Как децата на нашето време гледат на бедността?

„да споделиш с всички, да имаш милост към по-слабите, да проявяваш съчувствие и да не обсебваш сам всичко… Дребният човек, обикновеният човек е едно нищо…

Елена Юриевна във „Време секънд хенд” на Светлана Алексиевич

Миналата година преподавах “Гражданска култура” в частно училище, където таксите са достатъчно високи, за да не могат да си ги позволят много румънци. През есента на 2017 г. – някъде през ноември, поисках от малките ученици от прогимназията да напишат по няколко реда за бедността и бедните. Тогава имахме уроци за хората от различните малцинства и за онези, намиращи се в несигурно социално положение. Исках да видя какво мислят децата за един истински проблем на румънското общество. Според последните данни на Евростат нашата държава може “да се похвали” с факта, че една пета от цялото и население (19,7%) се граждани в много лошо материално положение (повече може да се прочете тук), а социалните разходи като процент от общия БВП са най-малките в ЕС (14,6% според данните от 2015 г.).

Ето какви мисли бяха споделили нашите деца в писмените си отговори (спестил съм най-вулгарните размисли).

• …аз мисля, че бедността трябва да съществува, защото ако я нямаше, нямаше да го има и богатството. Богатството е нещо хубаво, защото богатият човек е работил много, за да направи парите си…
• …две мерки (срещу бедността – бел.прев.), които бих взел аз? Бих дал сума пари на всеки бедняк под 18-годишна възраст – веднъж месечно и бих дал работно място на бедните, които искат да работят, и са навършили 18 години…
• …бедността е ужасна, защото хората работят, но не всички и искат да вземат от богатите, които са се трудили, за да стигнат до там, където сега са…
• …бих направил фабрика, в която да работят бедните, ако искат, а ако не искат и просят от богатите без да правят нищо, бих ги изгонил от страната…
• …според мене Богатството е подходящо само за трудещите се хора, а не за циганите (хората от улицата), защото те искат пари, за да живеят, но не работят… Бедността е подходяща за хората от улицата, защото те се оплакват по цял ден и не правят нищо, така че е логично да са бедни.
• …Какви мерки бих взел срещу бедността… …първата идея е всички да работят, но ако не се трудят, да ходят в затвора (говоря за едно малцинство). Втората идея е, че хората от малцинството са лоши, оплакват се, не работят и крадат – трябва да се арестуват и да се водят в затвора живи или МЪРТВИ.

Разбира се не всички ученици са писали в този дух. Представителната извадка обаче е в показаната по-горе посока. Много е жалко да наблюдаваш как някои деца от прогимназията възпроизвеждат клишетата, които циркулират в обществото и ги изричат убедено. Чрез техния език говорим всъщност ние. Това е представителна извадка на нашето мнение – на родителите. Някой казва, че това са мнения, показващи здрав разум – че мързеливите трябва да ходят на работя, а не да стоят с протегната ръка и т.н. Колко идилично, всеки да ходи на работа, всеки да си намери мястото в живота. Но румънското село страда от липса на работни места и това е само един от многото примери, които опровергават клишетата.

Дори не става въпрос да спорим дали мненията са верни. Те са показателни за широко разпрострострранения расизъм. Леността автоматично е свързвана с определено етническо малцинство. Тези стереотипи не са естествена част от интелектуалния багаж на едно дете на възраст между 11 и 14 години. Те се натрупват с времето. Децата са реципиенти, лишени от защити, а ние „пълним” умовете им с нашето съдържание.

Децата са също наивни. Нагаждат се според правилата на обществото. Спомням си дълбокото учудване на дъщеря ми Йоана-Мируна, тогава дете на 3-4 години, която поставяше настойчиви въпроси и не можеше да приеме как така има хора, живеещи на самата улица. В наивността си тя смяташе, че всички хора имат дом, че всичко е хубаво и че живеем в най-добрия възможен свят. Малко или повече децата неизбежно повтарят това, което ги научим.

Предавал съм в много училища, в прогимназията или в гимназията, и съм забелязал как с време се променя „центъра на тежестта” в мисленето на учениците. През първото десетилетие след комумнизма бях в училище в Джулещ (квартал в северозападен Букурещ, който е работнически и където е стадионът на румънският футболен отбор „Рапид” – еквивалент на „Локомотив” София – бел.прев.). Когато имахме част на класа, показах на учениците различни снимки и символи, които дискутирахме. Четяхме „Списание 22” (кръстено на 22 декември 1989 г., когато пада комунистическия режим в Румъния, то е издавано от Групата за социален диалог – първата неправителствена организация, основана след промените – бел.прев.). Спомням си как в един брой на списанието се говореше за жестоките хора от бившия СССР. В един час на класа им прочетох за Берия. Гледах лицата им – абсолютно всички, бяха притихнали и слушаха с учудване и неразбиране. Сякаш питаха: случвало ли се е някога това. Описаните там факти бяха твърде шокиращи за тях, но емоцията им беше логична.

С времето забелязах как малките подробности за човешкото страдание губят значението си в очите им. Ставаха безразлични. Спектакълът на ежедневния консумеризъм овладя умовете им. Започнаха да се интересуват повече от телефони последно поколение, от някакви вещи, които са на мода и т.н. Ще е преувеличение, ако кажа, че всички ученици са такива. Все още има чувствителни деца. Пускал съм в много класове филма „Солта на земята” (на Себастиано Салгадо и на Вим Вендърс) и съм виждал как той им въздейства. Показвал съм им и известната снимка на Кевин Картър „Гладуващо дете и лешояд” (суданско дете, измъчвано от жесток глад, и лешоядът, който го чака да умре). Тогава също съм виждал много емоция. Но и много „забавление”. Впечатлението ми – навярно субективно –  е че много се е променило в нашето общество на спектакъла.

Неотдавна се появи изследването „Образование за демокрация в училищата в Румъния”, реализиран от екип, в който влизат учените Габриел Бадеску, Клаудиу Иван, Даниела Анджи и Оана-Негу Субцирика (достъпен онлайн тук). В изследването се правят няколко заключения, предизвикващи притеснение:

• Делът на преподавателите, които имат понижена привързаност към демократичен строй, е на притеснително ниво. 45,1% от запитаните учители смятат, че е добре или много добре, ако държавата се ръководи от силен лидер, който да не си губи времето с парламента и с изборите;
• Нивото на социална толерантност на учителите е понижено. То може би дори е  по-ниско при някои категории учители, отколкото в останалата част на обществото.

Същите преподаватели обаче се оказват много заинтересовани в духа на конкуренцията – 86,1% от тях смятат, че учениците трябва да усвоят този дух. Това се случва, независимо че нашето общество е затворено, а социалното възпроизводство е подчинено на клиентелистка, а не на меритократична система. През цялото време чуваме как всякакви братовчеди са назначавани на хубави позиции. Изминали са 30 години от смяната на режима от декември 1989 г. Посткомунистическият капитализъм не убеждава с резултатите си.

Над 35% от румънците са на границата на бедността, последствията от което са, че имаме най-голям процент емигранти спрямо цялото население в Европа. В тези социални и икономически рамки не трябва да ни учудва, че нашето общество не дава и пет стотинки за социалната солидарност. Всички сме уловени в икономическите механизми, възпроизеждащи изостаналостта. Нашите деца ни имитират. А субективните ни усещания за състоянието на нещата в съвременното ни общество могат да получат обективно изясняване чрез изследвания като горе-споменатото. Те ще имат значение, ако не ни е безразлично в какво общество живеем.