Срещата на Г-20 в аржентинската столица Буенос Аййрес беше нашироко отразена в медиите. Кой кого посрещнал и не посрещнал, кой на кого подал ръка, кой с кого се смял, кой кого пренебрегнал, кой къде седял или стоял и накъде гледал или не гледал, дори кой бил недоволен от превода. Накрая от всичко се роди един голям балон, напомпан с кухи и безтегловни думи. Финалната декларация. На 4 странички – с 6 по-малко от 10-страничната подобна декларация на миналогодишната среща на Г-20 в Хамбург, която също беше критикувана тогава като безсмислена.
Тазгодишната я надскочи. Не можа да намери други теми за консенсус, освен опазването на околната среда и борбата с климатичните промени, залегнали в Парижкото споразумение. И провъзгласи, че то е „необратимо”. Само че един доста съществен участник във форума – президентът на САЩ Доналд Тръмп, отказа да се съгласи с тази формулировка в текста. Той го подписа все пак, за да не скърши хатъра на домакина – аржентинския президент Маурисио Макри, който реши, че ще може да обяви срещата за успех, само и само тя да завърши с някакъв общ документ. Какъвто и да е. Е, Тръмп подари този общ документ на верния си южноамерикански съюзник. Но сложи своя параф отдолу с изричната уговорка, че Съединените щати – най-големият световен замърсител, „запазват решението си да се оттеглят от Парижкото споразумение”.
Като главен генератор на тази уж обща, ама не съвсем декларация, в която най-общото бяха общите думи, се открои френският президент Еманюел Макрон. Той вдъхновено агитираше в Буенос Айрес за мултилатерални усилия с цел ограничаване на емисиите от газове, предизвикващи парников ефект. Но кой да повярва, че мерките в тази посока, които Маркон си представя, изобщо стават за нещо, след като точно по същото време родният му Париж пламна от протести именно срещу такива мерки. Защото в същността си те прехвърлят голяма част от финансовата тежест по преминаване към по-чисти енергии върху плещите на обикновените хора и са крайно снисходителни към едрите корпорации.
Другите важни и горещи теми – заплахите за световния мир, военните конфликти, неравенството, прогнозите за задаваща се нова и тежка икономическа криза, търговските войни, миграционните проблеми и т.н. – останаха за откъслечни разговори между „шерпите” от делегациите. Тръмп отказа да участва дори в традиционната за тези форуми пряка среща на лидерите от Г-20 за открита дискусия по всички вълнуващи ги проблеми. Така сбирката в скования от бдяща за сигурността армия и полиция Буенос Айрес се превърна в една скъпоструваща екзотична екскурзия за все по-отдалечаващия се от насъщния дневен ред на човечеството „световен елит”.
За спомен от цялата патардия остана балонът. Не само метафоричният – въздухарската заключителна декларация. Но и истинският – гигантският оранжево-бял балон, изобразяващ Тръмп като ревящо бебе в памперси и познат вече от други световни столици, из които се е разхождал американският президент. Алтерглобалистки групи разнасят балона навсякъде, където се събират, за да протестират не само срещу политиката на Тръмп и на САЩ, но и срещу целия несправедливо конструиран световен „ред”, срещу цялата неолиберална капиталистическа система и нейните крепители.
Балонът с „бебето Тръмп”, заснет изобилно от всички медии, се превърна в иронична емблема на тежкарската сбирка още преди откриването ѝ. Той бе издигнат пред сградата на аржентинския Национален конгрес точно в навечерието на старта на форума.
Това беше и анонсът, че паралелно тръгва и Среща на народите, на която пратеници на различни граждански и социални движения от цял свят да повдигнат истински вълнуващите народите проблеми за състоянието на световния мир, за социалната справедливост и неравенството, за спасяване на природата чрез ефективни мерки към най-мощните и най-безотговорните по темата индустриални гиганти и т.н.
За тази състояла се също в Буенос Айрес Среща на народите едва ли някой е разбрал в България. До тук не стигна нито едно изречение за провеждането ѝ. От немай къде бегло ни показаха малко от преминалите по улиците на града – въпреки супермерките за сигурност – протестни шествия срещу безотговорността на „световния елит”. Просто защото такива кадри все пак пробиха в международния телевизионен обмен. Но какви точно бяха посланията им – това така и не достигна до масовия „драг зрител”.
„Барикада” запълва сега тази празнина, като предлага на вниманието на читателите си превода на едно ключово обръщение за търсене на нов и по-справедлив световен ред, направено в навечерието на сбирката на Г-20 и на Срещата на народите от аржентинския скулптор и архитект, правозащитник и нобелист за мир за 1980 г. Адолфо Перес Ескивел. Със своята винаги мирна, но изключително принципна и всеотдайна борба за демокрация, мир, граждански и социални права той си е спечелил висок авторитет и в родината си, и по света. Пъстрите движения и организации в Аржентина, търсещи алтернативни пътища към един по-добър свят, виждат в Перес Ескивел свой безспорен интелектуален лидер.
Ето неговото обръщение, публикувано от лявото аржентинско издание Resumen Latinoamericano. Самият Перес Ескивел му е сложил следното заглавие: „Пред лицето на световните сили от Г-20 – едно освободително предложение от народите”.
Пред тази сбирка на Г-20 в Буенос Айрес нищо не ми изглежда по-подходящо от това, да припомня песента на големия каталунски певец Хоан Мануел Серат:
„Заобиколени от протокола, свитата и бодигардовете,
те пътуват инкогнито в блиндираните си коли
да сеят клевети, да лъжат с естественост.
Харчат повече, отколкото имат,
за да събират шпиони, черни списъци и арсенали.
Въоръжават се до зъби в името на мира,
играят си с неща, които не се възстановяват,
а когато нещо не им се получи,
винаги виновен е другият.
Между тези типове и мен има нещо лично”.
Действително между тези представители и нас има нещо лично. Това е разликата между онези, които претендират да поддържат и задълбочават един ред на институционализирана несправедливост в интерес на силните, на хегемоните, и другите, които сме за разоръжаване на несправедливостта и за добруването на нашите народи.
В Латинска Америка сме потопени в една неолиберална реставрация, в политики на орязвания, приватизации, предаване на общите блага, грабеж, обвързване на народите с дългове, растящо насилие от страна на институциите спрямо онези, които се противопоставят на тези процеси на деградация и обсебване от чужди сили на нашите територии.
Международният сценарий не е много по-обнадеждаващ. Лекият напредък, постигнат за смекчаване на последиците от климатичните изменения и сега бойкотиран от световния хегемон, само предвещава още по-големи деградации и опустошителен цивилизационен упадък.
Повтарящите се международни финансови кризи вече бяха породили кризисни комитети около финансовите министри на Г-7, когато дойде световната криза от 2008-ма. Заради своята тежест тя открои като очевидна спешната нужда да се създаде някаква форма на управление на международната финансова система. Това е евфемизъм. Защото повече или по-малко неформалните преговори се водеха между доминиращите сили, като мултилатералната система беше изключена. Те оправдаваха своите слабости в опитите си да решат кризата по традиционните институционални пътища, обвинявайки същите тези пътища, че са прекалено бавни, че е трудно да се договорят правила и че постоянно избиват несъгласия.
Първо Г-7, после Г-20 бяха опити да се договорят споразумения, за да се преодолеят въпросните извънредни ситуации, свързани с вътрешнокапиталистически спорове. Поставянето под въпрос на участието на азиатски страни и на други растящи икономики в работата на международни организации породи разширяването на тази ниша, в която влязоха именно растящи икономики, включително Индия и Бразилия, които поканиха при себе си и други държави.
Но мнозинството от страните в света не членуват в Г-20, тази група не е легитимна. Тя стана едно лоби за империалистическите страни, което да разчупи, да опитоми и да неутрализира мултилатералната система.
Разширяването на участниците не е само инициатива, която да включи предложенията на страните с растящи икономики. Това стана също средство да се поставят условия и да се принуждават растящите икономики да приемат позициите на доминиращите страни срещу някакви трохи.
Алтернативите, предполагащи прекомпозиране на някакъв виртуален цикъл на развитие, изглеждат неприложими, дори и да им се придадат доминиращите елитни форми. Богатите, силните, потискащите са ни обявили война. Те имат една цел: да потискат и експлоатират народите и техните общи блага.
Суперсилата хегемон, която е в упадък – САЩ, иска да си върне своя латиноамерикански „заден двор”, не иска да оставя пространство за автономните проекти на народите.
Не са минали много години, откакто в Латинска Америка провалихме ALCA (Área de Libre Comercio de las Américas – Зона за свободна търговия на Америките; лансиран от САЩ проект за общоамерикански договор за свободна търговия, който бе отхвърлен на Междуамериканската среща на върха в аржентинския град Мар дел Плата през 2005 г. – б.р.). Изглеждаше, че е успял да напредне проектът за интеграция на нашата Голяма Родина (по аналогия с думите на кубинския поет и революционер Хосе Марти, че Голямата Родина е цяла Латинска Америка – б.р.). Преобладаваха прогресивни правителства, които дадоха импулс на съществени подобрения в разпределението на постъпленията и в условията на живот на нашите народи.
Днес сме потопени в консервативни реставрации. Някои от тях се осъществяват с по превратаджийски път, други чрез избори. Положението изисква дълбок размисъл. Управленията на прогресивните правителства от неодесаролистки тип (има се предвид модерната версия на характерната за Латинска Америка икономическа теория на десаролизма – наименованието идва от испанската дума за развитие „desarollo” – б.р.) не засегнаха фундамента на властта, изграден върху постъпленията от износа на природни ресурси и на земеделска продукция. Но не е достатъчно само да се усвояват част от печалбите, които генерират тези сектори. Необходимо е да сменим хищническия модел с друг – на доброто качество на живота.
Добре знаем, че на сегашната офанзива на неолибералните политики трябва да противопоставим различни форми на съпротива.
Борбите на народните движения очертават път, който сочи към растящо развитие. Разбира се, че тези процеси имат и етапи на напредък, и етапи на регрес. Но всички тези борби допринасят за нещо, което можем да наречем исторически пост-капиталистически проект. В сегашната конфронтация с доминиращия хищнически модел се развиват и тези контракултури, които вече не са само в отбрана, но и се изразяват чрез едно широко многообразие на общностни формации, напредващи към обществата на добруването.
Можем да обмисляме алтернативни предложения за един нов международен ред и да отправяме предизвикателства към различните форми на доминация, на каквито ни подлага сегашната капиталистическа глобализация. Но това предполага активност, която да компенсира нашата относителна слабост със способност да предлагаме инициативи за:
– неутрализиране на тенденциите за концентрация на богатството в малко ръце чрез внасяне на оплаквания и жалби срещу външното задължняване и срещу овластените субекти, участващи този процес.
– неутрализиране на офанзивата на военните сили и на опитите за нарастване на репресивния контрол над нашите народи в името на някаква тотална война; задълбочаване на нашата алтернативна комуникация; оплаквания и жалби срещу увеличаването на военните разходи и на всички репресивни средства, насочени към контролиране на гражданското общество.
Трябва да търсим влияние и представителство в рамките на международни организации, натоварени да договарят, наблюдават и осигуряват изпълнението на норми и споразумения относно различни оплаквания и жалби от страна на нашите народи по теми като разоръжаването, опазването на околната среда, регулациите на международната финансова система и т.н.
Известни ни са ограниченията, съществуващи в ООН. Но трябва да се има предвид също и наличието на възможности и инстанции, които позволяват лансирането на много по-добри предложения, отколкото чрез Г-20.
Достатъчно е да се припомни, че по време на сесиите на 63-ото Общо събрание на ООН (става дума за периода 2008-2009 г. – б.р.) председателстващият го бивш външен министър на Никарагуа Мигел д’Еското поде една смела инициатива. Той сформира комисия от експерти, председателствана от Джоузеф Стиглиц, за да се изработи анализ на финансовата криза и да се предложат алтернативи срещу нея.
Комисията препоръча програма за системни реформи, в които се акцентираше върху мултилатералните и държавните функции, насочени към приемането на поредица от мерки за реулиране на международните финансови институции и на финансовите пазари, за наблюдение над икономическите политики не само при проблеми с инфлацията, но и с оглед нивата на безработица и системите за социална защита.
Бяха предвидени политики за централните банки, насочени към гарантиране на макроикономическата стабилност в рамките на растежа и за превенция и редукция на системните рискове, свързани с капиталовите потоци и обменните курсове.
Тогава беше замислен и един съвет за световна икономическа координация с ранг, подобен на Общото събрание и на Съвета за сигурност на ООН с тенденция той да замести Г-20. Тази инстанция щеше да е много по-демократична от Г-20. Разбира се, имперските страни направиха всичко възможно, за да бойкотират тези предложения и да ги приберат в чекмеджетата.
Обсерваторията на богатството „Падре Арупе” (основана в Аржентина латиноамериканска формация, следваща възгледите на папа Франциск за необходимостта от по-справедливо разпределение на богатството в света – бел.ред.) е планирала да подеме отново предложенията на комисията Д‘Еското-Стиглиц – и ние подкрепяме тази инициатива. Въпросните предложения са най-съдържателните и най-демократично фаворизиращите народите мерки в сравнение с неолибералните политики, лансирани от страните от Г-20. Тези мерки на комисията са най-добрата възможност за реформа на международната финансова система и за икономически регулации.
Към това предложение призоваваме да се присъединят всички. Нека се организираме в коалиция на народите и да предложим конвенция за регулиране на международната финансова система на базата на предложенията, представени от комисията Д‘Еското-Стиглиц, както и на всички други инициативи, с които бихме могли да ги задълбочим.
Дойде часът да подемаме инициативи, които отиват по-далеч от предлаганото от правителствата.
През настоящата година, когато отбелязваме 50-годишнината от прокламирането на властта на въображението, родена през бунтовния френски май (на 1968-ма – б.р.), от призива на латиноамериканските епископи в Меделин, настояващ християните да тръгнат заедно с бедните и потиснатите в борбата за освобождение, и от създаването на Всеобщата трудова конфедерация на аржентинците (CGT de los Argentinos – б.р.), ние сме длъжни още веднъж да надигнем глас и да заявим: „Само народът може да спаси народа”. От нас зависи да отговорим на тези предизвикателства.
About The Author
