Дъг Росинов*, Washington Post.
AIPAC, арогантният и влиятелен Комитет по американо-израелските обществени въпроси, който се представя като “произраелското лоби на Америка”, провежда годишната си конференция. Високопоставени политици и от двете партии си съперничат за възможността да държат речи по време на лъскавата гала вечеря на групата. За това си има добра причина. От 70-те години насам AIPAC неофициално насочва значителни финансови ресурси към кампаниите на подбрани кандидати за Конгреса. Посланията на организацията по отношение на Близкия Изток са от съществено значение за външната политика на Вашингтон.
Някои обичат AIPAC, други я мразят, трети се страхуват от нея – но при всички положения организацията представлява огромен фактор в политиката и политическият живот в САЩ, както и в живота на американската еврейска общност.
Един поглед върху ранния период на организацията през 50-те години показва дългия път, който е извървяла, за да достигне сегашния си размер и статут. Ако някога е действала потайно, днес влиянието ѝ се дължи поне отчасти на умелата публичност. В някои неща обаче има постоянство: групата винаги реагира на действията на Израел и работи за смекчаване на ефекта им върху американската сцена. Същевременно AIPAC изгражда обединен фронт на американските евреи в подкрепа на Израел – единство, което политиците трябва да уважават.
Още преди защитниците на Израел да имат AIPAC, те имаха неуморния Исая “Си” Кенън. Той оглавяваше AIPAC – реално погледнато той беше AIPAC – от създаването ѝ до 1974 г. През 40-те и началото на 50-те журналистът и юрист Кенън работи ту за американски ционистки организации, ту за израелската държава.
По време на мандата на президента Хари Труман, Кенън помага за осигуряването на американска помощ за новата държава, създава връзки с членове на Конгреса и осигурява опорни точки за тези, желаещи да подкрепят публично Израел. Предвид прогресивните си политически позиции, Кенън намира най-силна подкрепа в Конгреса сред либералните демократи, докато най-трудните му опоненти са консервативните републиканци от Средния Запад и демократите от южните щати. За разлика от наперените му наследници в AIPAC, методите на Кенън са нискобюджетни и дискретни.
Въпреки първоначалните си успехи, Кенън и другите американски защитници на Израел са изправени пред предизвикателства, когато Дуайт Айнзенхауер влиза в Белия дом през 1953 г. Неговият държавен секретар Джон Фостър Дълес иска да прилага балансирана, неутрална политика спрямо израело-арабския конфликт – а това не е нещо, което поддръжниците на Израел искат да чуват.
През есента а 1953 г. Айзенхауер за кратко спира доставките на щатска помощ за Израел. Причината е, че Тел Авив нарушава условията на договореното под егидата на ООН споразумение за примирие със Сирия, като навлиза в демилитаризираната зона и се опитва да пренасочи водите на река Йордан. Айзенхауер и Дълес използват спирането на помощите, за да накарат Израел да се оттегли. Двете държави обаче се договарят да не вдигат шум около действията на Айзенхауер с надежда за бързо разрешаване на въпроса.
На 15 октомври 1953 г. обаче се отприщва Адът. Разпространяват се новини, че отряд от израелски специални части е навлязъл в окупирания от Йордания Западен бряг и е извършил клане в палестинското село Кибиа, убивайки над 60 цивилни, предимно жени и деца. Атаката е отмъщение за убийството на еврейска жена и двете ѝ деца в Израел през нощта на 12 октомври.
Ударът е отражение на израелската политика. След края на войната от 1948 г. палестинци често преминават т.нар. “зелена линия” и влизат в това, което вече е Израел. Повечето от тях просто искат да се върнат в земите си, от които са били прогонени. Някои обаче извършват актове на насилие срещу израелци. В отговор на такива атаки израелският премиер Давид Бен-Гурион налага политика на репресии – умишлено непропорционални военни атаки срещу местното арабско население. След убийствата на 12 октомври Бен Гурион и другите ръководители на израелската държава избират близкото село Кибиа като обект на отмъщение.
Възмущението е остро и мащабно.
Списание Time публикува шокиращ репортаж за преднамереното масово убийство и израелските войници, които небрежно пушат и се шегуват. New York Times публикува изчерпателни откъси от доклада на ООН, който опровергава израелските лъжи за инцидента.
Най-активните поддръжници на Израел в САЩ осъзнават колко сериозни могат да са щетите за Израел от това. Кенън пише за лошите последствия от Кибиа върху това, което той нарича “нашата пропаганда”. След Кибиа, Дълес за пръв път официално потвърждава, че Вашингтон задържа помощите за Израел. Съединените щати подкрепят порицание срещу Израел от Съвета за сигурност на ООН. Щатската помощ е възстановена скоро след това, след като Израел обещава да прекрати работата по спорния проект за отклоняване на водите.
Осъзнавайки, че репутацията на Израел в Съединените щати е опетнена, в края на 53-та и началото на 54-та година американските евреи, подкрепящи Израел, предприемат спешни мерки за овладяване на щетите. Кенън предвожда тези извънредни усилилия, включващи различни играчи във Вашингтон и страната. Но става ясно, че е нужна по-твърда, пъргава и устойчива структура за подкрепа на Израел, която да се справя с подобни предизвикателства.
През март 1954 г. Кенън и съдружниците му обявяват създаването на Американски ционистки комитет по обществените въпроси (AZCPA) – прекръстен на AIPAC през 1959 г. – и така слагат началото на модерното израелско лоби в САЩ. Към AZCPA скоро се присъединява и новата Конференция на ръководителите на големи американски еврейски организации. Тази група от високопоставени еврейски лидери промотира интересите на Израел сред високите нива на властта в САЩ, включително на ниво президенти и държавни секретари. Кенън редовно присъства на срещи на Конференцията и координира работата на двете организации.
Кенън има и други причини да създаде нова организация в началото на 1954 г. Властите правят проверка дали тогавашният му работодател – Американският ционистки съвет – трябва да се регистрира като агент на чуждестранна сила, което би ограничило дейността му и би усложнило финансирането. Логично е Съветът да създаде нова лобистка група с “по-чиста” финансова основа.
Макар и съществена, тази мотивация за формирането на AZCPA не е била основна в мисленето на американските ционисти в онези ключови месеци. Основен приоритет е била нуждата да се управляват политическите последствия от Кибиа и да се подготви почвата за всякакви бъдещи шокове, идващи от Израел.
Още преди появата на AZCPA Кенън и други хора работят за създаването на единен фронт от американските еврейски групи, който да подкрепя Израел на фона на скандала с Кибиа. AZCPA засилва този обединен фронт, който се оказва впечатляващо широк. Това е показателно за бъдещето пред организацията.
Тази реакция демонстрира, че няма действие на Израел, което може да застраши подкрепата на американските евреи. И наистина, според някои представители на израелската общност колкото по-смущаващо е израелското поведение, толкова повече Израел се нуждае от пламенна защита.
Така бе сложено началото на един тридесетилетен цикъл, продължил до израелската инвазия в Ливан през 1982 г., през който американските евреи сплотено защитаваха Израел независимо от обстоятелствата. За евреите, таящи резерви към действията на Израел, стана много трудно да се утвърдят в живота на еврейската общност. Днес това не е толкова силно изразено, но все още представлява основна реалност в еврейска Америка.
Възприемането на AIPAC като представител на консенсуса сред американските евреи винаги е било ключово за политическото влияние на групата. Това обяснява наглед прекомерната реакция на организацията срещу всякакво еврейско несъгласие с нейната линия. “Произраелското лоби на Америка”, родено заради познанието за ужасни реалности, винаги е съществувало с цел да прави тези реалности и израелските приоритети по-лесносмилаеми за американците.
*Дъг Росинов е преподавател по история в университета в Осло. В момента работи върху изследване на американския ционизъм в периода 1945-1995 г.
About The Author
