В региона, сполучливо наречен от историка Тимъти Снайдер “Кървави поля” – Полша, Украйна, Беларус, прибалтийските страни и Западна Русия – Втората световна война все още е тема на ожесточен дебат. Това води до изкушение да се прокарват закони за историята. Най-пресният пример е Полша, която току-що прокара закон, посрещнат с възмущение от Израел и част от световната еврейска общност.
Законът, който миналата седмица мина през долната камара на полския парламент, а тази бе одобрен и от горната, превръща “приписването на полския народ или полската държава отговорност за нацистките престъпления, извършени от Третия Райх” в криминално деяние, наказуемо с три години затвор.
Основната идея е да се сложи край на назоваването на Аушвиц и другите нацистки концентрационни лагери в Полша “полски лагери на смъртта”. Назоваването на лагерите по този начин отдавна е повод за раздразнение, не само за сегашното националистическо правителство на партия “Право и справедливост”, но и за либералните му предшественици. Между 2008 и 2015 г. полското Външно министерство е публикувало 913 изявления в отговор на споменавания на “полски лагери на смъртта”.
Човек би си помислил, че идеята, че лагерите са били ръководени от нацистите, а не от поляците, не може да е спорна. Полските националисти обаче държат да наричат лагерите “германски” като част от тяхната убеденост, че Германия не се е разплатила напълно за нацистките зверства в Полша, и че днес също се опитва да доминира съседите си. Това не се посреща добре в Берлин. От друга страна мнозина в Израел, както и оцелели от Холокоста и техни наследници подозират, че полските националисти се опитват да задушат всякакво споменаване за сътрудничество на поляци с нацистите.
Като реакция на закона израелският депутат Яир Лапид коментира в TwItter, че “стотици хиляди евреи са избити без някога да срещнат германски войник. Имало е полски лагери на смъртта и никакъв закон не може да промени това”. Полското посолство в Тел Авив бързо отговори на Лапид, че „недоказуемите“ му твърдения „показват колко е нужно образование за Холокоста, дори тук в Израел“.
Поляците не са в силна позиция, що се отнася до поучаването на евреи за Холокоста. Преди Втората световна война Полша е европейската страна с най-голямо еврейско население – около 3 млн. души. Днес дори според най-щедрите оценки има не повече от 10 хил. души, които отговарят на условията за репатриране в Израел. За разлика от Германия, която сега е дом на 275 хил. души с еврейски произход, Полша не се е опитвала да възстанови своята еврейска общност, почти унищожена от нацистите и допълнително изтъняла заради емиграцията. От друга страна повечето поляци наистина са били жертва на нацистите, а не екзекутори. Някои сътрудници на нацистите са били принудени да извършват престъпления – аргумент, с който новият полски премиер Матеуш Моравецки се включи в спора в Twitter.
Споровете за това кои са жертвите, героите и злодеите на “Кървавите поля” бушуват и в съседните държави. През 2015 г. Украйна прокара закон, задължаващ гражданите да почитат украинските националисти от времето на Втората световна война, които за известен период са си сътрудничели с нацистите и са участвали в геноцида над евреи и поляци. Полша реагира остро на това от самото начало, като вече обяви украинската националистическа идеология за незаконна – и то със същия закон, който разгневи израелците.
През миналата година в Литва голямо издателство изтегли от продажба всички книги на известната писателка Рута Ванагаите, след като тя обвини литовски националистически герой в колаборация с нацистите. В Русия, която се приема като архивраг от полските, украинските и литовските националисти, продължаващата битка е за наследството на Сталин. Наскоро руското Министерство на културата забрани филма “Смъртта на Сталин” – британска комедия за хаоса в Кремъл, последвал смъртта на диктатора. Причината? Неуважение към ролята на Сталин във Втората световна война. Тази седмица двама изявени коментатори дори се сбиха в ефира на радиопредаване, след като се обвиниха взаимно, че “плюят върху гробовете” на съветските войници, лоялни на Сталин.
Войнствените спорове вероятно не могат да бъдат избегнати, тъй като Втората световна война и отприщените от нея сили са оформили националните идентичности в страните от “Кървавите поля” в много по-голяма степен, отколкото което и да е друго историческо събитие. Тези идентичности не са особено подвижни и не се възприемат добре извън границите на тези държави. Прокарването на подобни закони само намалява шансовете на тяхно място да се изградят нови идентичности, подобно на модерна Германия. Безсмислено е да се иска от поляци, украинци, балтийци и руснаци да спрат да преиграват тази война, завършила преди повече от седем десетилетия. Паметта лесно се превръща в оръжие, но е много трудно да бъде върната в интроспективен режим.
Има смисъл обаче да се призовава да се въздържат от прокарване на закони, дори срещу най-обидните версии на събитията от времето на войната. Няма елегантен начин да забраниш говоренето. Полските депутати може би наистина искат само да прекратят използването на термина “полски лагери на смъртта”, но с това те създават несигурност за историците, изследващи местните колаборационисти. Ами ако работата им се интерпретира като “приписване на отговорността за нацистки престъпления на поляци”? Също така няма никакъв смисъл да изискваш от украинците да уважават националистите: трябва да им се позволи сами да търсят информация и да вадят собствени заключения.
Бих могъл да споря, че забраните за отрицания на Холокоста, съществуващи в Израел и редица европейски държави, са ненужни. Много по-полезно е да се позволи на отрицателите да представят заблудите си и да бъдат публично разобличавани, вместо да се опитваме да ги заглушим, като по този начин ги правим по-привлекателни за млади бунтари, търсещи каузи против мейнстрийма. В този ред на мисли Европейският съюз отказа да препоръча приемането на такива закони за целия блок.
Ако бойното поле не може да бъде разчистено, може поне да бъде освободено от законови препятствия. Така ще е по-вероятно споровете да не минават отвъд нивото на гневни туитове и спорадично сбиване.
About The Author
