Скопие стана „пъпът на света” с референдума си

И за македонците, както и за нашенците септември е месецът, в който готвят зимнината си. Няма нужда да гледате календара – щом над Вардар замирише на печени чушки, това е знакът, че есента е дошла. Приятен аромат, напомня на нещо носталгично от миналото, от детските години, на домашен уют, на семейни срещи, приятелства, вкусни трапези…

Този септември обаче е по-различен. Прекарах дълги години като кореспондент на различни български медии в Скопие, но толкова политика, концентрирана в този отиващ си септември никога не съм виждал. Не е имало такова чудо, гарантирам, поне в кратката 27-годишна история на свободна и независима Република Македония.

За малко над 20 дни в Скопие се натрупаха толкова важни посещения на видни фигури от така наречения „международен фактор”, че май ще се окаже прав германският външен министър Хайко Маас, който също беше там. На една пресконференция той се пошегува, подхвърляйки, че ако някой поиска среща с него или с някой от неговите колеги министри, или пък с повечето от депутатите в Бундестага, да не ги търси в Берлин, а да види дали не са в момента в Скопие.

Кой ли не се изреди край Вардар да убеждава местните хора, че на 30 септември трябва да направят две исторически важни неща – първо, да не си останат у дома или „да отидат за гъби”, а да се отправят към урните за да гласуват. И второ, да отговорят положително на въпроса от общодържавното допитване, който е следният: „Подкрепяте ли членството на Македония в НАТО и в ЕС и Договора с Гърция?”.

Онези от „международните фактори”, които не можаха да отидат в македонската столица, намериха друг начин да отправят сходно послание към гласоподавателите в малката балканска държава на югозапад от нас. Като президента на Франция Еманюел Макрон, който излъчи видеообръщение, или като президентката на Хърватия, атрактивната Колинда Грабар- Китарович, която също прати своя вариант на пожелание за успех.

Дали всичко това ще повлияе на около 1 800 000 гласоподаватели да отидат и да гласуват, ще видим тази неделя. Във всеки случай, като познавам манталитета на местните хора, мога да направя следните изводи. Първо, най-спонтанната човешка реакция е нещо такова: абе, след като тези отвън толкова ни наобикалят, както никога досега, след като толкова ни агитират да отидем и да гласуваме, след като ни убеждават, че референдумът е исторически момент за нас, след като всичко е толкова хубаво и перспективно, дали пък всичко е наред и не е ли това някаква шашма?

От друга страна усещам гъдела, който кара македонците да се чувстват важни и значими, след като толкова народ от политическата и държавническа гилдия се изсипа в Скопие. Имат си го този комплекс братовчедите, че са „пъпът на света”, даже такъв роман има на Венко Андоновски – „Папокот на светот”. И че всичко се върти около тях и те са най-важните за земното кълбо и за човешката цивилизация.

Но има и нещо трето. То изникна през последните дни на кампанията за референдума, когато в Скопие пристигна министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис. Той не престоя кой знае колко време край Вардар, даде пресконференция, връчи си посланията и си замина. Неговата визита, важна само по себе си, обаче даде една нова тема за дебатите около истинската причина на големия интерес на „международния фактор” към резултата от референдума на 30 септември. По време на своето пътуване към Скопие, в самолета, Матис пред журналисти бе обвинил Русия за намеса в кампанията с цел да провали референдума, а оттам и членството на Македония в НАТО и в ЕС. Повече в НАТО, по-малко в ЕС.

Вярно, по време на своята кратка визита в Скопие Матис не каза нищо подобно, просто отмина темата. Вярно е също така, че македонският премиер Зоран Заев събра храброст и заяви, че неговото правителството няма сигурни доказателства за намеса на Русия, освен публикации и призиви в някои сайтове и в социалните мрежи. Но темата за намесата на Русия в кампанията против референдума се завъртя, та чак накара македонците да се запитат публично – тази Русия толкова ли е силна и страшна, та всички ни плашат с нея?…

Тази кампания започна така, като че ли в Македония предстоят парламентарни избори, а не референдум. Но тя си остана на високо политическо равнище и това я направи едностранчива – без свежите идеи на интелектуалците или на другите неполитически  гилдии, които обикновено са активни в подобни ситуация.

Освен това двойствеността на вече споменатото питане някак си раздвои фокуса. Властите твърдяха колко е важно гражданите да гласуват, за да подкрепят членството на Македония в НАТО и в ЕС, за което наистина има обществен, политически и етнически консенсус. Но от своя страна хората, иначе казано гласоподавателите, се интересуват защо трябва държавата да смени името си и дали Договорът с Гърция наранява тяхната „македонска идентичност”. Колкото и да имаме резерви към изкуствените и фалшифицирани аргументи в подкрепа на въпросната идентичност, все пак македонците имат право да се питат какво ще стане с нея.

Най-странното е, че управляващите се усетиха, че не са разяснили докрай основните моменти от Договора с Гърция някакви си пет или шест дни преди 30 септември. Тоест в последната, уж решаваща за промяната на настроенията на гласоподавателите седмица. И се втурнаха да обясняват какво гласи член първи, седми, не знам кой си от Договора… А иначе не спират да въртят мантрата за историческия шанс, който се изправя пред македонците и пред тяхната държава и който те не бива да пропуснат.

Всъщност, и това не е чак толкова важно. Защото Заев вече предупреди, че референдумът има само консултативен характер и че ако завърши с неуспех, въпросът с Договора с Гърция ще се реши по институционален път. Значи – в парламента. Но друго си е в неделя да се изпълнят всички конституционни изисквания за референдума и той да има положителен резултат. С тази карта в ръка Заев може да играе силно срещу опозицията и да успее да изтегли от нея десетината депутатски гласове, които в момента не му стигат, но му трябват за мнозинство от две трети, с които да направи конституционните промени. В това число и да промени името на държавата си, която вече да се казва Република Северна Македония. Едно име за обща употреба, erga omnes (лат.), което да замести онова срамно Бивша югославска република Македония – БЮРМ или FIROM по английската абревиатура, за която първият президент на независима Македония, вече покойният Киро Глигоров, през пролетта на 1993 година обещаваше, че ще минат само два-три месеца и нещата ще си дойдат на мястото. С това име тогава, през април 1993 г., Македония стана член на ООН. Така си и остава до днес – вече цели 25 години. Освен ако на 30 септември не го промени на референдума.