Доц. Иво Инджов е политолог и преподавател по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Експерт по политически комуникации.
Някога една голяма американска фигура наричаше „шахматна дъска“ международните отношенията. На шахматисти ли ви приличат днешните световни лидери, или по-скоро на деца, които играят някаква хаотична игра без правила?
Няма шахматна стратегия или тактика. Ще се съглася с вас, че става въпрос по-скоро за хаотична игра на стражари и апаши, за две банди, които много пъти си разменят ролите и не е ясно кой кога е стражар и кога апаш. Да вземем например позицията на Русия в Сирия. Русия гарантира целостта на режима и запазването на Сирия в една голяма част от нейната територия и имаше стабилизираща роля. Същевременно обаче, в момента, в който се установиха близки отношения между Русия и Турция, Кремъл си затвори очите за турската агресия срещу Африн и кюрдските региони. По този начин Русия загуби от своя „миротворчески“ имидж. По същия начин можем да оценим поведението на САЩ и на Европейският съюз, който дава изключително противоречиви сигнали. Може би е така, защото светът отдавна не е еднополярен, както беше в първото десетилетие след края на Студената война, и тече пренареждане на основните световни и локални актьори.
Как ще постигнем това пренареждане – с бомби и войни? Не бяхме ли достигнали до съзнанието, че това не работи и може би трябва да решаваме проблемите по друг начин?
След разгрома на ислямистите в Сирия (който можем да констатираме, макар че има остатъчна съпротива и опасност от износ на тероризъм към страните от Западна Европа), великите сили и най-вече американците трябваше да са си научили урока от това, което се случи в последните години. Трябваше да знаят, че с дрънкане на оръжия и с представянето на неизпипани доказателства се повтарят старите грешки. Преди една година удариха много зрелищно една сирийска военна база и какво стана след това? Подобен сценарий няма да доведе до трайно решаване на проблемите в Сирия и този път.
Къде стои България в тази геополитическа игра? Насърчаван от обкръжението си, от някои присъдружни негови „анализатори“ и „институти“, Бойко Борисов в последно време се изживява като голям геополитически лидер, организира срещи. На вас такъв ли ви изглежда?
Не. Тази роля, в която се опитват да го вкарат присъдружните му институти и сервилни медии, много бързо ще свърши след края на българското европредседателство. Разбира се, Борисов като министър-председател на страна, която оглавява Съвета на Европейския съюз, е длъжен да осъществява дипломатическа активност. Срещата Ердоган – ЕС във Варна имаше и положителни моменти, но в никакъв случай не може да се анализира като нещо, което е фундаментално ново, което е „дало шанс на мира“.
В крайна сметкa какво се случи по време на тази прословута среща, която беше представяна с фанфари в част от медийното пространството в България? Случи се това, че Ердоган получи обещание да си получи следващите два транша от помощите, срещу които задържа бежанците в Турция. Разбра се също така, че Турция скоро няма да има перспективи за членство в ЕС, но се видя, че лидерите на съюза отидоха един вид на крака при Ердоган. Същевременно в някои европейски медии, като „Шпигел“ например, дори не беше споменато името на българския министър-председател, когато се информираше за тази среща.
Така че, от една страна, дипломатическата активност е наложителна – България първо е страната начело на Съвета на Европейския съюз и второ е заобиколена от опасности. От друга страна не трябва да се надценяват подобни действия, защото тежестта на България е прекалено малка, а още повече самият Европейски съюз няма единна позиция по много от проблемите.
Мислите ли, че тази роля на Бойко Борисов – на външнополитически фактор, всъщност има за цел донякъде и да прикрива вътрешните проблеми. Само от началото на годината почти всяка седмица има протест на група хора, която бива ощетявана, неглижирана, маргинализирана. Но се създава усещането: „Не ни занимавайте с дребни вътрешни неща, ние решаваме проблемите на света, като се събираме във Варна“.
Може да се наблюдава такава закономерност. Премиерът и лидер на ГЕРБ става много активен във външнополитически план, а обслужващите го актьори тук в България говорят за трети негов образ: след образа на „Полицая“ в първия мандат, след образа на „Строителя“ във втория, сега дойде време за образа на „Дипломата“, а най-сервилните го наричат „Геополитика“ Борисов.
Всичко това е малко смешно, но действително можем да твърдим, че се набляга на външнополитическите изяви за сметка на вътрешнополотическите в момент, когато напрежението се трупа, клокочи под повърхността. Много групи, много слоеве са недоволни и не се знае кога може да бъде подпалена искрата.
Въпреки тези проблеми, въпреки скандалите с Пирин, със служителите на МВР и надзирателите, с хората с увреждания и с кого ли не, ГЕРБ продължават в крайна сметка да изглеждат без алтернатива във властта. Къде е опозицията?
Опозицията е немощна. Най-голямата опозиционна сила показва опозиционна форма, но излъчва множество сигнали, които демонстрират, че тя няма готовност да вземе властта и да я употреби в интерес на обществото и на по-широки обществени групи, които имат нужда да бъдат решавани техните проблеми.
Защо БСП не е алтернатива на ГЕРБ? Защо не успяват да подхванат дори темите, по които имат реален шанс да спечелят хората – визирам случая с ЧЕЗ. Опитаха, но не успяха да канализират недоволството.
БСП страда от дефицит на достоверност – в искреността на своите позиции и в реалността на своите намерения. Нека проследим какво се случи с БСП през последните 10 – 15 години. От една посткомунистическа партия – тръгнала по пътя да кажем на западната социалдемокрация чрез различни реформи – при управлението на Станишев по време на Тройната коалиция тя зави към неолиберализма, навлече социаллиберални одежди и започна да забравя тези групи от обществото, които трябва да подкрепя и които гласуват за нея. Тогава беше въведен плоският данък, а отговорните фактори от правителството от БСП си затваряха очите за заменките, за които България беше наказана.
Това е общ проблем за европейската социалдемокрация, която зави към центъра и започна да търси онези слоеве и групи от обществото, които са позиционирани не вляво, а най-много вляво от центъра и в центъра.
При идването на Нинова начело на тази партия забелязахме нов завой – тя отиде още по-надясно, заемайки национално-консервативни позиции. Това много ясно пролича по време на кампанията за парламентарните избори, но и по време на кампанията на кандидата за президент Румен Радев, който беше издигнат от БСП. Социалистическата партия заложи на два носителя и продължава да залага на тях – на антимигрантска реторика и на защита на българските консервативни ценности.
БСП се оказа в позиция да прави протести срещу общински жилища. От възхвали на консерватизма и на църквата стигнаха до там, че дори когато видят леви политики, вече не могат да ги разпознаят. Докъде ще стигне този завой към консерватизма?
Зависи колко дълго ще се задържи сегашното ръководство, но като цяло БСП не може да разшири електоралната си база с тази политика, защото тя чука на отворени врати. Нейният електорат по принцип е консервативен. Това са повече възрастни хора, живели по времето на социализма и останали с консервативни нагласи и в наши дни, защото българското общество по принцип е затворено. Много късно излиза от патриархалността, не се води дебат срещу авторитаризма, както в западноевропейските общества през 70-те години на миналия век. Тези хора си имат консервативни нагласи, съчетани със социални очаквания, които досега БСП е задоволявала като политика, но тя вече изостава от тези социални политики, както личи и от примера в Горна Оряховица с (протестите срещу общинските жилища – б.р.).
Към това трябва да се добави, че те опитват да ухажват бизнеса и средната класа, но там като че ли има някакъв социокултурен раздел. Средната класна, младите и активните, по-голяма част от тях не могат да припознаят БСП, независимо какво им говори. Бизнесът пък да гласува „на сигурно“ – макар и да го рекетират – имам предвид за ГЕРБ.
До каква степен в БСП могат да се надяват да „откраднат“ електорат от „Обединени патриоти“, към което според мен се стремят. Не са ли твърде догонващи тези опити – там отдавна започнаха чистенето на войнишки паметници, водят ги с обиколки…
Не виждам голям смисъл, още повече електоратът на патриотите не е чак толкова голям. От него няма какво чак толкова да се „краде“. Социологическите прочувания след Истанбулската конвенция показаха, че няма някакъв прилив на електората в БСП. Те стоят сравнително добре, защото ГЕРБ пада. Но очевидно тази ниша – да се залага на националното, на патриотичното, на консервативните ценности, да се реабилират тези ценности в българско общество, засега не работи за тях.
Вие ясно заявявате, че сте човек в леви възгледи и същевременно сте голям критик на БСП. Допреди няколко години това изглежда ужасно странно. Доскоро, макар и по неясни за мен причини, БСП беше синоним на ляво. Струва ли Ви се, че в това отношение има полъх за промяна. Осъзнават ли повече хора, че БСП е поизгубила почти всичко ляво в себе си?
Усещам такъв полъх и е хубаво, че има дискусии, в които частично се включват някои медии. Има публични прояви и млади хора демонстрират по-прогресивно мислене, модерно ляво мислене.
Под модерно ляво в наши дни трябва да разбираме най-малкото кейнсианска политика, която да бъде надграждана с една по-радикална реторика в публичното пространство и в медийния дискурс. Дори с риск понякога да звучи популистки, тя трябва да мобилизира всички онези хора, които са онеправдани от прехода, от този модел на неолиберализма.
Новото модерно ляво трябва да прави нещата, които прави един Джереми Корбин във Великобритания и които се опитват да вършат някои други западноевропейски партии, до голяма степен и Бърни Сандърс в САЩ – не е случайно, че той е най-популярният политик там в момента;
Прогресивно данъчно облагане! Нещо, което БСП на практика не иска да чуе. Имаше някакви раздвижвания при тях, но те утихнаха. За да има държавата по-голяма преразпределителна функция и да работи срещу тази голяма пропаст, да се опита да запълни поне частично тази пропаст между бедни и богати;
Същевременно, политика на по-високи доходи, за да може хората да живеят не само по-спокойно, но и да се харчат повече пари, което да стимулира производството. Освен това – политика в подкрепа на хората с увреждания. Не знам за някакви смислени инициативи на БСП в тази сфера, ако греша ме поправете;
Политика и програми за по-евтини жилища, така че да могат хората, младите семейства, да си стъпят на краката;
Политика за одържавяване на някои естествени монополи, защото те трябва да служат най-вече на обществения интерес. В интерес на истината БСП се опитва нещо да прави по линия на ЧЕЗ, но защо само по линия на ЧЕЗ, а не и на другите ЕРП-та?
Политика за мащабни публични инвестиции в здравеопазването и образованието, за да се запази обществената тъкан и да бъдем конкуретоспособни в международен план;
Отказ от повишаване на военните разходи и съучастие в милитаризарането на външната политика на ЕС;
Какво се получава – ГЕРБ управлява от 10 години, но никой отвъд партийните агитки на Борисов не може да каже, че у нас се живее добре. Същевременно БСП така и не успява да бъде алтернатива. В същото време няма и лява алтернатива на БСП. АБВ не се оказа такава – особено със стария председател, а когато новият заложи на по-лява реторика, програма и леви идеи, сякаш самият актив на АБВ не го разпозна.
В България рано или късно ще се появи ново ляво, по-прогресивно и по-модерно. То трябва да е позиционирано вляво от БСП. Не мога да кажа дали това ще е партия, някакъв вид движение или първоначално ще възникнат мрежи от различни актьори, които ще стимулират раждането на новото ляво. Но за да има успех то, трябва да се разграничи от БСП. Само че това не трябва да е разграничаване на междуличностна основа – като войната между АБВ и БСП – а трябва да е за политики, за пропуснати възможности в годините на прехода и с цел да се коментират определени теми. С нови визии как да се развива страната и обществото оттук нататък. Да се даде някаква надежда на един широк кръг от хора, които са абсолютно пренебрегнати.
Нямам предвид само пенсионерите, които са традиционни избиратели на БСП, но и това, което е останало още като работническа класа, като прекариат: хора работещи на граждански договори, на непълен работен ден, на еднодневни трудови договори, самотни майки, студенти, млади хора – току що завършили – които, дори да получават по-високо заплащане, живеят в условията на трудова и социална несигурност и не знаят утре ще имат ли тази работа или не. Новото ляво, ако използвам тази по-обща формулировка, трябва да обърне внимание на всички тези групи.
Ако трябва да назовете няколко основни причини, поради които това не се случва, въпреки всички „подходящи“ предпоставки, какви са те?
Може би основната причина е, че все още лявото се асоциира с периода преди 1989-та година, който в годините на прехода беше тотално очернен. Все още в обществото и в публичното пространство доминира този крайно негативен прочит на онзи период, който автоматично се прехвърля върху всичко, което носи етикета „ляво“. Стъпка напред е, че вече започнаха дискусии по всички тези проблеми, за които говорим и че става все по-ясно, че БСП не може да бъде алтернатива на сегашното статукво, особено лява алтернатива.
Втора причина да не появява някаква реална и вдъхновяваща лява формация, е може би в липсата на личности, които да оглавят един такъв процес. Третата – и най-банална причина – има една умора в обществото и на хората им е все едно какво става, избират „най-малкото зло“ ГЕРБ. От време – на време залагат на БСП, но понеже ГЕРБ са по-добре организирани, имат повече властови ресурс, по-голяма клиентела, пак се връщат на власт.
Има и един общ международен проблем на лявото – той е свързан с финансовите възможности, по презумпция капиталът обича дясното. Оттам идват и медийните зависимости и достъпа до средства за масова информация. До каква степен този проблем важи за България?
Повечето медии симпатизират доброволно или по „мека принуда“ на дясното, олицетворявано от ГЕРБ. Една малка част симпатизират на БСП, пак по същите механизми. Фактически много малко са медиите, в които се говори за необходимостта от ново ляво и параметрите му, но както казах – този разговор започна.
Но не можем всичко да обясняваме с липсата на пари и финансови ресурси, защото нека видим какво стана в Испания. Само преди 4-5 години внезапно там се появи една нова лява радикална партия, която стои вляво от техните социалисти. „Подемос“ първоначално бяха отхвърлени от мейнстрийм медиите, но заложиха на организация, на мобилизираща реторика и на работа в социалните мрежи, като в крайна сметка накараха традиционните медии да се съобразяват с тях. В Португалия също има интересни леви формации, но все пак да не забравяме, че това са общества, където лявата култура, културата на съпротивата срещу статуквото, срещу авторитарните тенденции в обществото, винаги е била много силна – по време на диктатурата на Франко, на Салазар. Нещо, което в България не го е имало в годините на социализма.
За съжаление „Подемос“ и „Сириза“ в някакъв смисъл също разочароваха голям голям брой леви хора. Къде да открием позитивизъм за финал? Той очевидно ще трябва да дойде някъде отвън – парадоксално може би от Великобритания или САЩ?
Нека да видим какво ще стане във Великобритания. Там позициите на Корбин и лейбъристите сега са много добри. При едни предсрочни избори, според мен те биха взели властта. Още повече, те се подкрепят от едно обществено движение – „Моментум“ – което много разшири базата на Лейбъристката партия и привлече много млади хора.
Това е много интересно – във Великобритания, САЩ и дори във Франция младите са масата, която дава сила на левите течения в момента, но в същото време тази сила се катализира от трима възрастни лидери като Корбин, Сандърс и Жан-Люк Меланшон. Но тук нито имаме нито млада лява вълна, нито имаме такива лидери?
Трябва да се учим. Трите примера са показателни, а аз съветвам да не се отписва „Подемос“ – те все още не са били във властта. Минаха през период на спад покрай кризата в Каталуния, защото заеха непопулярна за испанското общество позиция, но сега пак са с изравнени сили със социалистите. Тепърва ще видим как ще се развият нещата. Трябва да се проучи и опитът на Португалия, който почти не е известен в България. Там управлява една традиционна социалистическа партия, която обаче е подкрепяна от комунистическа партия и от други по-радикални леви формации.
Лявото в България трябва да дебатира, но да се освободи от ореола на експертността и на затворените кръгове и да възприеме по-борбена, по-мобилизираща реторика. Да дава надежда на хората, не само да критикува
About The Author
