Мечтата на всеки бизнесмен в моментите, в които не е зает да възхвалява прелестите на свободния пазар, е да обере меда от него, но без да поема рисковете. Да се радва на растящо богатство, докато обяснява, че работниците не получават достатъчно, защото са мързеливи или неквалифицирани, но когато нещата тръгнат надолу, да се обърне за спасение към държавата или поне да вдигне рамене и да ѝ завещае загубите.
Това може да ви се струва като евтина левичарска пропаганда, но този порив у предприемача съществува, откакто съществува капитализъм, тоест откакто средствата за производство са частна собственост и се управляват с цел печалба. Нека чуем тази реч от първата половина на 19-ти век: “Наблюдавахме ви от дълго време и аз съм убеден, че сте използвали фондовете на банката, за да спекулирате с хляба на страната. Когато печелехте, вие разделяхте печалбата помежду ви, а когато губехте, я прехвърляхте на банката.” Кой би могъл да е авторът на тези думи в 1834 г., добавил за организацията на въпросните предприемачи епитета “бърлога на пепелянки и крадци”? Фурие, Оуен, Прудон или може би друг утопичен социалист? Нито един от тях.
Думите са на седмия американски президент Андрю Джаксън във връзка със затварянето на Втората американска банка, основана през 1816 г., който в същото изказване описва популярната от последната икономическа криза ситуация “Твърде голям, за да фалира” – “Казвате ми, че ако взема депозитите [на държавата] в банката и анулирам нейното разрешително, ще съсипя десет хиляди семейства? Това може да е вярно, господа, но това ще бъде ваш грях. Оставя ли ви да продължите, вие ще съсипете петдесет хиляди семейства и това би било мой грях”.
Минават близо два века, в които сякаш всичко се променя, но някои неща остават поразяващо актуални, например основните принципи на управлението на обществената икономика с цел частни печалби. Мислите, че сега не е така лесно да си присвоиш приходите и да завещаеш на обществото финансови загуби, екологичен и социален риск? Само три години минаха, откакто държавата трябваше да поеме голямата цена за фалита на КТБ, за да избегне по-дълбока криза.
Но няма нужда дори да помним толкова далеч назад във времето – за да видим подобни примери е достатъчно само да се огледаме. Автобусът по дадената на частна фирма печеливша линия и онзи до закътаното село, чиито загуби общината трябва да покрие. Частната болница, която се настанява в сградата на обществената и прехвърля към нея “губещите” пациенти. Фалирани фирми, осигуровките на чиито работници остават за сметка на държавата. Оскъпени поръчки за строителство и ремонт, които след година предизвикват нови поръчки за ремонт.
Примерите са навсякъде, а след като от следващата година започнат от държавния бюджет да се финансират и частни училища, включително регистрираните като търговски дружества, рано или късно обществото ще трябва да покрие и загубите за фалита на някое от тях. В крайна сметка, не можем да оставим без право на образование деца, чиито родители са избрали да вложат полагащите им се обществени средства в неподходяща образователна фирма.
Този несправедлив подход за извличане на дивиденти в ущърб на обществото беше изненадващо открит тези дни и от българския министър-председател. По обясними причини, той предпочете да не се фокусира върху целия спектър на проблема, а само към онази негова част, която може да се проследи назад във времето до приватизационните вълни от края на 90-те.
“Активите отиват за частниците, а вредният отпадък и утилизацията остават за данъкоплатците…” – формулира същия принцип Бойко Борисов по повод на ситуацията в един от най-емблематичните примери за ефекта от шоковата терапия в България – завода “Полимери” в Девня. “Десетки, да не кажа стотици” са подобните случаи, при които “цели фабрики са изнасяни”, според премиера, който на няколко пъти отсече: “Разбойническа приватизация!” – пропускайки да забележи, че такава се случва не само преди 20 години, но и сега – не само на фабрики или традиционни обществени услуги, но и фундаментални човешки права, каквото е безплатното образование, например.
Той сигурно би продължил да игнорира и примерът “Полимери”, на това вече е невъзможно, защото казусът е, буквално, взривоопасен. След фалита на завода през 2012 г. на територията му остават хиляди куб.м. от токсичното вещество трихлоретан. В края на 2013 г., когато той вече се управлява от синдик, е наложена санкция за съхранение на опасния отпадъчен продукт в пъти по-дълго от позволения по закон период. Междувременно става ясно, че инсталациите за утилизация са изчезнали и всичко, което местните власти могат да направят, за да предотвратят катастрофата, е периодично да заделят десетки хиляди левове за прехвърляне на опасните вещества от разядените цистерни в по-запазени. Сега държавата ще отдели 12 млн.лв. без ДДС за пренасянето на трихлоретана до френски завод с подходяща за обезвреждането му инсталация.
Какво има да каже по темата собственикът на “Полимери” Николай Банев? Ще обвини държавата, разбира се. В неговото отворено писмо до премиера, той твърди, че се е грижил подобаващо за завода до обявяването му в несъстоятелност през 2012 г. заради “смешните” 33 хил. лв. Формалният повод за фалита наистина е дълг в подобен размер, но покрай него се разбира, че компанията има задължения за десетки милиони, които не може да посреща, и в действителност е изпаднала в неплатежоспособност две години по-рано – в средата на 2010 г.
През периода 2010-12 г. тя търпи постоянни загуби, но през 2011 г. успява да прехвърли активи за 25 млн.лв. в ново дружество, където пътят им се губи. Няколко месеца по-късно пък се опитва да раздаде, като за последно, дивиденти на стойност 54.4 млн. лв., но опитът е осуетен от Комисията за финансов надзор. Вероятно, ако някоя либертарианска медия намери за коментар Николай Банев, той ще има какво да каже за “вредните” регулации върху икономиката.
При последната криза с опасните отпадъци от този февруари, областният управител на Варна сподели на пресконференция, че е провел друг интересен разговор със собственика, в който той му е съобщил, че преди двайсетина години е купил само завода, но не боклуците на територията му.
Дивидентите за собствениците, а боклукът – за държавата.