Новият посланик на САЩ в Берлин Ричард Гренел заяви в свое интервю, че планира да подпомага консервативните политически сили в Европа. Макар нарушаването на дипломатическия етикет да се очертава като модел на поведение за Гренел, изказването му идва като констатация на очевидни неща- десният популизъм е формула за изборен успех, поради което едва ли Вашингтон би имал скрупули да го използва за политическо влияние в Европа.
Гренел бе номиниран от президента Доналд Тръмп за посланик в Берлин през миналата година, но Конгресът го одобри чак на втория път и той зае поста си преди по-малко от месец. “Много консерватори от цяла Европа се свързват с мен и ми казват, че усещат съживяване”, заявява той пред десния про-Тръмп сайт Breitbart. “Аз абсолютно искам да овластя други консерватори в Европа, други лидери. Смятам, че се надига вълна в подкрепа на консервативните политики заради краха на провалените политики на левицата”, добавя той.
Гренел не конкретизира коя точно разновидност на консерватизма има намерение да подкрепя и по какъв начин. В интервюто обаче той изказва силните си адмирации към консервативния канцлер на Австрия Себастиан Курц, чиято управленска коалиция включва и крайнодясната Партия на свободата. Гренел, който е открит гей, явно не се притеснява от това, че правителството Австрия включва сили, противопоставящи се на еднополовите връзки. “Вижте, смятам Себастиян Курц за рок звезда. Аз съм голям фен”, заявява той.
Макар посланиците на САЩ често да не се притесняват да нарушават дипломатическия етикет и да коментират партийните политики на страните, в които са пратени, това не се случва често с държави, които са важни съюзници на Вашингтон. Коментарите на посланика предизвикаха критики в социалните мрежи както в Германия, така и в САЩ. “Когато изразих опасенията си, че Гренел може да политизира поста си, той лично ме увери, че след като стане посланик, няма да се меси в политиката. Това интервю е ужасно – посланиците не се предполага да “овластяват” политически партии в чужбина”, коментира сенатор Крис Мъри, който участва в комисията по външна политика на горната камара на Конгреса.
Въпреки краткото време, в което заема тази важна дипломатическа позиция, Гренел вече е успял няколко пъти да се изяви по спорен начин. Само часове след като представи акредитацията си на германския президент, той публикува в Twitter съобщение, с което не само подкрепи критикуваното от Европа решение на Тръмп да се изтегли от иранската ядрена сделка, но и предяви претенции към германския бизнес. “Германските компании, които имат бизнес с Иран, трябва незабавно да свият операциите си”, заяви той. Берлин обаче ясно демонстрира, че няма никакво намерение да се отказва от сделката с Иран и няма причини германския бизнес да се изтегля от страната. Отношенията на Вашингтон с основните му европейски съюзници бяха допълнително обтегнати и от решението на администрацията на Тръмп да наложи мита за вноса стомана и алуминий.
В интервюто си за Breitbart Гренел заявява, че избирането на Тръмп вече е послужило за засилване на консерваторите в Европа. “Няма спор, че за мен това са много вълнуващи времена. Гледайки пейзажа, виждам, че имам много работа за вършене, но смятам, че избирането на Доналд Тръмп вдъхна сили на хората да заявят, че няма да позволят на политическата класа да определя кой трябва да победи на избори”, заявява той.
На фона на критичните реакции, в понеделник посланикът се опита да изясни позицията си и публикува следното съобщение в Twitter: “Идеята, че ще подкрепям открито кандидати и партии и нелепа. Заставам зад коментарите си, че изживяваме събуждане на мълчаливото мнозинство – на тези, които отхвърлят елитите и техния балон. Предвождани от Тръмп”.
Реторитката, насочена срещу статуковото и елитите, съчетана с лесно покълващи сред обществото ксенофобски послания, наистина се очерта като почти безотказна рецепта за печелене на избори през последните години. Изявленията на посланика идват на фона на поредната изборна победа на националистическата десница в европейска страна – Словения. За това спомагат на само бежанската криза и икономическите проблеми, но и политически процеси от последните десетилетия, типични за повечето европейски държави – самодискредитирането на “традиционните” партии и особено обезличаването на левицата и откъсването ѝ от собствения ѝ електорат. Сливането на партиите от целия спектър в хомогенна политическа класа без съществени различия кара значителна част от избирателите да търсят алтернатива, за да накажат цинизма на управляващите. Най-лесносмилаемата – или поне най-шумна – алтернатива в повечето случаи се оказва националистическият и ксенофобски популизъм.
Тази тактика осигури и изборния успех на самия Доналд Тръмп. Неговото управление обаче представлява и най-явният пример как зад популистката “антиестаблишмент” реторика всъщност се крие повече от същото: десни про-пазарни и анти-социални политики, които са в основата на проблемите и натрупаното недоволство. Въпреки предизборните обещания, че ще постави обикновения американец в центъра на политиката, откакто е на власт милиардерът Тръмп прокарва с помощта на републиканските мнозинства в Конгреса основно политики, облагодетелстващи богатите. Било чрез данъчни облекчения, разхлабване на финансовите и екологични регулации или други промени в полза единствено на едрия капитал и в ущърб на работещите. Външната политика на Тръмп също следва неоконсервативните рамки и дори надминава по агресивност и безотговорност предишните администрации – и подобно на огромната част от действията му е напълно противоположна на заканите и обещанията, дадени докато беше кандидат.
Но не е нужно да гледаме отвъд океана или дори отвъд границите на България, за да видим какво обикновено се крие зад шумната “патриотична” и антиемигрантска реторика. Достатъчно е да погледнем как докато участващите в управлението “патриоти” уверяваха електората, че го пазят героично от нашествие на ирански травестити, прокараха исканите от олигархичните лобита облекчения за внасяне на чуждестранни работници, което само може да подбие и без това ниското заплащане на труда у нас.
Макар коментарите на щатския посланик в Берлин на пръв поглед да изглеждат като поредното екстравагантно изхвърляне на тръмпистки кадър, не би имало нищо учудващо това наистина да се превърне в официална линия на Вашингтон. САЩ открай време използват консервативни, крайнодесни и дори екстремистки сили за налагане и запазване на влиянието си в Латинска Америка – твърде често под формата на авторитарни режими и военни хунти. Някои от съществувалите в недалечното минало военни режими в Европа също са се радвали на подкрепа от Вашингтон. Така че това няма нито да е прецедент, нито някаква особена девиация от външната политика на САЩ – щом консерватизмът в крайната си форма е станал ефективен лост за налагане на политическо влияние, няма никакъв проблем да го вземат на въоръжение, дори в Европа.
В Латинска Америка, пък и в самите САЩ, е демонстрирана и ефективността на съществуващата инфраструктура за идеологическа обработка под формата на мрежа от либертариански и консервативни институти, НПО-та, граждански организации и т.н. Основната разлика с постоянно спряганите в медийното и обществено пространство “либерални” мрежи е, че видните им и подозирани връзки не стигат до митичния Сорос, а до други персонажи с дълбоки джобове и специални интереси като братя Кох. Скорошният скандал с Cambridge Analytica повдигна завесата на влиянието на още един консервативен милиардер – Робърт Мърсър.
Макар да се представя като антиконформистка реакция на статуквото, даваща израз на възмущението на неоправданите маси, консервативната вълна се очертава като новия опортюнизъм, който ще варди икономическите и социални основни на въпросното статукво, докато отвлича вниманието на публиката с престорена моралност и “защита на ценности”. Ако има някакво съмнение накъде духа вятъра, човек може да погледне поведението на нашенската политическа класа, чийто опортюнизъм е единственото ѝ безспорно качество. Популисткият потенциал на национализма, ксенофобията и антилибералните заклинания не е от вчера, но одобрението и легитимацията от страна на “Големия брат” дава съвсем нови възможности за развитие.
Свързани с управляващата партия ГЕРБ “институти” и приятелски групи изведнъж се сдобиха с ресурси и медийно влияние, за да заливат публиката с консервативни и либертариански мантри, а в правителството се появиха хора, демонстриращи типично консервативни убеждения – като например обслужване на лобита, съчетано с отричане на науката. Мнозинството от представителите на “автентичната” и “градска” десница забравиха за либерализма и започнаха да вписват в предизборните си програми промотирането на “консервативни ценности”, а за тези, които не са, не е много ясно дали го правят от принципност, или просто се ориентират бавно. Не на последно място номиналната левица БСП и сателитните ѝ организации окончателно скъсаха с принципите на социалдемокрацията и се заеха да изчистват всякакви различния между себе си и “обединените патриоти”. Както е тръгнало, в скоро време политическият дебат у нас ще се сведе до съревнование кой е най-голям консерватор – и съответно кой може да претендира за облагите, които вървят с новия мейнстрийм на международното положение.
About The Author
