Е, да, смешен беше спектакълът с плонжовете и покаянията на Борисов пред Путин, с преданите погледи и показалчетата по китката, които му пускаше. Но още по-смешен се оказа апломбът, с който будните съвести на нашенския „цивилизационен избор” се хвърлиха да клеймят премиера за „подмазването” му в Москва и за нулевата резултатност по мечтаното „хъбче”.
Нито подмазването беше негова лична инициатива, нито „хъбчето” беше реализуема цел (а само алиби за поръчаната визита). Тежка диагноза за България ще е, ако всички критици на това показно посещение истински си вярват, че Борисов е упражнявал в Кремъл някакви свои лични приумици. Възможно ли е да има разумен наблюдател на властовата му кариера, който да допуска сериозно, че той би дръзнал да стори каквото и да е извън коловоза, начертан от Брюксел или Берлин?! Сегашното посещение в Москва бе просто изпълнение на новата генерална линия на ЕС спрямо Русия – естествено, доукрасено от типичното за българския премиер пренатягане. Защото никой очевидно не му е поставял за задача погледите и показалчетата, те си му идваха отвътре, това вече е безспорно. Но не бяха нещо друго, освен незначителни финтифлюшки към същността.
А тя е ясна за всеки трезв анализатор. Днес, в петък, 1 юни, в сила влизат американските мита за вноса в САЩ на стомана и алуминий от Европа, въведени от президента Доналд Тръмп. И доста основателно наречени от сериозните коментатори и от двете страни на Атлантика не другояче, а търговска война.
И Ангела Меркел, и Еманюел Маркон, и Жан-Клод Юнкер са не просто раздразнени, а дълбоко притеснени.
Тревогата е допълнително задълбочена и от труса покрай обявеното от Тръмп американско излизане от ядрената сделка с Иран. Най-потърпевши от това ще са обвързаните с инвестиции и сътрудничество с Иран европейски (и на първо място френски) големи компании – които отгоре на всичко вече са заплашени и от американски санкции, ако не прекъснат връзките си с Техеран, включително в енергийния сектор.
Естествено е на този фон водещите страни в ЕС да се озъртат трескаво за възстановяване на накърнените най-вече под американски натиск делови отношения с Русия. И това е очевадна тенденция далеч не от вчера – за това от месеци пишат всички авторитетни европейски издания. И подсещат, че американските усилия да се прекъсне сътрудничеството с Иран и да се редуцира руския газов износ към Европа не са нищо друго, освен постилане на червено килимче пред амбицията да се изнудят европейците да купуват шистов газ от САЩ.
Ако ЕС позволи задълбочаване на тази игра, той „ще стане играчка в ръцете на външни сили”, предупреждава в свой коментар за германското списание „Шпигел” Бернд Ланге – председател на комисията по търговията в Европарламента. В същия дух обобщава и Манфред Вебер, който оглавява Европейската народна партия: „Европа не може да приеме това. Европа трябва да реагира”.
Да реагира, но как? – пита се „Шпигел”. И продължава: „Отговорът трябва да покаже дали е пораснала Европа в своята външна политика. Действително ли европейците ще поемат съдбата си в свои собствени ръце, както искаше това Ангела Меркел още преди година? Или ще претърпят неуспех заради разногласията си и заради страха си пред САЩ?”
„Шпигел” цитира и шефа на комисията на Европарламента по външните работи Дейвид Макалистър, който припомня, че за разлика от предходни конфликти, днес срещу САЩ по отделни въпроси са в състояние да се обединят всичките 28 страни членки на ЕС.
Но защо да затрудняваме авторите на декларации и патетични постове из социалните мрежи у нас с четене на „Шпигел” и на други „тежки” чуждоезични издания. Ще ги посъветваме нещо много по-лесно – да четат адаптирания към нивото им „24 часа”, цитирал небезизвестния депутат и бизнесмен Петър Кънев, който без заобикалки изтъква: „Пълен абсурд е българския министър-председател да отиде на разговори с Путин, без да информира Меркел и Юнекр”.
Така че оставете на мира изпълнителя на скеча – толкова може. Огледайте се за сценаристите, които засега той успява да баламосва, че е еднакво „гъст” и с Путин, и с Ердоган. А представяте ли си, ако и те сериозно му вярват?…
