Телата на тримата руски репортери – журналиста Орхан Джемал, кинорежисьора-документалист Александр Расторгуев и оператора Кирилл Радченко – бяха изпратени в петък към Русия от потъналата в междуособици Централноафриканска република, където тримата бяха убити на 30 юли. Полетът с телата минава през Париж, а в Москва се очаква да пристигнат в събота срещу неделя, съобщи руският телевизионен Первый канал.
Гибелта на журналистите отново повдига въпроса за условията на работа на военните кореспонденти в „горещите точки”, пише gazeta.ru . Всъщност тримата заминават за зоната на конфликта с туристически визи. Не са се регистрирали в руското посолство в ЦАР. Именно с тези обстоятелства мнозина анализатори сега свързват техния трагичен край.
Орхан Джемал, Александър Расторгуев и Кирил Радченко заминават за ЦАР, за да снимат документален филм-разследване за онова, което прави в този край на Африка руската ЧВК (Частна военна компания) „Вагнер” – формация, нашумяла по-рано покрай конфликтите в Украйна и в Сирия. Журналистите работели съвместно с Центъра за управление на разследванията (ЦУР), който се финансира от бизнесмена и критик на Кремъл Михаил Ходорковски.
Руското МВнР припомня, че още през март т. г. е съобщило за изпращането в Централноафриканската република на петима военни и на 170 цивилни инструктори от Русия, които се заели с обучаването на местни армейски кадри.
Смъртта на военните кореспонденти сега отново накара медиите и обществеността в Русия да заговорят за сигурността на журналистите, отразяващи военни конфликти. Така например сенаторът Алексей Пушков обяви, че през септември т.г. Съветът на федерацията (горната камара на руския парламент) ще разгледа на свое специално заседание проект за федерален закон за работата на медиите в „горещи точки”.
Gazeta.ru разговаря по този повод с военния кореспондент Александър Коц, работил в Косово, Афганистан, Либия, Сирия, Египет, Ирак, Украйна. Той споделя какви мерки може да вземе журналистът, за да гарантира сигурността си, докато е в някоя „гореща точка”.
Преди всичко, още веднага след пристигането в страна, в която се води война, журналистът от Русия трябва да се свърже с руското посолство и да поговори с работещите там хора, защото те могат да му осигурят „проверен преводач и шофьор”, казва Коц. Експертът споделя, че много често служители в руските дипломатически представителства са му помагали по време на командировките му.
От друга страна, Коц има и свое обяснение защо тримата руски журналисти, пристигнали в ЦАР, не са се обърнали към руското посолство там: „Вероятно са имали за задача да разследват някакви „страшни престъпления на режима” и на неговите „крепители” и затова не са искали да се „осветяват”.”
В същото време самият кореспондент допълва, че според личния му опит служителите в дипломатическите ведомства никога не са го притискали да обяснява как именно ще отразява този или онзи конфликт.
Коц сочи също, че по принцип много журналисти, пристигнали в страни с военни конфликти, бързат да се регистрират в местните руски посолства, дори и да са в съответните държави само като туристи, с цел ваканционно летуване.
След сегашния трагичен случай с гибелта на тримата журналисти много руски политици вече повдигат въпроса за задължителното получаване на журналистически визи при командировки в чужбина.
Така например ръководителят на Чечня Рамзан Кадиров заяви, че е необходимо да се потърси сметка от компанията, изпратила тези трима журналисти в ЦАР само с туристически визи.
Но военният кореспондент Александър Коц апострофира: „Честно казано, не бих се фиксирал върху това, че те са заминали за там като туристи. Да получиш журналистическа виза е дълъг и сложен процес. Дори и аз съм пътувал в Египет просто като турист за отразяването на три революции. Така съм бил и при първите си пътувания в Сирия, Либия, Турция. И ви уверявам, че далеч не съм единственият, който пътува така, без да получава журналистически визи и дори без да се акредитира в съответното местно МВнР след пристигането. Това всъщност е нормална практика при пътуванията на наши журналисти зад граница за отразяване на извънредни ситуации”.
Коц допълва, че по принцип руските журналисти се държат „по-семпло” от западните си колеги в зоните на военни действия. Той разказва, че западните кореспонденти обикновено разполагат с един камион охрана, с друг камион с апаратура и даже с биотоалетни. „Американските журналисти дори нямат право да се появяват в кадър при репортажите си, ако не са в бронежилетка и в каска – ако не го направят, веднага ще ги глобят или ще ги лишат от застраховка. Докато нашите не се церемонят толкова,” сочи Коц.
Той допълва, че руските журналисти много рядко наемат въоръжена охрана, за която да имат отделен бюджет. В същото време той изрично подчертава, че ЦАР и Сомалия са от онези страни, в които кореспондентът се нуждае от 24-часово присъствие на своите телохранители.
Коц сочи още: „От друга страна, даже и да имаха охрана, това не би им гарантирало, че ще оцелеят. Дори и да имаха двама въоръжени с автомати бодигарда, аз си мисля, че пазачите биха хвърлили оръжието и биха се скрили в храстите, още щом видят бандити, както това често се случва в подобни ситуации”.
Не гарантират сигурността нито ярките дрехи, нито надписите на автомобилите, че с тях работят представители на медиите.
„Буквичките върху каросерията на автомобила са само илюзия за безопасност,” смята Коц. „Но ние изчегъртахме тези буквички и от бронираните жилетки, и от колите още в Украйна, където журналистите са специални обекти за отстрел от страна на военните. Ние там отначало работехме в ярки, електрикови, бронирани жилетки с бели букви ТВ на гърдите. После ни се наложи дълго да се крием в мазетата на една сграда, която един украински танк се зае да изравнява със земята – защото от танка бяха забелязали нашите ярки жилетки. Освен това сега в локалните конфликти се използва много артилерия. А снарядът, който лети от 15 км разстояние, не вижда кой има на гърдите си значка, че е от пресата, и кой няма”.
Според Коц има правило, което може да защити журналистите по-добре от наета охрана или лепенка върху бронираната жилетка: „Аз за нищо на света не бих тръгнал да пътувам от един град в друг в тъмните часове на денонощието. Не знам какво толкова спешно е подтикнало към това момчетата, за да поемат те на 400-километров път по тъмно. Сигурен съм, че те са били наясно с риска. Знаели са, че страната е в състояние на гражданска война, че из нея се шляят различни терористични и бандитски групировки, както християнски, така и мюсюлмански, които търсят пари. Орхан Джемал имаше много богат опит във военната и екстремната журналистика. Не разбирам какво го е тласнало да пътува нощем.”
Представители на мисията на ООН в ЦАР твърдят, че руските журналисти не са се обръщали и към тях след пристигането си в африканската страна.
Според местните власти Орхан Джемал, Александър Расторгуев и Кирил Радченко са пристигнали в столицата на ЦАР Банги на 27 юли, петък. На 30 юли, понеделник, те наели джип и заминали да снимат репортаж в северната част на страната – целта им бил първо град Декоа, а после Кага-Бандоро.
Заедно с руснаците тръгнал и местен жител – той карал колата. Около 18 ч. местно време снимачната група била спряна на контролно-пропускателен пункт от службите за сигурност. Това станало при излизането от град Сибю в посока Декоа. Според свидетелства на местни жители руснаците игнорирали предупреждението, че мястото, към което те пътуват и където се канят да снимат, е извън контрола на местните правоохранителни органи.
Кметът на град Сибю – Анри Депеле, е съобщил на агенция Ройтерс, че нападналите журналистите престъпници ги причаквали в засада в крайпътните храсти. Нападението станало около 22 ч. местно време, на 24 км от Сибю – между селата Кене и Кпаку. Позовавайки се на думите на оцелелия шофьор, кметът Депеле сочи, че смъртта на тримата журналисти била „мигновена”.
„Това е било извършено от около десетима престъпници в чалми, които са говорили само на арабски. Руснаците са били убити от тях на място. Шофьорът успял да избяга и той разказал за всичко на властите около 5 ч. сутринта,” твърди представителят на местните власти в Сибю Марселин Йойо.
Твърденията за „мигновена” смърт се разминават с тиражирани по-рано сведения на централноафриканското издание palmarescentrafrique.com, че руските журналисти били похитени, разпитвани, изтезавани и чак след това убити от мюсюлманската групировка „Селека”.
Телата на руснаците с множество рани от куршуми са били открити от местни военни. Анонимен източник е посочил пред Ройтерс, че у жертвите са били намерени журналистически карти и самолетни билети за полети от Москва до Казабланка и от Казабланка до Банги. По-късно се изяснява, че картите били с изтекъл срок на валидност.
Андрей Коняхин, ръководител на Центъра за управление на разследванията – организацията, изпратила тримата руски журналисти в ЦАР, оповести, че убитите са разполагали с около 8500 долара. Засега не се знае какво е станало с парите.
Според Коняхин подозрително било оцеляването само на шофьора. Той бил препоръчан на снимачната група от мисията на ООН в ЦАР. Фигурирал и в контактите на работещите в страната френски журналисти и затова отначало не събудил съмнения. Но фактът, че само той е успял да се спаси и само той свидетелства за случилото се, е обезпокоителен.
Разследване на убийството са започнали и местните правоохранителни органи и Следственият комитет на Руската федерация.
В Централноафриканската република се води гражданска война от 2013 г. Тя е между християнски бунтовници и мюсюлмански групировки, завзели властта в страната. ЦАР е една от най-бедните страни в света. Пред РИА „Новости” завеждащата Центъра за изучаване на страните от Тропическа Африка към Института за Африка в Руската академия на науките Татяна Денисова отбелязва, че местните бандитски групировки убиват хора и за не особено големи по европейски критерии пари.
