Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин на 16 юли в Хелзинки е историческа. Не само защото това е първата пълноформатна среща на двамата, но и защото от нея може да се материализира немислимото затопляне между САЩ и Русия. Дори най-заклетите противници на Москва също не се съмняват в значението на това събитие, но при тях то предизвиква съвсем други конотации.
Писъците за предателство и пълно подчинение пред руската мечка напълно заглушават възможностите за детайлен анализ на реалните събития. Изводите, които могат да се направят дори само на база на официалните изявления на двамата президенти, не са никак малко. За съжаление, нивото на експертиза в ефира у нас се ограничава в повечето случаи до преразказване и позоваване на CNN като „светая светих“ на безпристрастната журналистика. Дори когато има отклонения от този канон, те също вървят в руслото на пропагандата на Демократическата партия на САЩ и институциите на ЕС. Отново интересите на страната ни не са забелязани или остават на много заден план, а едно разместване на геополитическите пластове като сегашното създава големи възможности и за такива „малки и незначителни“ политически играчи като България.
С риск да избягаме от основната тема, трябва да се обърне специално внимание на тази мантра, повтаряна както от всичките ни външнополитически анализатори, така и от самите ръководни кадри във Външно министерство. Идеята, че не можем да имаме самостоятелна позиция и тежест в международната политика демонстрира
две трагични черти
на нашата реалност.
На първо място ментално вкоренената продажност, която автоматично разглежда страната ни като функция на силния на момента. Така, ако сега сме в лоното на НАТО и САЩ, а преди сме били в скута на СССР, вероятно в близко бъдеще ще се окажем тичащи след Китай. Теоретично в това не би имало нищо лошо, ако българите получаваха нещо в замяна на слагачеството на своя политически елит, но за съжаление за външните сили е по-изгодно да плащат на шепа хора, отколкото за подкрепата на цялото общество.
Другата стряскаща черта е подценяването на собственото ни място и възможности. Насаждането на това разбиране е в услуга на елита и „анализаторите“, които не трябва да се изправят пред сложни политически схеми и да отстояват интересите ни пред силен външен натиск, а просто да казват – „Ние сме част от…“. Дори географски и статистически България не е малка държава за мащабите на Европа, но с такава политическа и псевдо-интелектуална върхушка се превръща в незначима страна, по-малка от Лихтенщайн и с по-малка самостоятелност от Косово.
Възможностите за промяна в световната политика днес са големи и
ще успеят тези,
които ги използват.
От промяната в отношенията между Москва и Вашингтон ще се възползват много от европейските държави, дано ние да не сме „по-католици“ от тях.
Интересен факт беше датата, на която се проведе срещата в Хелзинки, както и посланието, което носи самото място. Денят е подбран удобно за двустранния формат, защото практически изолира Европа. В понеделник Стария континент живееше още в неделния мач. Балканите се радваха за Хърватия, французите за себе си, а пресконференцията във финландската столица беше изцяло доминирана от американските и руските журналисти. В нашите медии тя изпадна до трета новина във вечерните емисии и едва ден по-късно се появиха вяли и преписани коментари. Реакцията на европейските институции и лидери също закъсня, но това е разбираемо с оглед на добре подбраното време.
Мястото носи в себе си и много от заглавията, които се появиха. Хелзинкския процес през 70-те години доведе до епохата на размразяване в отношенията между САЩ и СССР. В понеделник беше дадена заявка в същата посока. Двамата лидери демонстрираха желанието си да подобрят връзките между двете държави. Явно за много хора това не означава нищо, но дори фактът на добронамереност е изключително важен в дипломацията.
Проблеми в тази посока можеха да се очакват. На 27 юни в Москва пристигна новоназначения съветник по сигурността на американския президент – Джон Болтън. Той е известен с твърдолинейната си позиция спрямо Русия. На тази подготвителна среща Владимир Путин обяви, че е готов за пълно възстановяване на контактите със САЩ, но отговорът, който получи беше повече от уклончив. „Очакваме да има подобряване на отношенията по някои въпроси, които ни засягат“, каза Болтън. Още повече, че среща на ниво външни министри не се състоя поради нежеланието на американските представители.
Тези сигнали не предполагаха нормалното протичане на разговорите между двамата големи, но подобни събития видяхме и при дипломатическия пробив със Северна Корея. Тогава на няколко пъти от администрацията на Доналд Тръмп се отказваха от започнатия процес, но в крайна сметка той беше доведен до логичния край. Сега ситуацията е подобна. Основната черта на новата американска външна политика изглежда непредсказуемостта. Тя идва от различното разбиране на новия президент за мястото на страната в глобалния ред. За Тръмп изглежда няма исторически натрупвания в дипломацията, той разглежда САЩ в икономически план и се води най-вече от тези интереси на своята държава. Заради това т.нар. традиционни партньори като Европа и Канада остават на заден план. Основният противник в този случай също е друг – Китай, а не Русия, която по параметри на икономиката е далеч от Съединените щати.
„Гледам на Владимир Путин като на „конкурент“, каза американският президент по време на пресконференцията в Хелзинки. Самият Тръмп каза, че за него това е положителна оценка. В същото време малко по-рано той нарече Европа – „враг“. Безспорно срещата във финландската столица ни демонстрира
категоричната промяна в американската дипломация,
която започна още преди около година.
Причината за притесненията на еврократите в Брюксел и демократите във Вашингтон е, че те не са наясно в каква посока ще се развие външната политика, водена от американския държавен глава. Заради това са важни темите като – „руската намеса в изборите в САЩ“, „анексирането на Крим“ и продължаващата гражданска война в Украйна. Това са реперите на дипломацията на предишната американска администрация и отстъплението от тях е разбирано като предателство, въпреки че реалностите в момента са различни от тези пред десет години.
Най-важното послание от срещата в Хелзинки дойде в изказването на Владимир Путин. Той обяви, че са начертани общи планове за прекратяването на войната в Сирия. Не случайно руския президент говори за Голанските възвишения. Включването на израелската държава и Иран в урегулирането на конфликта би гарантирало неговото реално туширане. Доналд Тръмп също се спря конкретно на близкоизточната война. Той обясни, че е възможно руско-американско сътрудничество при възстановяването на сирийската държава. Тези послания са изключително важни не само за Близкия Изток, но и за Европа, защото от приключването на войната там зависи и наличието на емигрантските вълни. Евентуалното замразяване на напрежението в Сирия би могло да обърне и ситуацията в Северна Африка. За съжаление обществото на Стария континент беше по-заето с футболните си емоции от това да види ескалиращите сблъсъци между палестинци и израелската армия през последните няколко месеца. Може да се окаже, че ако преговорите за възстановяването в Сирия се задълбочат, Доналд Тръмп ще е направил много повече за „традиционните“ си съюзници, отколкото Барак Обама, който разпали войната.
Не е случайна и силната критика, която понася американският президент от страна на политическите си противници в САЩ. Сближаването с Русия би изградило съвсем нов имидж на стопанина на Белия дом, особено след напредъка със Северна Корея. Тръмп все повече ще изглежда в американското общество като човек, грижещ се живота на американските войници, както и за портфейлите на данъкоплатците, макар че политиката му е многопластова. Защото дори и да се правят парадни отстъпки в говоренето, неговата администрация задълбочи санкциите срещу Москва и разреши продажбата на бойни оръжия в Украйна. В сряда дори Тръмп се отрече от изявлението си, че Русия не се е намесвала в изборния процес в САЩ.
Наистина от него може да се очаква всичко
и това е стряскащо за мнозина.
Позицията на Путин по въпроса е съвсем категорична още от времето, когато той беше поставен за първи път – „Руската държава не се е намесвала във вътрешните работи на Съединените щати“. Нюансът, на който почти никой не обръща внимание е, че става въпрос за държавата, тоест, дори и да има хакерски атаки, те никога няма да могат да бъдат свързани с руското правителство. Начинът, по който руският президент действа, го представят като ясен и праволинеен в посока на възстановяване на външнополитическите интереси на Русия. Не случайно първият дипломат на Москва – Сергей Лавров, оцени форума в Хелзинки като най-доброто постигано досега. Във външното министерство на Русия са наясно, че САЩ могат да бъдат ключов външнополитически партньор на страната им. В многополюсния свят е важно да можеш да работиш с всички и точно това правят руснаците. Вероятно ще успеят да построят „Северен поток 2“, точно поради противоречията между Берлин и Вашингтон.
Това е и нишата, която се отваря пред България, стига да е възможно отърсването от политическите и анализаторските клишета и да се тръгне към налагане на експертите във вземането на дипломатическите решения. Нарастващият интерес от страна на новите глобални центрове към Балканите като икономически и геополитически кръстопът не трябва да бъде пропуснат от държавата ни. За това трябва воля и знание, каквито за съжаление в момента не се забелязват сред нашия елит.
About The Author
