В категории:Анализи / България

“Системата ни убива”. Но не тази, за която си мислите

Докато враждуващите организации на хората с увреждания се обвиняват взаимно, че държат димящ пистолет, те пропускат да забележат, че пострадалият всъщност е блъснат от автомобил, който вече се отдалечава.

Снимка: Барикада

В последните седмици се стигна до поредица от протести на организации на хора с увреждания, които донесоха вълна на надежда, че обществото ни вече е готово да изпълни ангажимента си към тези групи според Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Протестите обаче поначало бяха разделени на две групи, чието противопоставяне скоро достигна такива гротескни нива, че да не могат да бъдат оползотворени дори скромните предложения на правителството за подобрение на живота на уязвимите групи.

Хора с увреждания срещу хора с увреждания

В едната страна на този абсурден ринг са национално представените организации на хората с увреждания, които са неправителствени организации, отговарящи на критериите за представителност – петгодишна история, дейност в над 1/3 от общините и определен брой членове в зависимост от числеността на групата, която представляват. Този статут им дава право на държавна субсидия като към момента близо 30 подобни организации получават около 5 млн. лв. годишно.

Тази бюджетна сума дава основание на други неправителствени организации, които не отговарят на критериите за представителност, да ги определят като „казионни организации” и „пазители на статуквото” на „държавна хранилка”. Те поначало се разграничиха от протеста на „казионните” и обявиха своя протест за „истински”, а последните ги определиха за „грантаджии“ и истинските пазители на статуквото.

В създалата се ситуация враждуващите лагери развиха свои конспиративни теории за това как противниците умишлено вредят на хората с увреждания, въпреки декларираните ценности. От страна на непредставителните:

„Вера Иванова, която е майка на дете с тежки увреждания, коментира, че са в това положение именно заради националните организации, които ги представляват. Те се финансират от държавни субсидии и защитават чужди интереси, уточни Иванова.”

И от страна на представителните:

„Сигналите са няколко. По-скоро се позиционира върху социални проекти, които са финансирани от чужди фондации и други финансови институции. Притеснителното, което аз прочетох в материалите е, че част от тези ресурси са отишли за финансиране на протести. Става въпрос за над 1 млн. лв.”

В ситуация, в която тези организации се представят взаимно като усвояващи милиони „храненици на държавата” или „грантаджии на Сорос” и най-разумните им каузи трудно ще получат нещо повече от предпазлива подкрепа в обществото.

Като всички добри конспирации и тези имат някаква действителна основа. Представителните организации наистина зависят в работата си от субсидията, която се определя непрозрачно и зависи от настроението на финансовия министър. Това вероятно донякъде задава по-предпазливия (някои биха го нарекли „конструктивен”) тон на тези НПО и въздържането от остри критики към плачевната държавна политика спрямо хората с увреждания.

Непредставителните, начело с най-изявения Център за независим живот (ЦНЗ), наистина работят по проекти, финансирани от „Отворено общество” и други фондове, както и декларират подкрепа за протестите в отчетите си.

Из последния публикуван отчет на сдружението.

В нито един от случаите обаче не става дума за милиони, давани за охрана на статуквото от държавата или „Сорос”, а по-скоро за неустановени причинно-следствени връзки, водещи до конспирации, които са на път да превърнат поредната важна обществена дискусия във фарс. Можем само да се надяваме, че фарсът няма да достигне мащабите на тези около конспирациите за превземащите Европа бежанци или съсипващите традиционните ценности конвенции за ненасилие над жените.

Капитал за независим живот

По-интересната част обаче е идеологията зад протеста на непредставените организации под мотото „Системата ни убива”, която остава в сянката на разумно звучащите искания за спазване на Конвенцията на ООН. Тя е в огромна степен заимствана от споменатия вече Център за независим живот, от чиито сайт научаваме всичко за убийствената „Система”. Допълнителна информация има на предхождащите протеста блог и фейсбук страница с името „Системата КУЦА”.

ЦНЖ е действителният автор на закона, който в медийното пространство се представя като закон на Мая Манолова за личната помощ, написан в сътрудничество с майките:

„Днес, 20.10.2015 от 11 часа проведохме среща с новия омбудсман на Република България – госпожа Мая Манолова. На срещата ние ѝ предоставихме проекта на Закон за личната помощ, изработен от наш екип от експерти още преди повече от пет години.”

Същият закон бе отхвърлен от Националния съвет за интеграция на хората с увреждания (НСИХУ), чиито членове бяха посрещнати с викове „Убийци!” от протестиращите майки. Срещу закона бяха изложени аргументите, че въпросната лична помощ е само един от аспектите на подкрепата, която трябва да се оказва на хората с увреждания и няма смисъл да се разработва в отделен закон. Освен това бе решено, че такъв закон ще се погрижи непропорционално за малка част от нуждаещите се (с над 90% инвалидност, около 80 хил. души), противопоставяйки ги на останалите с други потребности – потенциално 10 пъти повече хора. Не без значение беше и цената на заложената лична грижа, към която ще се върнем по-надолу.

Макар да говорят за „безумно пропилени и злоупотребени средства, отпускани на казионните организации в името на хората с увреждания”, от ЦНЖ изглежда не са против държавните субсидии по принцип, а само срещу ограниченията за реципиентите им. При приемането на настоящия Закон за интеграция на хората с увреждания през 2011 г. те пишат на тогавашния омбудсман Константин Пенчев с резерви към субсидирането, но и с оплакването, че условието за представителност „поставя малки, но работещи организации в неравностойно положение”, защото те нямат право на субсидия. Отбелязано е и че не биха могли да участват в споменатия съвет за интеграция, но представител на ЦНЖ, Капка Панайотова, всъщност е част от съвета от квотата на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ).

Тъкмо от позициите на „индустриалния капитал” може да се обясни как протестиращите хора са едновременно в тежка социално-икономическа ситуация, на прага на глада и с отчаяна нужда от адекватна подкрепа, докато същевременно се възприемат като средна класа, бореща се за независимост с неефективната държава и нейните „казионни” храненици.

Средна класа с увреждания?

Това си личи и от предложения Закон за личната помощ, според който ползвателят „избира асистенти, обучава ги, договаря условията на тяхната заетост и определя момента за възникване и прекратяване на договорните отношения с асистентите”, „управлява и контролира времетраенето, вида и качеството на положения от асистентите труд” и „представя месечен отчет за изработените часове от асистентите пред избрания от него доставчик на лична помощ.” Накратко, той се трансформира от получател на социална помощ в истински работодател.

Тъй като ЦНЗ от години води кампания за премахването на Териториалните лекарски комисии (ТЕЛК), нуждата от асистент се удостоверява просто с „валиден медицински документ” и „изготвена анкетна карта/самооценка на потребностите”. Според организацията „не е правилно доктори да определят способността ни да се трудим, а ние сами трябва да решим това и да получим подкрепа за всяко свое решение”, а „сегашната ТЕЛК-система само храни лекари, които са неспособни да работят нищо друго”. Самооценката на състоянието, личното решение за трудоспособността и валиден документ от какъвто и да е лекар не звучи като рецепта за ефективност, но дава усещането за контрол над съдбата, което се харесва на хора, свикнали държавата да им отказва базисни неща с административни аргументи.

Но най-важното е, че така въобразената средна класа никога не протестира за пари, а точно обратното – за ефективно управление, което потенциално дори ще спести разходи на бюджета: „В социалната сфера има много пари и в момента тези пари се харчат неразумно”.

Поради тази неразумност „отиват милиарди български левове публичен ресурс” за „една мизерна пенсия, една още по-мизерна добавка за интеграция, освобождаване от потребителска такса при личния лекар, безплатна винетка, т.е. все дребни благини на калпак”. Идеята, че не става дума за пари, а за реформи плътно съпътства протеста под наслов „Системата ни убива” и бе възприет безкритично от омбудсмана Мая Манолова, според която „не става дума за повече пари”, защото „и сега държавата отделя 170 млн. лв. за асистентска грижа и чужда помощ.” Исканите „промени могат да бъдат направени в рамките на бюджета, който се отделя в момента”, категорична бе тя.

Но дали е така?

При средно 8 часа асистентска грижа срещу 1.5 минимални работни заплати за около 80 хил. пълнолетни граждани с над 90% увреждане, необходимите средства са над 800 млн. лв. годишно. В тази сметка не влизат нуждите на хора с нетрудоспособсност между 50 и 90%, както и децата, нито другите изделия и услуги, от които хората с увреждания се нуждаят. Внушението, че това може да се постигне в рамките на сегашния бюджет като просто се премахнат 5-те милиона за субсидираните организации, парите за ТЕЛК-ове и се реформира дейността на Агенцията за хора с увреждания, е меко казано подвеждащо.

Справка в базата данни на НОИ показва, че през 2017 г. общият размер на инвалидните пенсии е приблизително 1.3 млрд. лв., а по бюджетна програма „Интеграция на хора с увреждания” са заделени още 260 млн. лв. Това представлява около 1.6% от БВП на страната. По данни на Евростат средното ниво за ЕС е 2.7% от БВП, заделени за хора с увреждания през 2016 г.

Противно на внушенията, че в България има бум на инвалидността заради щедрите социални помощи, нищо такова не се наблюдава в официалните статистики. То обаче е добре дошло за политиците, които са привърженици на ниските данъци и малката държава, а неправителствените организации (и омбудсманът), които твърдят, че не става дума за пари, улесняват работата им.

Например, Цветан Цветанов може лесно да твърди, че 15% от населението получава обезщетение за инвалидност, въпреки че проста проверка показва, че става дума за 6.5% през 2017 г.. Той допълва и че „средната стойност за ЕС е 0.8 – 1.5%” без да цитира източника на тази сензационна информация. Самият факт, че представя за средна стойност такъв широк диапазон от стойности е индикатор за фалшива новина – област, в която г-н Цветанов е експерт. Последните данни на Евростат от 2011 г. за дела на хората с трайни увреждания показват, че те са 14.6% средно за ЕС срещу 9.1% за България, част от които изобщо не получават пенсия.

Коя система убива?

Системата, която убива или поне обрича на крайна бедност хората с увреждания, не е тази на представителство, освидетелстване или разпределение на скромните средства. Това е системата, която не позволява на държавата да задели достатъчно, за да отговори на изискванията на Конвенцията на ООН за за правата на хората с увреждания. Същата система, която подсигурява, че здравеопазването и образованието ще са на ниво само за хората, които могат да си позволят да доплащат от джоба си постоянно.

Но нито национално представителните организации, нито ентусиазираните врагове на системата, която убива, се застъпват за по-голяма преразпределителна роля на държавата и съответните данъчни промени, които да я осигурят. В такава ситуация надеждите за действителна промяна на съдбата на хората с увреждания ще трябва да почакат още.

Ивайло Атанасов

Завършва математическа гимназия в гр. Кюстендил и следва философия в СУ. Изследователските му интереси са насочени към класическия либерализъм и политическа икономия, френски и немски материализъм, теория и историята на науката и др. Работи върху дисертация, изследваща представите за произхода на властта на английските философи от зората на капитализма. Публикува политически анализи в периодичния печат. През учебната 2015/16 година преподава Философски цикъл в професионална гимназия в Разград. Междувременно става ултрамаратонец и през 2016 г. печели Обиколката на Витоша.

Оставете коментар