Политиците от Републиканската партия вече спряха напълно да говорят за своето най-голямо законодателно постижение след встъпването в длъжност на Доналд Тръмп – данъчните облекчения от 2017 г. Рекламите, възхваляващи данъчната реформа до голяма степен изчезнаха от ефира. Единствено братя Кох – които се нареждат едновременно сред най-големите лобисти за данъчните облекчения и сред най-големите бенефициенти от промените – все още не са се отказали.
Техният последен ход е да изхарчат 20 млн. долара за армия от рекламни лица, които да обикалят от врата до врата и да се опитват да разсеят схващането сред избирателите, че данъчната реформа бе просто огромен подарък за богатите и не осигурява нищо за нормалните работещи семейства. Те обаче са изправени пред проблем: общественото възприятие за това кой се облагодетелства от данъчните облекчения и кой не е напълно правилно. Една от явните демонстрации на това е заявлението на Apple, че ще осъществи огромно обратно изкупуване на акции.
За да сме честни трябва да кажем, че идеята, че големите данъчни облекчения за корпорациите – които бяха основният елемент в миналогодишната реформа – биха могли евентуално да донесат ползи за работниците, не е напълно безумна. Но двете ключови думи са „би могло” и „евентуално”.
Рекламиращите данъчните облекчения представят историята по следния начин: Америка е част от глобалния капиталов пазар, в който капиталът се насочва към местата, които му осигуряват най-висока възвръщаемост след данъци. Намалявайки данъците на корпорациите, Тръмп и неговите съюзници дават на корпорациите стимул да инвестират в САЩ. Инвестициите ще разширят капацитета за производство, което на свой ред ще повиши търсенето на работна ръка и така ще доведе до по-високи заплати.
За един кратък период изглеждаше, че Apple наистина се придържа към този сценарий: през януари компанията обяви, че ще върне в САЩ по-голямата част от паричните си резерви, възлизащи на 252 млрд. долара.
Но какво всъщност означава „връщане не парите в Америка”? Apple не разполага с огромна купчина злато като анимационния герой Скрудж Макдък, която стои някъде в Ирландия и може да бъде натоварена на кораб за дома. Apple има дигитални вземания – единици и нули на някой сървър – които доскоро имаха етикет „тези пари са в Ирландия”. Сега етикетът се сменя, за да пише „Тези пари са в Америка”.
Каква всъщност е разликата? Най-вече в това, че се променят данъчните задължения на компанията към правителствата на САЩ и Ирландия, което бе и смисълът на законодателните промени. Във всяко друго отношение няма никаква разлика.
Реално последствие от промяната би имало, ако Apple реши да изхарчи повече от тези пари за реални неща: да наеме повече работници, да изгради нови инсталации и да купи повече оборудване. Компанията обаче не прави никое от тези неща – вместо това обяви, че ще направи обратно изкупуване на собствени акции на стойност 100 млрд. долара. Това е добре за акционерите, но не носи нищо за работниците. Много други компании в САЩ харчат резервите си по същия начин.
Макар много американци да притежават някакви акции, огромната част от стойността на акциите се държи от едно малко, богато малцинство – 10% от населението на САЩ притежава 84% от пазара. Така че схващането, че тези данъчни облекчения са подарък за богатите, е правилно.
Но защо ползите от данъчните облекчения не се стичат към работниците?
Един отговор е, че дори историята с ползите от данъчните облекчения да се окаже вярна в дългосрочен план, ще са нужни много години на екстремно високи инвестиции, за да се постигне такъв тип разрастване на капацитета, който би довел до значително повишаване на заплатите. Друго обяснение е, че глобалният капиталов пазар всъщност не е толкова глобален. Можем да кажем, че инвеститорският свят е още много далеч от това да бъде плосък. Америка е огромна икономика и дори в дългосрочен план не може да привлече такива капиталови притоци, каквито ентусиазираните привърженици на данъчните облекчения предвиждат – не и без да започне да предлага значително по-високи нива на възвръщаемост, което означава повече за акционерите и по-малко за работниците.
На едно по-дълбоко ниво ентусиастите на ниските данъци имат фундаментално неадекватна представа за това откъде идват печалбите. Според светогледа на администрацията на Тръмп, както и на десни тинк-танкове като Tax Foundation, корпоративните печалби практически представляват възвръщаемостта от физическия капитал – от фабрики, магазини и машини. Като намалиш данъците, компаниите ще добавят още физически капитал, увеличавайки конкуренцията за работната ръка – така печалбите ще намаляват, а заплатите ще растат.
При Apple обаче нещата изобщо не стоят така. Печалбите на компанията идват от пазарната ѝ позиция – от бранда ѝ, ако искате. Да оставим настрана дали смятате, че компанията заслужава позицията си на квази-монополист – важното е, че тази позиция ѝ позволява да налага всякакви цени, които пазарът може да понесе – до голяма степен независимо от разходите за производство. Когато Тръмп намалява данъците, това позволява на Apple да задържа по-голяма част от печалбите си, но не дава на компанията никакъв стимул да променя поведението си – например като строи повече физически магазини. Компанията просто прибира допълнителните пари и или не прави нищо с тях, или ги връща на акционерите чрез обратни изкупувания.
В днешно време голяма част от корпоративна Америка е поне донякъде като Apple. Не цялата – все още има бизнеси, да речем компаниите за автомобилен превоз, чиято стойност зависи в голяма степен от физическите активи, които притежават. Но икономическите „ренти”, печалбите, които не са свързани с физическия капитал, представляват една голяма и тепърва разрастваща се история. А когато намалиш данъците на рентата, няма никакви причини да очакваш работниците да получат част от печалбите, дори в дългосрочен план.
Основното нещо – което няма да се промени, колкото и пари да похарчат братя Кох в опити да те убедят – е, че това, което изглежда като огромен подарък за богатите инвеститори, наистина е огромен подарък за богатите инвеститори.
About The Author
