В края на февруари 2017 г. община Девня за пореден път обявява бедствено положение. Причината е, че в разпадащия се наблизо бивш завод „Полимери” има теч на опасното вещество трихлоретан, над 2 хиляди кубически метра от което се съхраняват в стари цистерни. При предишния такъв инцидент от 2014 г. общината прехвърля отпадъчния продукт за своя сметка в по-запазени съдове, но всички са наясно, че решението е временно.
По закон веществото може да се съхранява до три години преди да бъде преработено, но на практика престоява в пъти по-дълго, след като системата за утилизация и почти всичко ценно в завода е разпродадено или рециклирано. На фалиралото предприятие е наложена солена глоба, която обаче няма как да бъде събрана, след като върху хилядата декара площ на завода са останали повече пасиви, отколкото активи. На живеещите в региона са завещани унищоженото предприятие, построено преди 30 години по японски проект и лиценз, закрити работни места и бавно тиктакаща екологична бомба. Единственото съоръжение в България, което е можело да я обезвреди, е нарязано на скрап неотдавна.
Предприятието агонизира цяло десетилетие преди да спре „временно” работа през 2010 г., след което прави съмнително прехвърляне на активи за 25 млн. лв. към дъщерна компания през 2011 г., а година по-късно опитва да разпредели 54 млн. лв. дивиденти към собствениците, но процедурата е спряна от Комисията за финансов надзор. Предприятието е обявено в несъстоятелност над две години след реалния фалит.
Петнадесет години на подозрително управление и съмнения за целенасочено източване на завод, който е приватизиран без никакви изисквания за инвестиции, не предизвикват реакцията на държавата. Тя се разбужда едва няколко години по-късно, когато заложената екологична бомба се задейства.
Областният управител на Варна провежда разговор със собственика на фалиралото предприятие Николай Банев, който го уверява, че през 1998 г. е купил само завода, „но не и боклука на територията му”. Местната община няма ресурс за трайно решение на проблема – през 2014 г. тя е отделила 45 хил.лв. за преместването на веществото в здрав съд, а вече е „субсидирала“ завода с 1 млн. лв. под формата на несъбрани задължения. Затова държавата се ангажира да плати 12 млн. лв без ДДС за утилизацията на трихлоретана, която се извършва от началото на годината във Франция.
Изглежда граничещо с арогантност безразличие на собственика в комбинация с разходите за държавата и щетите върху имиджа на правителството преминават някаква граница на чувствителност, каквато не бяхме сигурни че съществува. Все пак обществото ни вече над две десетилетия гледа с относително спокойствие как множество производства се рециклират в луксозен живот в безгрижие за шепа собственици, при това с аргумента, че така икономиката се управлява по-рационално. Държавата не умее да управлява тези предприятия успешно, така че на нея остава само отговорността да замита отпадъците, останали зад гърба на по-ефективните предприемачи.
Затова беше изненадващо, когато премиерът Бойко Борисов описа процеса в „Полимери” като „разбойническа приватизация” и заяви, че „десетки, да не кажа стотици” са подобните случаи, при които „цели фабрики са изнасяни”. Освен това той обобщи механизма на прехвърляне на богатството красноречиво: „Активите отиват за частниците, а вредният отпадък и утилизацията остават за данъкоплатците”.
Още по-изненадващо, миналия петък, повече от година след тези думи на Борисов, бившият собственик Николай Банев и жена му бяха арестувани при зрелищна акция във Франция. Не че довеждането до фалит на „Полимери” и още няколко приватизирани фабрики, или изоставянето на материали, които застрашават здравето на хиляди души, е било незаконно. Единственият проблем е, че част от парите, които е трябвало да постъпват в завода, са били пренасочвани към офшорни сметки, което според прокуратурата довело до източване на 1.5 млн. лв. от „Елма – Троян” и „Полимери” и щета от 500 хил. лв. за държавния бюджет. Сумата е нищожна на фона на натрупаните задължения на тези предприятия, но е достатъчна за прокуратурата, за да повдигне обвинение на семейство Баневи.
По думите зам. главният прокурор Иван Гешев:
„Терминът, който употреби един колега, е „обезкостяване”. Може би тази дума онагледява на жаргон цялата ситуация от първата вълна на масовата приватизация и как се придобиват предприятия. Към този момент държавата не е обвързала приватизацията по никакъв начин с какъвто и да е последващ контрол, нито дали ще се развиват тези предприятия, нито дали ще се инвестира в тях, нито дали ще се увеличават работни места, абсолютно нищо. Някой ти подарява едно предприятие”.
Предприятието е рециклирано и трансформирано в лично богатство на едно семейство, онагледено от МВР чрез кадри от луксозното им имението в полите на Витоша. В едно от укрепените му помещения те открили внушително количество злато и скъпоценности, както и нещо още по-ценно: парче от пъзела на масовата приватизация. По думите на зам. главния прокурор в стаята са намерени и документи, показващи как точно са били източвани предприятията, или по-точно – част от практиките за източване, които прокуратурата е преценила, че са незаконни.
Огромната част от източването става напълно законно и пред очите на всички след приватизирането през 1998 г., но с особена интензивност след 2011 г., когато заводът вече е спрял работа, а част от активите му са прехвърлени към дъщерното „Полимери инвест”. Малко след това Баневи прехвърлят свои активи в същото дружество и поемат пълен контрол върху него, след което много от съоръженията са нарязани за скрап.
За да е пълна иронията „Полимери” е приватизирано от фонда „АКБ Форес Социален” на Николай Банев, създаден с мисията да „инвестира в предприятия от райони с изявени социални проблеми (като висока безработица и ниска доходност)”, като част от печалбата му се твърди, че ще отива за „реализация на програми за подпомагане на социално слаби граждани и обезпечаване на социални дейности”.
Това е утопията на прехода, в която всеки гражданин е предприемач, със собствени активи в приватизационните фондове, които на свой ред са със социална насоченост, а големите собственици управляват поверените им производства рационално, водени от личния си интерес. От другата страна е действителността, която се свежда до снимките от луксозното имение на едни от сравнително скромните приватизатори и думите на зам. главния прокурор:
„В завод „Полимери” 1800 работници и техните семейства са останали на улицата, а техният хляб е превърнат в имения, скъпоценности, злато и диаманти.”
About The Author
