Сред поредната трагедия с масова стрелба, САЩ отново се намират в разгара на усилия за налагане на контрол на достъпа до оръжия. И подобно на предишните случаи, тези усилия се сблъскват със сериозни пречки. Основният проблем е прост: На Втората поправка започна да се гледа като на конституционна бариера, а вероятно още повече – като на политическа.
Макар и малко непохватно, един от републиканските кандидати за президент Бен Карсън резюмира това широкоразпространено виждане: “Никога не съм виждал тяло с дупки от куршуми, което да е по-ужасяващо от това да ни се отнеме правото да се въоръжаваме”.
Никой не трябва да отнема правата на хората. Само че по отношение на “правото да се въоръжаваме” сме загубили поглед върху собствената си история. Един бърз въпрос: През кой веk Върховният съд на САЩ постановява, че хората имат индивидуално право да притежават оръжие? Отговорът е: през XXI век. Чак през 2008 г. – когато Барак Обама е избран за президент – съдът излезе с първоначално решение, че Конституцията налага сериозни бариери пред оръжейния контрол. Дори това решение бе прието с минимална разлика от 5 на 4 гласа.
За да бъде разбран мащабът на тази промяна, трябва да върнем лентата до 1991 г., когато пенсионираният върховен съдия Уорън Бъргър се съгласи на интервю по националната телевизия. Бъргър е изявен консерватор, почитан от десницата и специално избран от Никсън да се бори с това, което президента вижда като “левичарски активизъм” на Върховния съд.
Въпреки консервативните си убеждения, Бъргър не вярва, че конституцията създава индивидуални права за притежание на оръжие. Даже напротив, той заявява, че по отношение на Втората поправка американската публика “е обект на една от най-големите измами – и подчертавам “измама” – от страна на специални групи по интереси, които съм виждал през живота си”. В друго интервю той заявява, че “Втората поправка изобщо не гарантира правото да притежаваш огнестрелни оръжия”.
Тогава Бъргър говори от името на огромното мнозинство адвокати и съдии. Втората поправка гласи следното: “За сигурността на една свободна държава е необходимо добре регулирано опълчение; правото на хората да съхраняват и носят оръжие не трябва да бъде нарушавано”. От гледната точка на Бъргър отварящата фраза за „добре регулирано опълчение” сочи, че Втората поправка цели да забрани на националното правителство да премахва щатските милиции.
Това виждане, което остро контрастира с текущите интерпретации, има дълга история. През 1840 г. Върховният съд на щата Тенеси изразява това разбиране с решение, според което смисълът на “правото на съхранение и носене на оръжие” е насочен към “защитата на обществото” и се отнася за “военната употреба”. Съдът разяснява решението си с пример за “ловец, който може да е носил пушката си всеки ден в продължение на четиридесет години, но въпреки това за него никога няма да се казвало, че носи оръжие” в смисъла на Втората поправка.
През 1939 г. Върховният съд излиза с принципно решение по въпроса. Съдът отхвърля оспорване на Националния закон за огнестрелните оръжия от 1934 г., който забранява притежанието на пушки със скъсени цеви. Съдиите единодушно решават, че тази забрана не нарушава Втората поправка.
Съдът постановява, че “очевидната цел” на поправката е “да подсигури поддържането на готовност и ефективността на опълчението” и че “трябва да се тълкува и прилага от гледна точка на тази цел”. Забраната на пушките със скъсени цеви по никакъв начин не вреди на милициите.
В продължение на много десетилетия почти всички федерални съдилища отхвърляха твърденията, че Втората поправка защитава индивидуалното право на притежание. Тогава какво се е случило през последните години? Част от отговора се крие в изключително добре организираните, добре финансирани и решителни групи по интереси – най-вече Националната асоциация на оръжията (NRA). Те предприеха една забележителна кампания да убедят публиката и в крайна сметка и съдилищата, в предпочитаното от тях разбиране за Втората поправка.
Тази кампания резонира с голяма част от публиката и с широко разпространените в някои части на държавата културни ценности. Подобни тези също така се оказаха стратегически полезни за политици, опитващи се да привлекат гласове. За кратък период от време основните твърдения на NRA за Втората поправка – отхвърлени като измама от консервативния върховен съдия преди две десетилетия – успяха да се превърнат в ръководни за мнозинството във Върховния съд.
Едно важно уточнение: текстът на Втората поправка е двусмислен и наистина може да бъде интерпретиран в полза на индивидуалното право на притежание. Историците продължават да спорят по въпроса. И тъй като индивидуалното право да притежаваш оръжие от дълго време е централна част от американската култура, федералните съдии с право могат да се поколебаят, преди да отхвърлят напълно това право.
За щастие Върховният съд все пак дава силни сигнали, че това право е въпрос на разумни ограничения като предварителни проверки и изисквания за регистрация. Но макар обективно погледнато Втората поправка да не представлява сериозна законова пречка пред такива реформи, тя се е превърнала в политически лозунг, който сплашва хората на избираеми длъжности и кара настояващите за контрол над оръжията да изглеждат като отричащи основополагащите документи на нацията.
Не се връзвайте на това. Днешните употреби на Втората поправка може и да се позовават на Джеймс Мадисън и Александър Хамилтън, но имат много по-топла връзка с интересите, прокарвани от лобистки групи.
