Една българска (п)роза

Май и юни са месеци на розобер. Кампанията по прибиране на розовия цвят започна с познатите надежди и разочарования. В медиите се появяват материали с оплакващи се производители, реещи се из масивите берачи, костюмирани анализатори, които прогнозират ,,тренда“ в цените на маслото. И всички са единодушни, че розата, тази ,,гордост на България“ някога, напоследък е поувяхнала. От време на време някой призовава за ,,държавна намеса“, но такава липсва.

В действителност българската роза си е все така красива, но кризата в сектора е факт. За да се разбере какво точно се случва, е нужно да се обяснят основните проблеми. Ето ги систематизирани:

• Берачите са кът, намаляват от година на година. А наличието им е водещ фактор в розопроизводството, тъй като брането е изцяло ръчно. Колкото повече са работниците, толкова по-добре. Липсата на берачи пряко се отразява на качеството, тъй като розовият цвят трябва да се откъсне в определени часове от деня – сутрин. Няма ли хора на полето, цветът окапва. С бране през последните години се занимават основно представители на маргинализирани групи. Но и те не искат, тъй като вземат по 1 лв. на килограм – мизата е 10-15 лв. на ден при къртовски труд. Но хората намаляват основно поради други две причини – гурбет, при който къртовският труд поне си струва, а и заради натоварените с поръчки военни заводи от Розовата долина. Покрай конфликтите в Близкия изток процъфвява не розопроизводството, а оръжейната ни индустрия. В крайна сметка липсата на работна ръка е основен фактор за кризата, а той няма как да бъде компенсиран. Преди година-две производители се опитаха да превозват берачи от по-далечни места, но разходите за транспорт ги отказаха.
• Цените на крайния продукт са много непостоянни. Както при всяка земеделска продукция те зависят от времето, а и има и една специфика – розовото масло е луксозна стока, купувачите са сред най-богатите хора в света (или парфюмерийни концерни). Те плащат добре, но реално това е тесен като потребители пазар. Има ли стока в наличност – цените падат. Нещо такова се случва от 2016 г. насам. Тогава качеството на цвета бе много добро, пазарната конюнктура – подходяща, и цените бяха доста високи – над 10 000 евро за килограм розово масло и около 6 лв. при изкупуване на цвета. Високите цени обаче направиха част от продукцията непродаваема. Тя залежа, след което стойностите се сринаха главоломно до около предишните нива – 8 000 евро за килограм и 2.50 – 3 лв. при изкупуването на цвета. Няма по-лош бич за търговията от залежала продукция, а количества на склад има и в момента. Преди дни казанлъшки сайт съобщи за 700 залежали килограма. Ако е вярно, това би било истински ужас при положение, че общо България произвежда около 2.5 – 3 тона годишно розово масло. Излиза, че към една четвърт от продукцията е налична от предишната година, което ще подбие цената и сега.
• В условията на липса на берачи, плюс непредвидима природа и непостоянни цени, засадените площи се… увеличават. Това е истински парадокс, но реалностите са точно такива – по данни на агростатистиката обработваемите декари са около 41 000, което  с 14% повече спрямо миналата година и 20% нарастване в сравнение с 2009 г. Площите надминаха дори времето на Тодор Живков, когато бяха към 30 000 и България изживяваше розовия си златен век. Какво показват увеличаващите се площи на фона на намаляваща работна ръка и рискови цени? Първо, че е налице още един фактор, затискащ цените надолу. Второ, по-важно, показват, че в сектора има непазарни играчи, на които не им пука много-много ще спечелят ли, а просто искат да „затворят“ някак парите си, а защо не и да ги изперат. И именно те, заедно с липсата на работна ръка, са голямата беда. Всичко в този сектор, както и в другите, се извършва чрез подставени лица, затова няма как да посочим кои точно са тези играчи. Но хората в розопроизводствените райони говорят за много едри олигарси, които засаждат обширни терени, без да смогват да реално да произвеждат качествен цвят и масло. И именно на тях се дължат увеличените площи. Те могат да си позволят да работят години на загуба, изчаквайки пик в цената. Това обаче се отразява пагубно на по-дребните риби, тоест на редовите стопани, които от години се занимават с този поминък.

  

,,Барикада“ описа тези проблеми още миналата година, но те не само не се решават, а с увеличаването на площите се задълбочават.  Розопроизводители заплашиха сега, че ще се откажат да отглеждат маслодайната култура, което едва ли ще се случи, но кризата очевидно ще продължи, като за по-дребните собственици тя ще е по-голяма. В състояние ли е държавата да се намеси въобще, някой да им помогне? Да, но може да стане само по един единствен път – борба срещу олигарсите, срещу сивата икономика, срещу купищата пари, придобивани незнайно как и ,,инвестирани“ така, че да унищожават честните хора. Тоест няма как да стане. Държавната намеса е невъзможна – българска (п)роза.