Докато консерватизмът превзема политическите страсти и яхва обществените емоции, разговорът за феминизма се очертава като все по-належащ. Доскоро мнозина смятаха, че едва ли не той е постигнал целите си и е време жените да спрат каквито и да е борби, тъй като те вече са успели да постигнат равенство с мъжете и така патриархалният модел е вече безвъзвратно демонтиран. Оказва се обаче, че може би сме на път да загубим все още крехките постижения на феминизма, постигнати чрез историческите борби.
Едната причина за това е повърхностното схващане, че вече няма за какво да се борим, защото либерализмът ни е дал всичко. Втората е новата консервативна „революция”, която изправя жените пред опасност от връщане в изходна позиция. И това никак не звучи фантастично за днешните политически условия.
Консервативната вълна удря директно правата на жените като ни тегли назад към дълбок патриархат, към „правилния и естествен ред”, който ще доведе до безпроблемно мирно съществуване по каноните на християнското семейство, с множество деца и без аборти. Ретротопиите, които движат политиката в момента, вероятно ще родят чудовища, подобни на тези, които вече сме виждали в историята, но и до невиждани, нови форми на фашизъм.
Един от важните уроци, които би трябвало да сме научили досега е, че борбата за еманципация на жените е борба за човешка еманципация, такъв е пътят към освобождение от всякакъв вид социално потисничество. Спечелените женски борби могат да бъдат възприети като преходни и частични и все още е нужна голяма социална трансформация, чрез която съвременните каузи на жените да бъдат реализирани.
Едно от движенията, които до голяма степен дефинираха видимо бунта на жените срещу насилието, е #Мetoo, за което по медиите започна да се говори преди година. Това мотивира жени по света да говорят свободно и смело за случаите на сексуално насилие, включително и това на работното място.
Макар да бе напълно превзета от Холивуд, по начало тази инициатива е подета от чернокожата активистка Тарана Бърк през 2006 г. Движението #Мetoo все пак действително пробуди интерес към темата за насилието на жени на международно ниво, и за това вече се говори не само в политическия контекст на президента-женомразец Доналд Тръмп.
Няма да е излишно да се направи уточнение, че #Мetoo се превърна и в маркетингова стратегия за някои хора. Изредиха се десетки известни и неизвестни актьори и актриси, които изведнъж си спомниха сексуални посегателства от дивите си младежки години през 80-е, когато сексуалното насилие е било част от играта, но днес вече може да бъде претоплено и опаковано по друг начин, за да произведе печалба, известност или провал на нечия кариера. Не би било адекватно обаче да се твърди, че в този свят няма насилие над жени от страна на богати и властни мъже, за което жертвите има какво да разкажат.
Поради това движението има смисъл. Етажите, от които то се спуска към общественото внимание обаче изглеждат далечни, недостижими и дори фалшиви за много обикновени жени, разкъсвани от неравенства. Заради това #Мetoo трябва да слезе при тях, така че да бъдат включени и онези, които нямат лесна и бърза трибуна. Необходимостта от инициативи, които да присъединяват, става все по-осезаема.
Другият проблем на вълната на #Metoo беше, че се нароиха истории, които дадоха възможност движението да бъде атакувано и да изглежда по сталинистки репресивно – да се твърди, че то съсипва живота на хора, като ги изправя на стълба на позора без право на отговор и без особено вглеждане в достоверността на обвиненията.
На фона на жестоките убийства и случаи на насилие, примери за мъж, погледнал жена в метрото или просто решил да ѝ каже, че е хубава, също бяха вкарвани в говоренето около #Metoo – като начин жените да демонстрират как се чувстват обективирани. От обикновен комплимент и флирт до агресия обаче има разлика и е добре тя да бъде признавана.
Наясно съм, че социалните пропасти са добили вече такива гигантски размери, че в близко бъдеще най-вероятно ще е в реда на нещата да се излиза на среща с юридически заверен договор, който да ограничава възможностите за близост между хората. Трябва да признаем и нещо друго: всички хора ежедневно флиртуват и играят играта на съблазняването с ясната цел да бъдат харесани. Сексуалното освобождение на жената не е просто пуритански отказ от обективиране, а правото да се играе със самообективирането и тя да действа, следвайки желанието си. Постоянното натрапване, че едва ли не всички мъже са изнасилвачи и насилници, че каквото и да става, тя винаги е жертва, не би повело така нужната борба на жените срещу сексизма и насилието. А и не на последно място би отблъснално голяма маса консервативни кръгове, които автоматично ще сведат проблема с насилието до „либерални лигавщини“. А и всичко ще стане отчайващо скучно.
Тръмп и холивудския продуцент Уайнстейн са само примери за това, че без преобръщането на икономическо-социалните структури няма как да се случи промяна. За разрушаването на тези потиснически социални отношения е нужна колективна организация в международен мащаб. Ако жените постоянно се самовиктимизират и не се стремят да излязат от това състояние, то господството само ще се самовъзпроизвежда и ще се окаже, че жените сами генерират своето потисничество, мислейки се за жертви и изчерпвайки проблема с това.
Потиснатите носят белезите на потисничеството си, трудно е да ги изрежеш, за да се дистанцираш и успееш да се еманципираш достатъчно от позицията на жертва. Да, жените са жертви в първа степен и ежедневно биват подлагани на насилие – на работните си места, в дома и на улицата. Затова огласяването, че жените са жертви, е важна крачка напред към съпротива, но вечното пребиваване в този статут няма да ги изведе по този път.
Често жените умишлено са възпирани да използват пълноценно трудовия си капацитет на работното място, защото от тях се очаква по-скоро да бъдат обект на флирт, да бъдат черпени и да им се дават специални компенсации, с които да си знаят мястото и функцията. Това, че голяма част от нископлатеният труд се извършва от женска работна сила,също води до ежедневно, крайно нормализирано насилие, за което никой никъде не говори.
Въпреки критиките, които изложих, движението #Metoo може да се използва за изваждане от небитието на тези жени, които представляват пренебрегната и безправна част от работническата класа. Това движение трябва да солидаризира възможно най-голяма маса, включваща хора със всякакви идеологически позиции. Време да се говори за правата на най-онеправданите жени, които нямат репортери и камери в бедните си домове, не пият шампанско през сълзи, докато разказват кой продуцент е изискал забавления преди да им връчи дадена роля и т.н.
В България също се заражда такава инициатива, даваща възможност жените да се почувстват по-силни и солидарни една с друга, да си предадат взаимно смелост и да говорят открито за случаите, които са преживели. Поне тези, които са останали живи. 22 е вече броят на убитите в България жени от началото 2018 г. Движението тръгна първоначално в социалните мрежи под хаштаг #MeTooBG. Хаштагът обаче не придоби такава популярност, за разлика от набиращото сила наименование НеСиСама.
Това прохождащо женско движение изглежда болезнено необходимо и спешно. Смисълът на споделянето на истории за насилие над жени е да стане ясен моделът, по който функционира все още обществото ни и колко път още има да се извърви. Затова на жените не им е времето да мълчат. И никога не трябва да бъде! Призивът не е само споделяне на истории в интернет пространството. Настоява се за широко ангажиране на всички с наличните им средства. Понякога би бил политически ефективен дори и един разговор с приятел, близки или познати. Целта е обществото да придобие чувствителност към основаващото се на пола насилие, към унизителното положение на жената днес.
Междувременно някои не успяха да разкажат историите си и никога няма да могат. Последната жертва се казваше Дарина – тя бе убита жестоко заедно с невръстната ѝ дъщеря от своя приятел и баща на детето. Жестоко криминално престъпление, което ще бъде просто поредната новина от деня, и което ще бъде бързо забравено при разразяване на поредния сочен скандал, като този за “третия пол”.
Докато не се случи следващото убийство. Все още няма закон, който да посочва, че мотив за насилие може да бъде полът на жертвата. Все още няма политика от държавата, с която не просто насилниците да бъдат преследвани, а да се предотврати огромният брой жертви на домашно насилие.
Докато за основна функция на жените се счита „зададеното“ им природно задължение да бъдат репродуктивни тела, да се въртят в кухнята и с това да изолират себе си от обществените си и работни дела, докато продължи да им се вменява, че за тях семейството трябва да бъде на първо място, прогресът ще бъде труден. Докато потисничеството, експлоатацията и сексизмът преобладават и на жените се гледа като на „слабия пол“, желанията ни няма как да бъдат реализирани, тъй като това изисква коренна промяна на условията. И държавата трябва да предприеме сериозни законови стъпки в тази посока.
Да се постигнат и приложат тези процеси на промяна е историческо право и необходимост на женското движение. И в този смисъл #НеСиСама е светлина в тунела на безконечните черни хроники, след които не настъпва промяна. Затова подкрепям обявения протест срещу насилието над жени на 26 ноември на Орлов мост и се надявам до тогава да се съберат критични и достатъчно разгневени от случващото се жени и мъже.
About The Author
