Някои големи западни икономики се доближават до пълна заетост, но само ако се гледа официалната статистика за безработицата. Да се разчита само на този показател е грешка: след световната финансова криза непълната заетост се превърна в новата безработица.
В публикуван наскоро доклад икономистите Дейвид Бел и Дейвид Бланшфлауър посочват непълната заетост като причина за това, че заплатите в САЩ и Европа нарастват по-бавно, отколкото преди кризата, въпреки че безработицата достига исторически ниски нива. В някои икономики с хлабави регулации на пазара на труда – като например Великобритания и Холандия – има повече хора на несигурни, почасови договори, отколкото такива без работа. Това дава възможност на политиците да използват само основното число за безработицата, без да се впускат в подробности за качеството на работните места, които хората са успели да задържат.
През последните месеци редица политически лидери, включително Доналд Тръмп, Тереза Мей и Ангела Меркел, се похвалиха с рекордно високата заетост. Достоверността на тези хвалби обаче се различава в отделните държави. По време на възстановяването си след глобалната финансова криза някои икономики разхлабиха трудовите регулации, като по този начин създадоха повече „прекариатски” работни места, повдигнаха основните статистики за безработицата и намалиха броя на хората, разчитащи на социални помощи. Испания, която бе сполетяна от истинска експлозия на безработица след кризата, се опита да се пребори с нея като отслаби защитите на работниците и стимулира създаването на по-несигурни работни места. През 2008 г. непълната заетост в страната е била 3.5%. През 2014 г. нивото се е удвоило и оттогава почти не е мръднало. В Обединеното кралство непълната заетост достига пик през 2012 и 2013 г. и все още не се е възстановила до предкризисните нива. В Съединените щати принудителната заетост на непълно работно време се изстреля нагоре през 2009 г., след което започна да се свива. Но и там все още не са достигнати предкризисните нива.
Германия е една от малкото големи икономики, които са успели да намалят броя на хората с несигурни, почасови работни места в годините след кризата. Там и безработицата, и непълната заетост са достатъчно ниски, за да започнат компаниите да се притесняват от липса на работна ръка – поне за надниците, които са склонни да плащат. Поради това в Германия разходите за труд растат по-бързо от например Великобритания, където има повече недоволни почасови работници.
Но дoри в Германия статистиките за безработицата и непълната заетост са доста размити. Хайнц-Йозеф Бонтроп, икономист от Вестфалския университет по приложни науки, настоява, че официалните данни за безработицата не означават нищо, тъй като не включва неща като хората в субсидирани от държавата обучителни програми. По отношение на непълната заетост той изтъква, че около 13 млн. германци, работещи средно по 15 часа седмично, не трябва да бъдат броени за заети – независимо дали са в такава ситуация доброволно или неохотно.
Измерването на непълната заетост е трудно навсякъде. За да се придобият сравнително точни данни, хората на непълен работен ден вероятно трябва да бъдат питани колко часа биха искали да работят. Тези, които декларират желание да работят повече, би трябвало да се вписват в категорията на непълно заети. Повечето статистически агенции обаче отчитат така само хората с почасова работа, които заявяват, че биха искали заетост на пълен работен ден. В САЩ Бюрото по труда не предоставя официални статистики за непълната заетост, а според Бел и Бланшфлауър съществуващите полу-официални измервания могат сериозно да подценят реалната ситуация. (Българската статистика отчита едва 0.8%, или 26 хиляди души, работещи на непълно работно време, които биха искали да работят повече и имат готовност да преминат на пълно работно време – бел. прев.)
Нуждата на правителствата да демонстрират подобрение след глобалната криза доведе до абсурдна ситуация. Великодушните стандарти за измерване на непълната заетост произвеждат данни, които не отговарят на личния опит на повечето хора, нито на впечатленията от семейството и приятелите им. Много хора почти не работят, а заплатите се повишават твърде бавно, за да се впишат в рекламираната картина на пълна заетост. В същото време непълната заетост, която по думите на Бел и Бланшфлауър „е заместила безработицата като основен показател за застоя на пазара на труда”, почти не се дискутира и не се измерва по надежден начин.
Правителствата трябва да предоставят по-ясна картина на това колко хора не работят толкова, колкото биха желали. Гъвкавостта на трудовия пазар е полезен инструмент по време на криза, но при растеж на икономиката фокусът трябва да е върху подобряване на качеството на заетостта, а не върху намаляване на броя на хората, ползващи обезщетения за безработица. Увеличаването на броя на добрите работни места и следващото от това повишаване на заплатите се превръща в най-важният показател за управленски успех.
About The Author
