Често чуваме от страна на работодателските организации, че основният проблем на работната ръка в България е недостатъчната квалификация. Това е основание за тези структури да се намесват при определянето на приема в средното образование, при разпределението на публичните средства във всички степени или просто да внасят предполагаемо по-квалифицирани работници от страни извън ЕС. Създаденото впечатление е, че в момента се налага работниците да се обучават от фирмите, защото образователните институции не работят достатъчно добре. Но дали това действително е така?
Според данни на Евростат през 2015 г. 42.2% от българските предприятия са предлагали продължаващо професионално обучение за работниците си, докато средното ниво за ЕС е значително по-високо – 72.6%. Интересно е да се види защо повечето фирми у нас не предлагат обучение. В 82.8% от случаите те успешно са си намерили работници с нужната квалификация, докато средно в ЕС с това са могли да се похвалят само 54.9% от предприятията. По около 40% (възможно е отбелязването на повече от един отговор) са заявили, че не могат да си позволят да инвестират в такива курсове или работниците им са твърде натоварени, за да се обучават. На практика фирмите казват точно обратното на позицията на техните представителни организации – те обикновено си намират квалифицирани работници, а ако не могат, избягват да инвестират време и пари в обучението им.
В резултат, през 2016 г. около 1/3 от наемните работници в ЕС са участвали в професионално обучение. У нас този дял е почти 3 пъти по-нисък – едва 11.5%, като страната ни изпреварва само Румъния и Гърция (и двете около 8%). На другия полюс са Холандия, Швеция и Финландия с около 60% от работещите, участвали в обучения, свързани с професията им.
Това са страни с относително успешни образователни системи, в които обаче не се приема, че обучението приключва с напускането им. Целта на общественото образование е да създаде у всички хора базисна интелигентност, умения и познания, така че да могат да се справят със бързите темпове на промяна на съвременните работни места чрез постоянно учене. У нас, напротив, се смята, че учениците трябва да се подготвят да работят на конкретна машина вместо да познават научно-техническите принципи на действието ѝ, като този принцип кулминира в дуалното обучение. Резултатът са работници, които няма нужда да се обучават, но са за еднократна употреба.
В действителност участието в обучения нараства с по-високото образователно ниво – при висшистите то обхваща 45.8% от наемните работници в ЕС (24.3% в България), докато при онези с по-ниско от средното образователно ниво – едва 16% (1.6% у нас). Колкото по-високо е образованието, толкова по-голяма е вероятността работещият да е зает в динамичен сектор, изискващ постоянно овладяване на нови технологии. Освен това е доста по-вероятно за висшистите да могат да си позволят средствата (време и пари) за такива обучения.
България е на последно място по дела на хората под прага на бедността (60% от медианната заплата), които участват в професионални обучения. С едва 1.6% страната ни е дори под съседните Румъния (2.6%) и Гърция (3.4%) и далеч от средноевропейските нива (16.5%). Най-достъпни за бедните са обученията в скандинавските страни и Холандия (около 40% участващи), следвани от Словакия и Чехия (30%).
Парадоксално, най-често посочваната причина за неучастие в курсове за квалификация от страната на работниците и в България, и в ЕС е липсата на време. Това е индикатор, че въпреки че професионалните обучения са определящи за производителността, на тях все още не се гледа като на работа в традиционния смисъл на думата, а като на нещо, което работниците трябва да вършат извън работното си време.
About The Author
