В категории:Мнения и коментари / Русия

Как Сталинградската битка промени хода на войната

На 2 февруари се навършиха 75 години от историческата Сталинградска битка, пречупила гръбнака на нацистката военна машина и преобърнала Втората световна война. Предлагаме по този повод историческия обзор, публикуван в руския вестник „Известия”.

В Сталинград боевете са за всяка улица, за всеки дом, за всеки метър. Снимка: РИА
В Сталинград боевете са за всяка улица, за всеки дом, за всеки метър. Снимка: РИА

Георгий Олтражевский, „Известия”

Сталинградската битка – това е цялата Велика Отечествена война в миниатюра. Катастрофално, влошено от собствените грешки начало, дълго и мъчително отстъпление с огромни загуби, възможно най-тежката отбрана и преминаване в настъпление с пълно унищожаване на врага.

Съветските войски започваха тази битка неопитни и зле въоръжени в сравнение с противника, а я завършваха със значително качествено и количествено – а най-главното и с морално –  превъзходство над врага. След Сталинград цялата страна повярва в победата. Това беше критичният момент на войната, нейният апогей и прелом.

Катастрофата край Харков

Макар и да е прието да се смята, че Сталинградската битка започва през лятото на 1942 г., невъзможно е тя да се разбере, без да сме запознати с предшестващите събития. Невъзможно е да се обясни, как така градът, който през май 1942-ра се намира на 600 км от линията на фронта, през юли се оказва в епицентъра на бойните действия. Затова нека първо се обърнем към събитията от пролетта на 1942-ра.

Главната стратегическа равносметка за 1941-ва е крахът на плана „Барбароса”. Макар и достигнали огромен успех, окупирайки цялата Беларус и Прибалтика, както и почти цялата Украйна, немците все пак не успяват да завършат войната със стремителен блицкриг. Налага им се да сменят стратегията и да градят нови планове.

Споровете за мястото на основния удар в кампанията през 1942-ра се водят в Берлин през цялата зима. В крайна сметка германското командване решава, че приоритетно ще стане южното направление. Като главна цел се поставя завземането на Кавказ и достигането до нефтения добив в Грозни и Баку. Немците се нуждаят от гориво за своите танкове и самолети, а освен това се стремят да лишат от него Червeната армия – защото арктическия и сибирския нефт през 40-те години на ХХ век още не са достатъчно разработени и основното снабдяване идва от Кавказ. Естествено е, че всички налични резерви на вермахта по онова време са концентрирани в южните райони, преди всичко около Харков. А разузнаването води хитра игра, стараейки се да убеди съветската страна, че главният удар все пак ще е насочен към Москва.

Немците като цяло печелят тази игра. Заради противоречивите разузнавателни данни съветското командване така и не съумява да формулира точна представа за намеренията на врага. Но все пак клони към централното столично направление. Именно там са съсредоточени главните резерви на Генералния щаб. В същото време успехите през зимата и победата край Москва дават криле на съветското ръководство и Сталин започва да изисква настъпателни действия. В заповедта на Върховния главнокомандващ № 130 от 1 май 1942 г. се казва: „Заповядвам на цялата Червена армия през 1942 г. да постигне окончателен разгром на немско-фашистките войски и освобождаване на съветската земя от хитлеристките мерзавци”.

По време на зимната пауза съветското командване успява да сформира и въоръжи девет резервни армии. По решение на Върховното командване е предвидено те да се използват за нападателни действия по различни участъци на фронта, за да може „последователно да се осъществят редица стратегически операции по различни направления с цел да се принуди противника да пръсне резервите си и да не му се позволи да създаде силна групировка за отблъскване на настъплението в нито една точка”.

Конкретните направления са предлагани от щабовете на фронтовете. Така например командващият войските по Югозападното направление, маршалът на Съветския съюз С. К. Тимошенко и членът на Военния съвет Н. С. Хрушчов лансират инициативата за настъпление край Харков. Предлага се атаката да тръгне от плацдарм в района на село Барвенково в посока към Харков и после да се продължи към Днепропетровск. Освен войските на Югозападния фронт в операцията трябва да вземат участие и войските от Брянския и Южния фронт, настъпващи край Белгород.

По-късно става известно, че немците и сами са се канели да атакуват и да унищожат барвенковския плацдарм, като за тази цел концентрират в района големи сили, които по-нататък да продължат към Кавказ. Операцията на вермахта е планирана за 18 май. А съветските войски, без да имат точни данни за намеренията на противника, започват настъпление от същия плацдарм на 12 май. Отначало немците се стъписват и в първите пет дни Червената армия уверено напредва – от 35 до 65 км в дълбочина, освобождавайки значителни територии и приближавайки се плътно към Харков.

След това ще се окаже, че това е била игра на котка и мишка. Командващият групата армии „Юг” фелдмаршал Феодор фон Бок нарочно пуска съветските войски, прегрупирайки собствените си сили. На 17 май Първа танкова армия на Евалд фон Клейст нанася удар в тила на настъпващите части на Червената армия. Немците още в първия ден на настъплението успяват да разкъсат отбраната на 9-та армия на Южния фронт и до 23 май да отрежат за съветските войски пътя за изтегляне на изток.

Тимошенко докладва в Москва за случилото се и моли за подкрепления. Току-що поелият поста на началник на Генералния щаб Александър Василевски предлага да се изтеглят войските от барвенковския клин, но Сталин не дава разрешение за отстъпление, като се аргументира, че Тимошенко и Хрушчов не са молили за такова нещо, а са обещали да поправят положението със собствени сили.

Колона с хиляди съветски военнопленници, попаднали в капана край Барвенково през май 1942 г. Снимка: РИА
Колона с хиляди съветски военнопленници, попаднали в капана край Барвенково през май 1942 г. Снимка: РИА

Ситуацията обаче е катастрофална. 270 000  съветски бойци се оказват в барвенковския капан. Губейки с всеки изминал ден своята боеспособност заради липсата на боеприпаси и гориво, те се опитват да се изтеглят на изток, но немците вече са готови за това. Немците имат пълно превъзходство във въздуха и почти без пречки ги разстрелват оттам, а обкръжените нямат муниции за ПВО.

Само една десета част от обкръжените – разбира се, без тежко въоръжение – успяват да разкъсат обръча и да стигнат до своите. Останалите загиват или попадат в плен. Известни са много случаи, в които генерали и офицери сами посягат на живота си в безнадеждни ситуации.

Загубата на четвърт милион воини оголва югозападното направление, пределно облекчавайки задачата на немците за предстоящата настъпателна кампания. Пътят към Сталинград е открит.

„Нито крачка назад”

Групата армии „Юг” се устремява да прави пробив, а разпердушинените съветски войски са отблъснати на изток. Тимошенко докладва на Сталин, че армията е „много дезорганизирана” и че изтеглянето върви с „неуправляеми групи бойци”. Често немските моторизирани подразделения изпреварват отстъпващите съветски части, а те, напълно изтощени, попадат в обкръжение по време на собствените си преходи. Мнозина загиват под ударите на авиацията на противника. Опитите на отделни подразделения да изградят линия на отбрана в повечето случаи завършват с обкръжение. Немците нe предприемат челни атаки, а с лекота заобикалят окопалите се части. Степните простори и сухото лятно време само облекчават задачата им.

Било е страшно време. Наоколо царял хаос. Напълно се е била разпаднала системата за снабдяване. Частите отстъпват гладни, без муниции. Естествено, загубите са колосални.

Но грешки правят не само съветските генерали. На 30 юни 1942 г. немското командване приема нов план за действие, наречен „Брауншвейг”. Той заменя разработената по-рано „операция Блау”. Съгласно новия план, групата армии „Юг” е разделена на две независими съединения: едното трябва да настъпва в посока на Сталинград (група армии В), другото към Кавказ (група А). Така направлението към Сталинград, което отначало  се смята само за спомагателно, сега става едно от двете главни. Сталинградската група армии е съставена от 4-та танкова армия на Херман Гот  и от 6-та армия на Фридрих Паулус, който поема общото командване на група В. Кавказката Група А е оглавена от Вилхелм Лист.

Очевидно е, че промяната на плановете е предизвикана от решителните успехи на немските войски през май-юни и от пренебрежението им към техния противник. Хитлер е уверен, че съветските войски окончателно са разбити и дотолкова са деморализирани, че вече няма да могат да окажат сериозна съпротива. Паулус е на същото мнение, но не и ръководещият цялата група „Юг” Феодор фон Бок. Той смята, че не бива да се подценява упоритостта на съветските войници, а разпиляването на силите може да излезе на вермахта през носа. В крайна сметка старият воин, който, между другото има руски корени (оттам и името Феодор), е изпратен в оставка, а щабът му е разпуснат. Общото командване на южното направление е поето от самия Хитлер.

Паулус обещава да превземе Сталинград до август. Генералът просто изчислява колко време ще отнеме походът до града, ако войските се движат с темпото на обичайните дневни преходи. Изобщо не слага в сметката възможна съпротива на съветските войски.

Командването на фронта, а също и на повечето от армиите и дивизиите действително е изгубило контрола над ситуацията, но не може да се каже, че цялото военно ръководство е било в бъркотия. Веднага, щом става ясно, че Сталинград ще е едно от основните направления за настъплението на врага, е създаден Сталинградският фронт, който заема отбранителни позиции още на далечните подстъпи към града.

Фронтът е изграден от остатъци от отстъпващите части и от пристигналия резерв, който и приема главния удар. Отначало фронтът е ръководен от маршал Тимошенко, но скоро го сменя генерал Василий Гордов. През 1950-та той ще бъде разстрелян за невнимателни антисталински приказки, а името му ще бъде извадено от списъка на сталинградските герои.

Сталинградският фронт има почти двукратно надмощие над врага в жива сила, но много му отстъпва в артилерията, танковете и самолетите. И най-важното – в превозните средства, което е било от ключово значение в маневрената война сред степните простори. Без да имат възможност да изградят единна линия на фронта, съветските войски постоянно контраатакуват. Това сдържа придвижването на врага, но води до големи загуби в личния състав. Впрочем, в създалата се критическа обстановка друг изход вероятно няма. Необходимо е да се спечели време, за да може отбраната да се вкопчи в брега на Дон. За съжаление, това така и не ѝ се удава и отстъплението продължава.

В тази катастрофална ситуация командването и ръководството на страната прибягва до краен ход. На 28 юли е издадена заповед № 227, влязла в историята като „Нито крачка назад”. Ето някои извадки от нея:

„Всеки  командир, всеки червеноармеец… е длъжен да разбере, че нашите средства не са безгранични… Територята на СССР, която е завзел и се стреми да завземе врагът, това са хлябът и другите продукти за армията и тила, металът и горивото за промишлеността, фабриките, заводите, снабдяването на армията с оръжие и боеприпаси, железопътните линии. След като загубихме Украйна, Беларус, Прибалтика, Донбас и други области, ние вече имаме по-малко територия, а значи и много по-малко хора, хляб, метал, заводи, фабрики… Ние вече нямаме надмощие над немците нито в човешки ресурси, нито в запаси от хляб. Да отстъпваме по-нататък – това означава да погубим и себе си, и нашата Родина.

…Нито крачка назад! Такъв сега трябва да е главният ни призив.

…Отсега нататък отстъпващите от бойните позиции без заповед отгоре ще са предатели на Родината…

  1. До военните съвети на фронтовете и преди всичко до командващите фронтовете:

а) без колебание да се ликвидират настроенията за отстъпление във войските и с желязна ръка да се пресича пропагандата за това, че ние можем и уж сме длъжни да отстъпваме по-нататък на изток, че от такова отстъпване уж няма да има вреда;

б) без колебание да се отстраняват от постовете и да се изпращат в Централното командване за изправяне пред военен съд на командващите армиите, допускащи самоволно оттегляне на войските от заеманите позиции без заповед на командването на фронта;

в) да се сформират в рамките на фронта от един до три (според обстановката) наказателни батальони (по 800 души) и натам да се насочват средните и старшите командири и съответните политработници от всички родове войски, провинили се в нарушаване на дисциплината поради страх или неустойчивост, като се насочват към по-трудни участъци на фронта, за да им се даде възможност с кръв да изкупят своите престъпления пред Родината.

  1. До военните съвети на армиите и преди всичко до командващите армиите:

а) без колебание да се свалят от постовете командирите и комисарите на корпусите и дивизиите, допуснали самоволно оттегляне на войски от заеманите позиции без заровед на командването на армията, като се насочват към военния съвет на фронта за предаването им на военен съд;

б) да се сформират в рамките на армията 3-5 добре въоръжени ограждащи отряди (до 200 души във всеки), да се разположат в непосредствения тил на неустойчивите дивизии и да бъдат задължение в случай на паника и безредно оттегляне на частите на дивизията да разстрелват на място паникьорите и страхливците, като така помогнат на честните бойци на дивизиите да изпълнят своя дълг пред Родината;

в) да се сформарат в рамките на армията от пет до десет (в зависимост от обстановката) наказателни роти (от 150 до 200 души във всяка), където да се насочват редовите бойци и младшите командири, провинили се в нарушаване на дисциплината заради страхливост или неустойчивост, като се изпращат на трудни участъци в армията, за да им се даде възможност да изкупят с кръв своите престъпления пред Родината”.

Заповедта е жестока, но и времето е жестоко. 227-ма заповед и до днес предизвиква много спорове, но не може да не се признае, че тези страшни мерки помагат да се пречупи ситуацията.

Битка сред руините

Сталинград преди войната наброява около половин милион жители. Но покрай наводнилите града бежанци цивилните лица в него стават значително повече. Това е много голям за времето си промишлен център, чиито десетки предприятия снабдяват целия южен участък на фронта с оръдия, снаряди и танкове. През 1941 г., докато още не са заработили евакуираните на изток предприятия, Сталинградският тракторен комбинат е най-големият производител на знаменитите танкове Т-34.

Секретарят на Сталинградския областен комитет (на партията – б.пр.) Алексей Чуянов още през юли иска разрешение за евакуирането на цивилното население, но Сталин лично забранява това. „Прекратете паническите настроения! Сталинград няма да бъде предаден,” казва той в телефонен разговор с Чуянов. Върховният главнокомандващ  настоява заводите да продължават работа, я командването на фронта и ръководството на града да остават на мястото си.

В крайна сметка на другия бряг на Волга успяват да прехвърлят само евакуираните военни болници и техния персонал – Сталинград е и голям евакуационно-разпределителен център, през който към тила се насочват десетки хиляди тежко ранени бойци. Общо на другия бряг се прехвърлят около 100 000 жители. Колко остават в града, така никой и не преброява.

Около 20-ти август противникът плътно се приближава до града. На 22-ри върху Сталинград се изсипва истинска огнена буря: 600 самолети на Луфтвафе атакуват беззащитния град. Те хвърлят бомбите си и се връщат за нови, практически без да срещат съпротива.

Хитлеристките бомбардировки от въздуха през август 1942 г. превръщат Сталинград в огнен ад. Снимка: РИА
Хитлеристките бомбардировки от въздуха през август 1942 г. превръщат Сталинград в огнен ад. Снимка: РИА

Всички съветски летища по онова време вече са завзети или разрушени с бързи удари на вражеските танкови групи. Повечето от съветските летци все пак успяват, макар и вече пред очите на противника, да вдигнат бойните машини и да прелетят оттатък Волга, но да организират докарване на горива и муниции вече не смогват. Остава им само да гледат горящия град и да трупат ненавист.

На 23 август започва щурмът на градските линии на отбраната, подготвени от жителите. Немците стигат до Волга южно и северно от Сталинград, така че градът се оказва обкръжен. Отбраняват го изтеглилите се части на 62-ра и 64-та армия, милицията, морската пехота на Волжската флотилия, народното опълчение.

Защитници на Сталинград. Снимка: РИА
Защитници на Сталинград. Снимка: РИА

Отремонтираните танкове направо от тракторния завод влизат в бой, работниците сами сядат зад лостовете им. Машините са недоокомплектовани, почти всичките са без радиопредаватели и без приспособления за оптично прицелване, затова те могат да водят огън само от пряко прицелване, на близко разстояние. Машините с повредени двигатели са закопавани в земята и са използвани като огневи точки.

На позиции са изведени всички зенитни батареи в града. Зад тях застават момичета – студентки от местните висши учебни заведения и техникуми. Насочили оръдията на пряко попадение, те посрещат приближаващите немски танкове. Зенитните оръдия нямат защита от осколки от снаряди, така че момичетата са обречени пред насрещния огън, но никоя от тях не напуска позициите.

Не се удава да бъдат запазени отбранителните съоръжения на границата на града , но настъплението на врага е забавено почти седмица. Към началото на септември боевете се водят вече в самия град, сред руините – цели сгради в Сталинград вече са разрушени. Немците се стремят да изхвърлят съветските войски направо във Волга, но те се вкопчват буквално във всеки метър. Ако врагът успее да осъществи замисъла си, да се възстанови положението вече няма да е възможно, защото ще се наложи форсиране на Волга под огъня на противника.

На 13 септември Паулус изпраща войски за решителен щурм. Надмощието на немците е внушително. На съветските бойци вече им се налага всеки снаряд, патрон и къшей хляб да прехвърлят нощем от другия бряг на Волга под огъня на вражеската артилерия и авиация. Тежка техника не е останала, оръдия върху плацдарма практически също няма. Подкреплението може да дойде само нощем.

В крайна сметка Червената армия успява да удържи тясна ивица, дълга 25 км по линията на фронта и с дълбочина между 2,5 км и 200 метра. Немците няколко пъти съумяват да стигнат до Волга, разсичайки съветските части, но през нощта през реката се прехвърлят свежи бойци и със стремителна атака отблъскват врага. Страшни боеве се водят за Мамаев кугран – възвишение, от което се вижда целия град и Волга. Когато тази позиция се оказва дори за малко в ръцете на врага, немците могат директно да обстрелват реката, което затруднява снабдяването през нея и води до огромни загуби.

Боевете се водят за всяка къща, за всяка улица, за всяко възвишение. ЖП гарата 13 пъти преминава от едни в други ръце.

Немските войници са стъписани от ожесточената съпротива на защитниците на Сталинград. Снимка: РИА
Немските войници са стъписани от ожесточената съпротива на защитниците на Сталинград. Снимка: РИА

За да се предпазят от артилерията и авиацията на противника, червеноармейците се стремят да се разполагат колкото се може по-близо до позициите на врага, буквално на 30-40 крачки. Цялото пространство се прострелва, невъзможно е да се вдигне глава. Съветската артилерия е съсредоточена оттатък Волга и също държи под обстрел градските квартали, постоянно притеснявайки немците. Те отговарят с плътен огън по речната зона, през която се осъществява снабдяването.

Командващият 62-ра армия генерал Василий Чуйков през цялото време се намира в Сталинград. Именно той измисля тактиката на близкия бой, пак той заповядва да се превъоръжат бойците и вместо пушки и стационарни картечници върху плацдарма да се използват  картечни пистолети, ръчни картечници и гранати. Негова е и идеята за създаване на „щурмови групи”, които действат самостоятелно.

Генерал Василий Чуйков–на преден план. Снимка: РИА
Генерал Василий Чуйков – на преден план. Снимка: РИА

Една от тях е групата на сержант Яков Павлов, която почти два месеца удържа стратегически важна позиция, която по-късно е наречена „домът на Павлов”. Чуйков разчита на инициативата на бойците, на тяхната съобразителност и мъжество, има им доверие. Всичко, което немците завземат през деня, неговите бойци си го връщат през нощта.

Яков Павлов и домът, който неговата група отбранява два месеца, станал известен като "домът на Павлов". Снимка: РИА
Яков Павлов и домът, който неговата група отбранява два месеца, станал известен като „домът на Павлов“. Снимка: РИА

И двете страни активно използват в Сталинград снайперисти. Най-знаменит става ловецът от Челябинск Василий Зайцев, унищожил по време на битката 225 врагове, включително 11 снайперисти. Специално заради него от Германия извикват супер стрелеца, началника на школа за снайперисти майор Кьониг, но уралският ловец спечелва този дуел.

Снайперистът Василий Зайцев (крайният вляво) със свои бойни другари. Снимка: РИА
Снайперистът Василий Зайцев (крайният вляво) със свои бойни другари. Снимка: РИА

Загубите на Червената армия в боевете за плацдарма са страшни, макар точни цифри така и да не са назовани досега. Всяка нощ на левия бряг на Волга са прехвърляни хиляди ранени, а обратно идват свежи бойци. И всеки ден войските на Чуйков понасят нови загуби. Но се държат. Колкото и да се стараят немците да хвърлят в реката смелия гарнизон, така и не успяват.

През цялата есен бойците удържат града. През ноември започват студове. Още в средата на месеца температурите се доближават до минус 20 градуса. Страдат и съветските бойци, и немците, а най-вече останалото в града мирно население. Впрочем, хората вече са съвсем малко: мнозина са загинали при бомбардировките, част са успели да се прехвърлят оттатък Волга, а мнозинството са отишли на запад, в окупираните територии, само и само да са по-далеч от сталинградския кошмар.

Гневът на „Уран”

Защо са нужни такива жертви? За какво трябва да се удържа разрушен, фактически вече унищожен град? Отговорът идва на 19 ноември, когато съветските войски преминават в настъпление в дълбокия тил на щурмуващата Сталинград групировка на Паулус.

За трите месеца боеве в града, докато немногобройните бойци на генерал Чуйков връзват ръцете на мощната вражеска групировка, Червената армия успява да натрупа в тила огромни сили. От района на Москва тайно са прехвърлени армии от стратегическия резерв. Съсредоточава се авиация, въоръжават се танкови корпуси, подготвени и обучени са нови пехотни дивизии. За подготовката на настъплението е необходимо време и точно него осигуряват защитниците на Сталинград.

Операцията се нарича „Уран”. Разработването ѝ в Главния щаб започва още през септември. Стратегията се определя от Георгий Жуков и Александър Василевски, тактиката е дело на командирите на трите участващи фронта – Константин Рокосовски, Николай Ватутин и Андрей Ерьоменко.

Съветските войски атакуват не главните сили на Паулус, намиращи се на острието на клина, а онези части, които прикриват тила им, при това от двете противоположни страни. Ударът се пада главно върху съюзните на Хитлер армии – това са румънци, унгарци и италианци. Те не съумяват да окажат реална съпротива на съветските танкови части и са разбити.

Още на 23 ноември край град Калач-на-Дон войските на Югозападния фронт (командван от генерал Ватутин) и на Донския фронт (командван от генерал Рокосовски) се срещат, като така затварят обръча на обкръжението на Сталинградската групировка на врага.

Но това е само началото. След това е необходимо тези позиции също да се удържат, да не се позволи на врага да отвори капана. При това трябва да се отбранява както вътрешният, така и външният периметър. За целта са нужни огромни сили. Но сега вече съветското командване разполага с такива. Започва последната фаза на операцията – унищожаването на врага.

Съветските "катюши", използвани край Сталинград, всяват ужас сред хитлеристката войска. Снимка: РИА
Съветските „катюши“, използвани край Сталинград, всяват ужас сред хитлеристката войска. Снимка: РИА

С цел да деблокират обкръжените войски, на немците им се налага да изтеглят части от Кавказкото направление и да ги прехвърлят към Сталинград.  От дошлите части и от резерва е сформирана групата армии „Дон”, чието командване е възложено на „покорителя на Севастопол” генерал Ерих фон Манщейн. Формално в тази групировка влиза и обкръжената 6-а армия на Паулус, което е необходимо за координацията на действията. Замислено е главният удар да се нанесе отвън, а обкръжените да пробиват насреща. Но на плановете на врага не е съдено да се осъществят – съветската армия вече държи инициативата и има значително надмощие.

Отбраняващите външния периметър войски на Ватутин и Филип Голиков (Воронежки фронт) през декември не само спират дивизиите на Манщейн, но и бързо преминават в настъпление, отхвърляйки ги на 100-200 километра. При това танкистите на 24-ти корпус на генерал Василий Баданов в резултат на 250-километров рейд в дълбокия тил успяват напълно да унищожат основните летища на врага, използвани за снабдяване на обкръжените войски. Според разкази на ветерани танкистите просто мачкали самолетите на противника, за да пестят боеприпасите, а после си тръгнали, като заредили машините си с приготвена там смес на авиационен керосин с машинно масло.

Идва разплатата. Сега вече немците опознават всички прелести на обкръжението. Когато изяждат и последните запаси храна, и конете, тогава настъпва глад. Надмощието им в тежкото въоръжение е нивелирано от отсъствието на снаряди, а танковете им спират, когато свършва горивото. Обещаният от Хитлер „небесен мост” не действа – надмощие във въздуха вече има съветската авиация. Около обсадената групировка е разгърнат и зенитен заслон.

Пленени немски войници и офицери край Сталинград. Снимка: РИА
Пленени немски войници и офицери край Сталинград. Снимка: РИА

През януари Хитлер изпраща на Паулус телеграма, в която го известява, че му присвоява званието фелдмаршал. А по-надолу фюрерът напомня, че още никога в историята немски фелдмаршал не е попадал в плен. Фактически това е предложение за самоубийство. Но то остава без отклик. На 31 януари Фридрих Паулус начело на своя щаб се предава в плен.

На 31 януари 1943 г. фелдмаршал Фридрих Паулус начело на своя щаб се предава в плен. Снимка: РИА
На 31 януари 1943 г. фелдмаршал Фридрих Паулус начело на своя щаб се предава в плен. Снимка: РИА

Разпилени и обезглавени, немските подразделения водят боеве още няколко дни, до 2 февруари. Най-дълго от всички се съпротивляват „хи-ви” (от немското Hilfswilliger – „желаещи да помогнат”). Така немците наричат преминалите на тяхна страна жители на СССР. Край Сталинград е имало няколко десетки хиляди такива – те са били наясно, че е безсмислено да чакат пощада.

Немците и съюзниците им губят край Сталинград около 1,5 милиона души и немислимо количества техника. Загубите на съветските войски по време на самата Сталинградска битка (от юли до февруари) са по-малки, но ако се добавят и загиналите през май-юни 1942 ., то ще излезе, че са много повече. От друга страна след август-септември съотношението в загубите рязко започва да се променя в полза на съветските войски. Съветската армия се пренастройва. Може да се каже, че вече се е научила да воюва в новите условия. На водещи позиции са издигнати натрупали опит талантливи пълководци и офицери. Старите клишета от Гражданската война са преодолени окончателно. Неслучайно точно през 1942-1943 г. се провежда структурна реформа в армията, при която командирите са заместени от офицери, появяват се нови звания и т.н.

Сталинград става последната стратегическа операция, проведена от вермахта. Преди това немците действат от позиция на силата и решават какво и как да правят. На съветското командване му остава само да реагира и да се отбранява. Но с разгрома на врага на юг, край Сталинград, и с разкъсването на блокадата на Ленинград на север ситуацията се преобръща. Немците губят инициативата. Сега вече те трябва да отвръщат на действията на съветската армия. Предстоят още много тежки боеве, но критическата точка вече е премината. В победата повече никой не се съмнява.

Епохалната битка оставя Сталинград напълно разрушен. Но след войната е построен наново. Снимка: РИА
Епохалната битка оставя Сталинград напълно разрушен. Но след войната е построен наново. Снимка: РИА

Пораждат се много спорове дали си струва да се възстановява Сталинград – град, в който не е останала нито една цяла сграда, град, натъпкан с взрив, пълен с трупове. Икономически това не е изгодно. Но се решава все пак да бъде възстановен. Вероятно сработва мистичното значение на името му – град с името на вожда. Веднага след възстановяването му градът става символ на победата. Най-източната точка на войната. Мястото, от което се отблъсква съветската армия, започвайки пътя на запад.

Героят от отбраната маршал Чуйков вече някъде през 80-те години, малко преди смъртта си, отправя молба да го погребат на Мамаев курган, сред бойците, загинали в боевете за Сталинград. Душата му винаги е била там, сред бойните другари. В града, който те така и не дават на врага.

 На възвишението Мамаев курган, където по време на Сталинградската битка загиват много бойци, след войната е изграден внушителен мемориален комплекс. Акцент в нея е огромната скулптура на Родината-майка, която с меч ръка зове за защита от врага. Снимка: архив
На възвишението Мамаев курган, където по време на Сталинградската битка загиват много бойци, след войната е изграден внушителен мемориален комплекс. Акцент в нея е огромната скулптура на Родината-майка, която с меч ръка зове за защита от врага. Снимка: архив
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар