Виктория Стойчу е програмен координатор на фондация „Фридрих Еберт“ Румъния. Тя е докторант в Университета „Бабеш-Боляй“ в Клуж Напока и национален кореспондент за Румъния на Eurofound – агенция на ЕС, която изследва условията на труд и живот в страните членки на общността.
Пред „Барикада“ тя говори за проблемите, породени от новия Данъчен кодекс, за протестите, провокирани от промените в борбата с корупцията, за актуалното състояние на правата на работниците и за инициативата „Герои на капиталистическия труд“ на Коалицията за труда, от която е част фондация „Фридрих Еберт“ и която представя случаи на нарушения в трудовите отношения.
Госпожо Стойчу, Вие призовахте към данъчна стачка като форма на протест срещу новия Данъчен кодекс в Румъния и срещу разпоредбите за социалните осигуровки, които прехвърлят голямата част от тежестта на осигуряването към служителите, удрят по интересите на самонаетите хора, но дават преференции на по-богатите граждани по отношение на облагането на сделките с недвижими имоти. Според изчисления на Думитру Костин – председател на Националния синдикален блок (конфедерация на профсъюзи на национално ниво) поне два милиона служители от частния сектор не са получили никакво повишение на брутните си заплати, което да компенсира допълнителните осигуровки в размер на 22,5% от заплатата им. Това означава, че техните нетни доходи ще спаднат. Каква е Вашата информация – ще протестират ли хората чрез данъчна стачка?
Призивът за данъчна стачка бе по-скоро символичен. За мен е ясно, че въпреки нежеланието на хората да плащат данъците си, малцина биха предприели открито подобен протест. Обикновено гражданите предпочитат да избягват плащането на данъците чрез различни методи на ръба на позволеното от закона, като намалят максимално рисковете си. Откритият отказ за плащане на данъци е прекалено рискован в този момент. Ние едва в последно време свикнахме с идеята да излизаме на улицата на протест. Нямаме борбена култура на протеста, която би приложила по-радикални действия. От друга страна, трябва да подчертая, че данъчната стачка не е приложима от категорията граждани – хора на наемния труд, която, предполагам, е най-тежко поразена от преноса на социалните осигуровки. Един наемник не може да реши да не си плаща данъците, защото те се удържат автоматично при източника на доходите му в момента, в който му се превежда заплатата (което е нещо добро).
Ето защо бях наясно, че призивът към данъчна стачка е символичен и няма да бъде приложен. Неговото значение не беше практическо, а експресивно. Чрез този призив изразих неудовлетворение с лексика на левицата. Както проблемите, свързани с данъчната реформа, така и идеята за данъчна стачка са интерпретирани от дясна гледна точка и чрез дясната терминология. Така достигнахме до нелепата ситуация, в която най-неолибералната възможна реформа бе определена като „болшевишка“. В този ред на мисли колкото пъти в публичното пространство се изказва идеята за данъчна стачка, тя е опакована в десен дискурс, в реторика срещу държавата, срещу данъчното облагане. Мисля, че левицата трябва да успее да насочи това легитимно неудовлетворение от фискалната политика по прогресивен начин. Да се опитаме да накараме гражданите да разберат, че не самото данъчно облагане е проблемът, а че то е несправедливо. Не можем да имаме функционираща държава и нормално общество без справедливо данъчно облагане.
Защо теми като свръхоблагането на труда и въвеждането на новия Данъчен кодекс не провокират толкова големи протести, както промяната на правилата в борбата срещу корупцията? Данъчната стачка е индивидуална форма на протест. Възможно ли е да има и колективен протест по тези две „данъчни” теми?
Чух мнения, според които данъчните изменения са прекалено техническа материя и затова е трудно да предизвикат масова мобилизация. Не съм съгласна с това обяснение – законодателните промени в правосъдието са още по-технически, но въпреки това създават колективна емоция. Протестът не е нещо, което се решава на момента. Излизането на улицата е спонтанен акт, но предпоставките за недоволство и бунт нарастват с времето. Ето защо е необходимо да има „преводачи“ – институции или личности, които да преведат техническите детайли на един достъпен език, да ги свържат с обществените страхове.
Известният извънреден указ 13 от 2017 г. е сбор от изключително сложни технически разпоредби. Въпреки това тогава имаше „преводачи“, които успяха да изразят едно просто послание, макар и преувеличено: че корумпираните и обвинените ще избегнат правосъдието. От тази гледна точка данъчната реформа дойде в контекст, в който не бе изразен страх от бедност на ниво публичен дискурс, от прекаризация на труда, независимо че това е проблем номер едно в Румъния. Има много малко „преводачи“, които да обърнат техническите въпроси в социалната сфера в прости послания.
Живеем в парадоксална ситуация. В най-бедната държава в ЕС, в която основната грижа на близо половината от населението са материалните липси, несигурността за утрешния ден, бедността не е проблем в обществения дискурс. Това се случва, защото публичният дневен ред е отражение на балансите между властите в обществото. Всеки ден по медиите текат дискусии кой държи властта и какво е важно за него. В момента няма интерес бедността да бъде дефинирана като проблем. Доминиращият елит и неговите слуги нямат какво да спечелят от това. Дори напротив – интересът им е да омаловажат този проблем, да обвинят бедните за собствената им съдба.
Как тогава да имаме протест, когато няма усещане, че съществува проблем. Нещо повече, счита се за срамно да протестираш заради материални нужди. Смята се, че е легитимен само протест, който се води за принципи, за идеали, за правосъдие, за правда, против изсичането на горите и т.н.
Защо настоящите протести срещу промените в правосъдието привличат по-малко хора от протестите в началото на 2017 г.? Докъде ще достигне предефинирането на борбата срещу корупцията? Наистина ли тя ще бъде спряна, както предупреждава ръководителката на DNA Лаура Кьовеши, или по-скоро ще продължи да е активна, но тече конфликт кой да я контролира и срещу кого да бъде насочена?
Днес на площада има по-малко хора по няколко причини. Най-напред управляващата партия промени тактиката. Промените в правосъдните закони бяха направени чрез парламентарна процедура, а не чрез извънреден указ. Този нов процес се проточи във времето и допринесе изливането на уличния гняв да става на порции. Затова бе трудно да има такива интензивни реакции в мащабите от февруари 2017 г. Освен това всеки протест има своя динамика. Неизбежно, той навлиза и в период на упадък и умора. Не на последно място, смятам, че една част от онези, които бяха на улицата през февруари 2017 г., няма да излязат повече, дори и да са критици на промените, въведени от Социалдемократическата партия, защото междувременно стана много ясен десният уклон на протести и употребата им от страна на политическата опозиция.
Що се отнася до антикорупционната борба, мисля, че тя наистина трябва да бъде фундаментално преосмислена именно защото става все по-ясно, че съществуват структурни проблеми в начина, по който антикорупцията се води. Въвличането в нея на тайните служби и на други силови структури, липсата на прозрачност, конфликтите между някои прокурори, прекратяването на важни дела от страна на прокуратурата – като например делото Microsoft, липсата на обвинение в други случаи са само някои от причините, заради които е необходимо предефиниране на борбата срещу корупцията. Проблемът е, че в сегашния момент няма политическа партия, която да може да извърши това предефиниране, като коригира реалните проблеми и извърши истинско подобрение в системата. За съжаление целите на течащото предефиниране са прекалено тесни и в повечето случаи са свързани със спасението на собствената кожа.
През 2017 г. Румъния имаше един от най-големите икономически растежи в ЕС. В същото време през есента на 2017 г. 32% от трудещите се на пълен работен ден работеха за брутната минимална заплата. След като тя бе повишена от 1450 леи (608 лв) на 1900 леи (797 лв), броят на тези хора сигурно се е увеличил. Това означава, че голяма част от населението не усеща икономическия растеж. Как да тълкуваме разминаването между големия ръст на БВП и ниските доходи? Защо хората, които работят, продължават да губят позиции в отношенията си с капитала и каква би могла да бъде оптимистичната теория за служителите и работниците?
Най-напред не съм съгласна с тезата, че броят на наемните работници на минимална заплата нараства заради повишението ѝ. Румъния експериментира със значителни увеличения на минималната работна заплата до 2011 г. Това не доведе тогава до постоянен скок на броя наемни работници, които работят за минимална заплата. Причината за увеличаването на тези хора е премахването на колективния трудов договор на национално ниво, предвиждащ спазването на таблици за нивата на заплащане за различните професионални дейности според квалификацията. Така че рискът от прекалено нарастване на трудовите договори на минимална заплата беше изключен.
Икономическият растеж не означава, че той ще се разпределя поравно. Ако няма политика в тази посока, ще сме винаги в ситуация, в която ще има печеливши и губещи. Трудът губи позиции спрямо капитала. Въпреки че броят на служителите нарасна значително през последните години, делът на заплатите в БВП спада, което означава, че все по-голям брой служители се бори за все по-малка част от икономическата „пица“. Това не е само румънски феномен. Среща се на световно ниво. Обяснява се с глобализацията на производствените отношения и с транснационалния капитализъм. Това развитие засили тежестта на капитала спрямо държавите. Те се отказват от правни разпоредби, с които да го регулират и да преразпределят създаденото от него богатство. През 2011 г. в Румъния настъпи огромен регрес в това отношение, тъй като тогава бяха променени Трудовият кодекс и Законът за социалния диалог.
Фондация „Фридрих Еберт“ заедно с други организации осъществява информационната кампания „Герои на капиталистическия труд“, в рамките на която интервюирате работници, организирали синдикат в своята фирма, но срещнали съпротива и неразбиране от страна на работодателите. Какви проблеми имат синдикалните лидери и в каква степен румънското законодателство улеснява или пречи на дейността им? Вашата кампания в повечето случаи представя случаи, в които и работодателите, и синдикалистите са изгубили взаимното си доверие и нямат повече пространство за преговори. Има ли случаи, когато възниква култура на трудовите отношения – пример за диалог и взаимно уважение на интересите? Как си обяснявате успехите и провалите в отношенията между работодатели и синдикати?
Нашата кампания се развива в рамките на т.нар. Коалиция за труда, която обединява няколко неправителствени организации и синдикати и се старае да регистрира всякакви нарушения на трудовите права, а не само казуси, при които на служителите не се спазва правото на свободно сдружаване. Имаме случаи на служители, които са уволнени незаконно, които работят извън регламентираното работно време, трудят се в лоши условия или са тормозени. Много от казусите се отнасят до тормоз не само на лидерите, но и на синдикалните членове. Не бих казала, че румънското законодателство улеснява този вид злоупотреби. Но то не ги и ограничава, защото глобите са прекалено малки особено когато става въпрос за големи компании с обороти от милиони евро. WizzAir предпочете да плати глобата на Националния съвет за борба с дискриминацията (НСБД) за това, че е тормозила и е уволнила свои служители заради синдикалната им принадлежност. Вместо да позволи създаването на синдикат, който ще води преговори за по-високи разходи по труда, компанията предпочете да плати еднократно 5000 евро и да се отнасе със служителите си зле.
Не мисля, че можем да разрешим всичко чрез наказателни мерки. Но работейки по тази кампания, констатирах, че един от проблемите е липсата на връзка между размера на наказанията и тежестта на нарушението. За щастие има няколко депутати в румънския парламент, които са приятели на Коалицията за труда. Такива са Флорин Маноле, Ади Дохотару, Габриел Крецу. Те предлагат да бъде приет закон, който да коригира недостатъците на сегашното трудово законодателство и на социалния диалог. Не става въпрос само за по-големи наказания и глоби, а и за разпоредби относно свободата на сдружаване, правото на стачка, дължината на работния ден, възнаграждението и т.н. Според мен е много важно законодателството да подкрепи култура на диалог в трудовите отношения. Законите изразяват социални норми, но и създават такива там, където норми няма. За съжаление при нас няма социална норма, която да окуражи диалога между работник и работодател. Доминиращото мислене е: „Аз, работодателят, ти давам хляба. Няма какво да коментираш.“
През есента на 2017 г. бе обявено, че румънската икономика преминава през дефицит на работна ръка. Също като в България работодателите се борят за внос на работници от трети страни – извън ЕС, например от Виетнам или Непал. Само че този внос носи поне една голяма опасност – заплатите да бъдат държани на ниски нива. Малките доходи на свой ред водят до емиграция на румънците в чужбина. Какво е сегашното състояние на казуса с вноса на работници от страни извън ЕС? До каква степен темата е актуална за румънското общество и какво е отношението на румънците и на синдикатите към подобно развитие?
В момента в Румъния има недостиг на работна ръка. Той нараства заради един голям дял от населението, който е неактивен трудово или заради „заетостта“ в земеделието, където се работи за оцеляване и хората живеят в бедност. Това, което виждаме, е пример за провала на свободния пазар на труда. Търсенето не се среща с предлагането и няма транзакция. Логично би било да има покачване на предлаганите заплати, така че да бъде атрактивно и рентабилно за служителя да работи. Това обаче не се случва. Именно заради липсата на достатъчно атрактивни заплати Румъния не е привлекателна за мигранти – работници извън ЕС. Миграцията е свързана с разходи. Не е рентабилно да напуснеш Виетнам, за да отидеш в Румъния и да работиш за заплата от 300 или 400 евро.
През 2017 г. в Румъния бяха регистрирани 60 000 легални мигранти от страни извън ЕС. Броят им от 2008 г. до днес е постоянен. Няма тенденция за покачването му. В краткосрочен или средносрочен план не мисля, че Румъния ще се сблъска с вълна от миграция, идваща извън страните от ЕС. Докато заплатите са ниски, тя не е привлекателна, а ако нараснат, тогава работните места ще се заемат от румънски кадри. Миграцията би могла да е средносрочно решение, ако се сблъскаме с ефектите от демографското застаряване. Не мисля, че имиграцията е актуална тема в момента, но в бъдеще нещата може да се променят и трябва да бъдем готови за това.
Да приключим интервюто отново с отношенията работодател – служител. Коя е рецептата за действие, когато двете страни загубят доверие една в друга и изчерпят възможностите за преговори помежду си, достигайки до открита война? Кой може да е медиатор между тях? Вие опитвате ли се в рамките на кампанията „Герои на капиталистическия труд” да говорите не само със синдикалните лидери, а и с работодатели? Те склонни ли са да представят и своята гледна точка към случаите, които са разглеждани от синдикалните лидери?
Опитваме се да потърсим, доколкото е възможно, и мнението на работодателите, но често не получаваме отговор. Не, не се опитваме да сме медиатор. Това не е целта ни в тази кампания, доколкото обикновено става въпрос за случаи, в които мостовете за диалог са били изгорени. Преди да стигнат до тази ситуация, служителите не са склонни да говорят, тъй като се страхуват да не загубят работното си място. Говорят публично само когато са в открит конфликт, когато заровете са били хвърлени. Имаме и други проекти във фондация „Фридрих Еберт“ или в партньорските организации, чрез които се опитваме да затвърдим социалния диалог. Това не е възможно да се случи, когато конфликтът между служител и работодател е неизбежен. В тези случаи именно правната рамка е много важна и имаме тясно сътрудничество с народните представители в румънския парламент. Целта ни е да настъпи промяна във възприемането на проблемите в трудовите отношения, да се осъзнае какво означават понятията „злоупотреба“ и „дискриминация на работното място“. Освен това се стремим да влияем на законодателната дейност, така че да стане възможен реалният социален диалог, а не формалният – какъвто тече в момента.
About The Author
