илиеску има още едно важно наблюдение: „Обсебеността да се бори злото води до най-интензивното възможно негово пропагандиране“.
Какво да кажем тогава за един от елементите на изложбата – комунистическата репресия, превъзпитанието в Питещ (опити чрез насилие да се променят националистическите убеждения на някои граждани – бел.прев.), политическата полиция и т.н.? Това са болезнено конкретни проблеми. Сигурно, само че да се мисли конкретно означава да мислиш в контекст, а не едностранчиво, и без да абсолютизираш една част от проблема в ущърб на останалите. Това е автентичната конкретност. Не се опитвам да релативизирам нищо, а само да предложа по-обхватно разбиране за дискутираната тема. Колкото и нечовешко да е било превъзпитанието от Питещ, то не може да е обща „метафора“ за румънския комунизъм, нито да символизира режима на Георгиу-Деж. Извършените зверства там представляват изолиран случай, който комунистическите лидери са използвали, за да се разграничат от легионерите инфилтрирани в партията като Еужен Цуркану. Изглежда, че лидерите по-скоро са научили за случващото се впоследствие, а не са го поръчали съзнателно. Колкото до легионерите в партията, те са съвсем друга история, която е помогнала на комунистите да изнудват и да държат под контрол недоволните сред населението и от платените обезщетения на Съветския съюз след войната. Платените репарации на СССР и глада през сушавите 1946-1947 години засилват усещането за обща административна дезорганизация в социалистическа Румъния.
На изложбата се говореше за репресивността на комунистическия режим, за цензурата и за повтарящите се нарушения на правата на човека. Отново нищо ново под слънцето. Проблемът се появява, когато нещата не са виждани в своя исторически контекст. Тогава можем да дискутираме безгрижно за „междувоенния рай“ (според румънското дясно мислене от епохата на прехода, монархическия период между двете световни войни е бил Златна ера – бел.прев.), за достойнствата на монархията и т.н. Още през 1859 г. в т.нар. „малко обединение“ (на Влахия и Молдова) Румъния демонстрира авторитаризъм и политическа цензура в целия им блясък. Със сигурност, те са несравними по интензивност с десетилетието на насилието през 50-те. Но насилието след Втората световна война не е паднало от небето на празна земя, нито през XIX или първата половина на XX век е имало истинска демокрация, която несправедливо е била разрушена от превратностите на историята.
Лицемерието на комунистическите кадри също бе посочено като обвинение от един от участниците. От кога обаче лицемерието е специфична черта само на комунизма, а не и на политиците и държавните служители в междувоенния период или на тези от посткомунизма? Лицемерни хора са съществували и ще съществуват винаги. Да говорим сериозно, всеки от нас се е държал двулично поне веднъж. По времето на комунизма е имало и честни професионалисти, които са си гледали работата без да правят прекалено много компромиси – поне не толкова големи, колкото някои от публичните антикомунисти днес правят. Последните създават впечатлението, че натискайки педала на стерилния антикомунистически морализъм, ще накарат всички да забравят старите им грехове. Със сигурно преди 1989 г. е имало и двулични хора. Но днес по-добре ли е? Повече професионалисти ли имаме, отколкото двуличници? Страхувам се, че не. Напротив, може би е дори доста по-зле. Ако направим подобно признание, ставаме ли „остатъчни комунисти“ – носталгици по един режим, който не сме познали в цялото му репресивно „величие“? В очите на метафизичните антикомунисти – да, без съмнение.
На откриването на изложбата отново и отново бе дискутиран проблемът за колективизацията. Хорът на професионалните опечалени пак се активираше по забележителен начин. Идеология, насилие, капризи на националните лидери, сервилна имитация на Москва. Нито една дума за международната изолация на следвоенна Румъния, подобна на тази на целия социалистически лагер, пострадал значително от войната или за нуждата от самодостатъчна икономика, която в началото е организирана около развитието на вътрешен пазар. Както показа социологът Норберт Петрович, строителството е било привилегировано в това отношение, както и една палитра от свързани услуги от тежката и леката индустрия. В условията на немотия и международна изолация никой политически режим не би си позволил да не регламентира цените на хранителните продукти, рискувайки в противен случай пълна дестабилизация. Още повече, че става въпрос за политически режим, наложен отвън, действащ в едно като цяло враждебно общество. Оттук идва и колективизацията с нейната цяла поредица от злоупотреби, безполезно насилие и лични отмъщения. Със сигурност нещата е можело да бъдат направени по друг начин, много по-добре, по ефективно, по-човешки, по-честно. Само че тогавашният контекст е изисквал императивни мерки, без които ситуацията би се изплъзнала от контрол и би довела до нейното овладяване от Москва. Случаят на Унгария от 1956 г. показва това. Другояче казано, по-лесно е да говориш за футбол от трибуната, отколкото на терена.
От обвинителния списък не можеше да липсва и бедността, произведена от комунистическия режим. Макар един от участниците да нюансира твърдението, признавайки, че най-вече последното десетилетие на режима е било белязано от нея, това не е достатъчно. След първото следвоенно десетилетие, което бе много трудно и за западните държави, 60-те и 70-те бележат източноевропейския опит да създаде това, което на Запад се нарича „държава на благоденствието“. Очевидно това бе направено с всички икономически, политически и бюрократични ограничения. Кризата от 80-те има своите корени в световната петролна криза от 70-те, която удря повече по развиващите се страни, отколкото по развитите. Има корени и в решението на САЩ да се откаже от конвертируемостта на долара в злато, което води до ускорено поскъпване на петрола в следващите години. Корени се и в преосмислянето на международните кредити (техните лихви стават по-големи, а падежите по-малки) и едва на последно място идват некомпетентността и бюрократичният консерватизъм на режима Чаушеску. Наред с това неспособността на румънския комунизъм да разбере какво означават правата на човека (считани от него единствено за западен инструмент, който не отчита собствените нарушения), провокира враждебна реакция в Запада. Другите комунистически държави акумулират много по-големи дългове от Румъния (например Полша), но не са били ограничени да ги изплащат по-бързо, именно, защото са били по-гъвкави по хуманитарните проблеми и защото очевидно са имали по-силно влияние в американската вътрешна политика чрез натурализираната полска общност.
Не липсват и критики по отношение на „младите марксистки професори“, които пропускали да кажат на студентите, че Манифестът на комунистическата партия, написан от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, съдържа подстрекавания към престъпления и непоносимо насилие, към каквото насочва формулата „диктатура на пролетариата“. Как да не са им казвали? Само че са им казвали още, че диктатурата на пролетариата означава най-вече едно извънредно състояние, преходно по своя характер, а не база, на която да се конституира постоянната необходимост от насилие. Това го посочват дори десни политолози като Кенет Джоуит и Робърт Такър. Да, манифестът съдържа определени призиви към класово насилие, но те са най-вече реторични. Необходимо е да правим разлика между пропагандните документи, които имат директно политическо приложение (манифестът е написан в контекста на европейските революции от 1848 г.) и системните научни произведения като „Капиталът“. Със сигурност, за да извършим подобно разграничение, трябва да прочетем и вторите, а не само първите.
Освен това, капитализмът в средата на XIX век и съвременният капитализъм са много различни. Онзи, познат от Маркс и Енгелс в младежките им години, е бил много по-насилствен и много по-потиснически от днешния, даващ на свой ред все по-притеснителни знаци, че демокрацията му пречи да се развива истински в неговото технологично-консуматорско могъщество. Днешният все още опитомен капитализъм е пряка последица на „Капиталът“, на манифеста и на страховете на олигархичните елити в Европа от революция. След 1917 г. те са се страхували и от болшевизъм. Нека видим какво пише манифестът, отвъд това, което не ни харесва: универсално избирателно право, включително за жените, синдикати, пенсии, социални помощи. Всичко това съществува и днес, въпреки че е заплашено – факт, който води до заключението, че в някаква степен манифестът си е свършил работата.
Накрая, имаше един въпрос, който се подразбираше през цялата среща, през целия монолог. Той бе подсказан от известния персонаж Павел Пуюц от филма на Нае Каранфил „Филантропика“, изигран великолепно от покойния Георге Диника: „Колко комунизъм още съществува в нас?“ Другояче казано – защо не успяваме да си променим веднъж завинаги мисленето и да избягаме по чудодеен начин от комунизма? Бих преформулирал питането: колко проницателност има още в нас? Колко желание имаме да се отнесем честно и ясно към близкото минало, дори и три десетилетия след разпада на комунистическия режим? Колко желание имаме да го разберем и колко е голямо желанието да запазим непокътната удобната ни културна позиция, която сме си утвърдили с помощта на всемогъщата мантра на посткомунистическия антикомунизъм, на борбата с вятърните мелници, на избягването на проблемите днес, като ги отнесем към едно ограничено разбирано минало, легитимиращо също така ограничено настояще?
Антикомунизмът – основната съставка на посткомунистическата идеологическа мрежа, изпълва постоянно главите на нашите публични интелектуалци. Съставката му е скрита в публичността и е очевидно обезценена чрез постоянно повтаряне. Същото важи и за т.нар. „откраднато писмо“ на Едгар Алън По, на което Жак Лакан прави превъзходен психоанализ. Става въпрос за предполагаемо любовно писмо на една кралица към нейния любовник, което е откраднато от неговото бюро и провокира дълга поредица от шантажи, съмнения и комплоти сред политическите лица от съответния двор. Това писмо, казва Лакан, е големият знак, показващ, че чрез него можем да погледнем в недостъпното пространство на Другия, на несъзнаваното му.
Посткомунистическият метафизичен антикомунизъм играе в нашата история ролята на писмото на кралицата. Докато ни интересуват политическите интриги и свеждаме структурните проблеми до индивидуални, лични проблеми, ще виждаме клечката, но ще отказваме с морален патос да видим гората. Ще останем в позицията на по-горе споменатите политици от кралския двор. Или в позицията на Дон Кихот, който се бори срещу присъстващия навсякъде комунизъм, учуден, разочарован и най-накрая приемащ, че светът не се променя според благородния му пример.
About The Author
