Отново „безследно изчезнал” в Аржентина

В петък, на 1 септември, легендарният площад „Май” пред президентския дворец в Буенос Айрес, на който в годините на аржентинската военна диктатура (1976-1983 г.) протестираха майките на „безследно изчезналите”, пак ще събере нов масов протест. Отново за „безследно изчезнал”. 34 години след края на диктатурата.

Става дума за случая на 28-годишния природо- и правозащитник Сантяго Малдонадо, който не е виждан от никого след 1 август т.г. Случай, който за последния месец нажежи общественото и политическото напрежение в Аржентина и събуди кошмарните спомени за диктатурата, по време на която „безследно изчезнаха” около 30 000 души, предимно млади левичари. Сега звучат обвинения срещу настоящата власт на десния президент Маурисио Макри, че употребява подобни хватки и че прикрива службите си за сигурност, за които се изказват подозрения, че имат пръст в „изчезването”  на Сантяго.

Ежедневно из цяла Аржентина многобройни демонстрации настояват да се изясни съдбата на младежа. Кампанията кипи и из социалните мрежи, по телевизиите, на всякакви обществени прояви. В нея се включиха и изтъкнати личности от културния и спортния живот – като например футболистите Диего Марадона и Патон Гусман, нобелистът Адолфо Перес Ескивел и др. Дори отборите, състезаващи се в аржентинското футболно първенство, започнаха да излизат на терен с плакати, изискващи „Сантяго Малдонадо да се появи жив най-после”.

Роденият в Буенос Айрес Сантяго Малдонадо се занимавал с народни занаяти. Той има още двама по-големи братя. Единият от тях – Херман, го описва така пред испанския в. „Ел Паис”: „Прекрасен човек е. Не се движи из висшите социални кръгове. Симпатизира на каузите на хората с малко средства и без защита. Винаги е търсел хармония с природата. Пътува много. Не се кара с никого.”

Именно при едно от пътуванията си Сантяго се оказва в патагонската община Чубут и там преспива в лагер на активисти от индианската народност мапуче, която се бори да си върне обширните исторически земи в Патагония, на териториите на съвременните Аржентина и Чили. В частност битката се води и за няколко имения, общо с размер близо един милион хектара, закупени там в началото на 90-те от прочутата италианска предприемаческа фамилия Бенетон.

Сантяго решава да подкрепи мапучите в тяхна протестна акция  на 1 август т.г. Тогава те организират пътна блокада на шосе номер 40 в Чубут и Сантяго застава редом до тях. Има видеокадри от тази блокада – последните, на които се вижда и младежът.

Местността там е дива и равнинна, макар и да е в предверието на Андите. Далеч е от селища, наблизо минава река.

Срещу протестиращите е изпратена жандармерия – около 40 души с камиони. Полицейски запис показва как те, въоръжени с бойни оръжия, тръгват срещу участниците в блокадата, викайки „Огън!”.

Протестиращите побягват, повечето от тях – към близката река. Местните знаят, че тя е плитка и лесно може да бъде прегазена. Но не и Сантяго, който не умее да плува. Опитва да се скрие сред крайречните храсти, не успява, престрашава се все пак да нагази във водата и именно тогава жандармеристите го настигат, хващат го и го натикват в един от камионите, с който после отпрашват. Оттам-нататък вече никой не го е виждал.

Всичко това по-късно ще разкажат други участници в протестната акция, видели станалото от другия бряг на реката. Техните свидетелства обаче не се приемат за достоверни от разследващите случая органи, защото са дадени с условието за анонимност – нещо, което няма как да мине в съда. Очевидците, направили декларациите си със скрити от качулки лица, се боят да излязат открито с имената си, защото смятат, че ще бъдат репресирани заради участието си в организацията RAM (Resistencia Ancestral Mapuche  – „Потомствена съпротива на мапучите”), смятана в съседно Чили дори за „терористическа”. Макар аржентинското законодателство да не я третира чак така, то пак е доста сурово с участниците в нея и е вкарало в затвора лидера ѝ – 31-годишния Факундо Хонес Уала.

Оплакването за изчезването на Сантяго Малдонадо е подадено още на 2 август от семейството му, но той е обявен за издирване едва 84 часа по-късно. Правителството на президента Макри в лицето на министърката по сигурността Патрисия Булрих уверява, че провежда най-старателно разследване на случая, но досега не са открити никакви следи. Булрих отхвърля обвиненията към жандармеристите и твърди, че всички, участвали в онази акция в Чубут, са проучвани внимателно един по един, че камионите са били претърсвани с кучета, но нямало нищо, което да доказва, че Сантяго Малдонадо е бил в някой от тях.

Все пак се разбра, че в района е намерена шапка, принадлежала на момчето, както и медальон с гравирана буква S – вероятно от името му Santiago. Но не е установено накъде може да е избягал младежът, ако е избягал, нито пък е открит труп, ако е бил убит.

Случаят силно се политизира в конфронтираната вътрешно Аржентина. Опозицията, в която най-силна е Перонистката партия на бившата президента Кристина Фернандес, вини настоящата власт, че използва репресивни методи като някогашната военна диктатура и че прикрива виновниците за „изчезването” на Сантяго Малдонадо. Масово се смята, че е вероятно той да е бил убит от жандармеристите – може би при побой – и тялото му после да е било укрито, за да не се разбере за престъплението. Правителството и лично министър Булрих са обект на остри критики, че прикриват виновниците.

Възмущение предизвиква и опитът на Булрих да оспорва, че Малдонадо изобщо е участвал в онази блокада с аргумента, че лицето на разпространените кадри е с качулка и не може със сигурност да бъде установено кое е. А свидетелствата на роднините и приятелите, разпознали дрехите му, силуета, движенията, били пак „недостоверни“.

На свой ред самата Булрих, чиято сестра по време на диктатурата е живяла на семейни начала с емигриралия водач на въоръженото перонистко движение „Монтонерос” Родолфо Галимберти, категорично отхвърля всички обвинения и подозрения. В неотдавнашна своя телевизионна изява Партисия Булрих натърти, че днес времената са други и е абсурдно да се прокарват паралели с периода на диктатурата, че службите за сигурност вече са различни, че държавата е правова. Тя не спира да уверява, че властите не по-малко от близките на Сантяго Малдонадо желаят да открият младежа и да изяснят какво точно се е случило. В същото време министърката предизвивика бурен гняв сред цялата аржентинска левица със следната нейна реплика, изречена пак по телевизията по повод „мръсната война” на военната диктатура срещу противниците ѝ: „Нито едните бяха чак такива дяволи, нито другите бяха чак такива ангели”.

Това прозвуча наистина кощунствено в държава, която не е забравила онези 30 000 „безследно изчезнали”, много от които са били хвърляни от военните им палачи още живи от хеликоптери в река Ла Плата след зверски мъчения в тайните военни центрове за разпити… Да не говорим за трагедиите с бебетата, раждани тогава от бременни затворнички, които после са били отглеждани в семействата на убийците на родителите им – разтърсващи истории, разкрити от движението „Майки и баби от площад „Май””…

Чувствителността на аржентинското общество по темата с „безследно изчезналите“ не намалява с времето, защото има регистрирани болезнени случаи и вече в демократичните години. Като например с друго много нашумяло име – на работника зидар Хорхе Хулио Лопес. Той е бил отвлечен още от военната диктатура през 1976 г. и цяла година се води „безследно изчезнал“, като преминава през четири центрове за мъчения, командвани от Мигел Ечеколац, висш полицейски шеф в Буенос Айрес по онова време. През 1977 г. затворническият статут на Лопес е „официализиран“ и той остава зад решетките до 1979 г., когато е освободен.  През 2006 г. във вече демократична Аржентина правосъдието най-после започва процес срещу Мигел Ечеколац. На делото се явява като свидетел Хорхе Хулио Лопес. Разказът му за преживяното в центровете за мъчения е разтърсващ и до голяма степен предопределя осъждането на Ечеколац. Следва обжалване. Хорхе Хулио Лопес е призован да повтори показанията си и на това съдебно заседание. Но същия ден, когато трябва да ги даде – на 18 септември 2006 г., „изчезва безследно“… Семейството му и правозащитните организации са убедени, че е бил отвлечен и убит от продължаващи да съществуват ултрадесни организации, бранещи престъпниците на диктатурата.

Ето заради всичко това резонансът от сегашната драма със Сантяго Малдонадо е тъй силен – още повече, че хората от настоящото правителство по произход и убеждения са от същия социален и идеен сегмент на десницата, породил и поддържал диктатурата.

Случаят с „изчезналия” на 1 август младеж е много неприятен за правителството на Маурисио Макри не само зарази тези аналогии, но и защото вече достатъчно се разшумя сред международните правозащитни организации начело с Amnesty International, откъдето натискът за адекватна реакция на аржентинските власти става все по-силен.

Казусът е деликатен и защото в него се вплита борбата на мапучите за земите им, която включва и конфронтация с „инвеститора” Бенетон. Вярно, министър Булрих твърдо настоява, че двете теми не бива да се смесват, но това е невъзможно, като се има предвид, че „изчезването” на Сантяго става точно по време на протест на общността мапуче. Булрих открито обвинява индианските активисти, че са „екстремисти”, но по отношение на младия Малдонадо много се пази от всякакви определения за личността му.

Впрочем, тази драма върви почти паралелно и с драмата на намиращия се в затвора пак в същия патагонски район, в град Ескел, лидер на споменатата съпротивителна организация на мапучите RAM Факундо Хонес Уала. Неговият случай също е във фокуса на вниманието на правозащитниците, защото е вкаран зад решетките по обвинение, по което миналата година вече е бил оправдан – за подпалването на една латифундия (голямо имение) през 2013 г. в Чили. Чилийските власти са искали екстрадирането му от Аржентина, за да го съдят по своя антитерористичен закон (от времето на Пиночет), който предвижда сурови присъди. Но аржентинският Върховен съд е отказал да го екстрадира. Въпреки това по-нисша аржентинска съдебна инстанция започва друго дело срещу Хонес Уала по същия повод и го вкарва в затвора в Ескел в края на юни т.г. Интересното е, че неговият случай се води от същия регионален съдия Гидо Отранто, който води и делото за „изчезването” на Сантяго Малдонадо.

„Затворен съм, защото се боря и защото олицетворявам съпротивата на моя народ, защото изразявам какво мислят мапучите,” казва водачът на RAM в свое интервю за „Ел Паис”. И добавя: „Затварянето ми е незаконно, възприемам се като отвлечен от държавата. Затова отправям призив за международна солидарност. Щом сега мнозина осъждат режима на Мадуро (във Венесуела – б.а.), нека тогава да разберат, че ние, коренните народи, се нуждаем да направят същото и спрямо бруталните репресии срещу социалните организации и народа мапуче”.

Мапучите исторически са обитавали земите в днешните южни провинции на Чили и Аржентина между Тихия и Атлантическия океан. Това е най-дълго борилата се с колонизаторите индианска народност в цяла Америка. И реално остава непокорена, за което помага, разбира се, и суровата природа. Чили и Аржентина са вече независими от Испания републики, когато чак в средата на 19-ти век тези територии са усвоени вече не с огън и меч, а икономически.

По същия начин, като инвеститор, в началото на 90-те тук навлиза и фамилията Бенетон – чрез по-малкия брат Карло Бенетон. Закупените от него в Аржентина общо 4 латифундии (най-малката е в провинция Буенос Айрес, а трите най-големи са в Патагония) обхващат общо над 900 000 хектара, на които предимно се отглеждат овце. Тяхната вълна представлява 10% от цялата вълна, която се използва за дрехите, произвеждани от „Бенетон”.

Местните управители на латифундиите обясняват пред репортери, отразяващи конфликта с мапучите, че обстановката се изострила едва в последните години, когато активисти започнали да бунят местното население. А преди това то било дори доволно, че Бенетон осигурява работа и заплащане. Даже и сега различни членове на едни и същи семейства на мапучи се оказват или с RAM, или пък продължават да работят в латифундиите на италианския предприемач.

В същото време „Ел Паис” разказва и за семейството мапучи Роса и Атилио Куринянко, които още през 2007 г. окупирали парцел във владенията на Бенетон и си направили там колиба, убедени, че народът им е историческият притежател на тези земи. Те дори стигнали и до Рим, където си издействали среща и с главата на империята „Бенетон” – Лучано Бенетон, за да му обяснят правата на народа мапуче. Нямали особен успех, но все пак оттогава никой не ги закача и те живеят бедни, но свободни в колибата си, изхранвайки се от градината си и кокошките си.

Те не са много съгласни с революционните методи на борба и бомбите „Молотов” на младите активисти от RAM, но напомнят, че навремето и конкистадорите не са дошли с мир, а сегашните им потомци разрушават местните традиции и култура. Семейство Куринянко е част от доста голяма група мапучи, също като тях самоволно настанили се тук и там из обширните владения на Бенетон.

Групата си има и говорител – това е Сорая Маиконьо, която казва: „Чия е Патагония? Онези ни обвиняват в насилие, но кой убиваше и унижаваше бабите и дядовците ни, кой изпращаше дъщерите ни за забавление на мъжете в Буенос Айрес? Искат да им се кланяме, но ние казваме: стига! Вече не ни е страх. Ние не признаваме граници. Нашият народ живее тук, между двата океана”.

„Ел Паис” е разговарял и със съдията Гидо Отранто по повод употребата на коктейли „Молотов” от някои активисти на RAM и той отговаря така: „Да, използват насилие, но не можем да ги наречем терористи, както претендират някои”.

От събраните впечатления кореспондентът на изданието обобщава: „Всички са наясно, че това не е битка за няколко хектара. Битката всъщност оспорва изграждането на един цял континент върху кръв и огън. Затова времето не е проблем за никого. В Патагония всичко се движи бавно. Но напрежението е навсякъде в нейния мълчалив и магически пейзаж. Придвижва се метър по метър. Във всеки момент може да избухне фаталната искра”.

Дали в такава искра сега не се превръща драмата с „безследно изчезналия” Сантяго Малдонадо?…