Миналата седмица Пол Ромър обяви, че напуска поста си на главен икономист на Световната банка. Това обаче не е проблем, който се свежда само до един човек и бившата му работа. Напускането му несъмнено е повлияно от лични фактори, но също така илюстрира по-мащабните предизвикателства пред банката като институция.
Ромър е, да го кажем направо, спорна личност. Признат изследовател на икономическия растеж, в продължение на години той енергично атакува идеите на своя бивш научен ръководител, макроикономистът Робърт Лукас, както и макроикономиката като цяло. Мандатът му в Световната банка бе съпътстван от разгорещени спорове, включително за неща, като това, колко пъти трябва да се използва “и” в официална кореспонденция.
Този подход може да е много полезен в академична обстановка. Доста от критиките на Ромър към макроикономиката наистина представляват истини, за които други хора в тази сфера се страхуват да говорят (макар че не съм сигурен за граматичните съвети). Когато обаче става въпрос за навигиране сред сложната бюрокрация на институция като Световната банка, неща като перфекционизма, прямотата и раздразнителната прецизност, не са задължително най-благоприятните черти.
По-големият въпрос обаче засяга самата банка. Непосредствената причина за напускането на Ромър вероятно е свързана с публичния му сблъсък с колеги заради известната класация Doing Business. Този индекс, който Световната банка обновява ежегодно, цели да измери колко е лесно да развиваш бизнес в определена държава.
Както Световната банка, така и много други икономисти приемат пригаждащата се към нуждите на бизнеса среда за нещо добро. Вярва се, че това води до повече креативно разрушение – постоянната подмяна на индустрии и бизнеси, която подобрява икономиката чрез конкуренция и елиминира неефективните производители. Смята се също, че това намалява силата на монополите, като улеснява навлизането на нови конкурентноспособни компании на пазара.
Това обаче е абстрактна теория. В реалността лекотата на правене на бизнес е трудна за измерване – критериите на Световната банка може да не уловят факторите, които са най-важни за окуражаване на бизнес динамиката, индексът също така може да не оценява правилно тежестта на отделните фактори. Богатите държави обикновено получават по-висок рейтинг, но това може би е защото страните стават по-лесни за правене на бизнес, след като вече са станали богати.
По-рано този месец Ромър влезе в новинарските заглавия, след като в интервю за Wall Street Journal обвини банката, че променя рейтинга Doing Business по нечестен начин. Ромър изтъква, че промените в методологията, по която се изготвя индекса, са водели до повишаване на рейтинга на Чили, докато страната е управлявана от консервативни правителства, и до понижаването му, когато на власт са социалисти. По-късно Ромър поясни, че не искал да внушава, че политиката е фактор в решенията на банката. Щетите, нанесени от този случай върху репутацията на този индекс, както и върху самата банка, обаче могат да са дълготрайни. Макар мандатът на Ромър като главен икономист да бе съпътстван от много вътрешни сблъсъци, тази битка вероятно се е оказала последната капка.
Независимо дали има политическа мотивация в изготвянето на рейтингите или не, цялостната полезност на класацията Doing Business е под сериозен въпрос. Много ентусиасти на свободния пазар като Джон Кохрейн от тинк-танка Hoover Institution вярват, че ако страните се изкачват в класацията на Световната банка, със сигурност ще последва и икономически растеж. Доказателствата обаче сочат противното. През 2016 г. икономистът и блогър Ейвън Солтас прави измерване дали бързото изкачване на страни в класацията е било последвано от икономически растеж. Той не успял да открие видимо доказателство, че следването на съветите на Световната банка за структурните проблеми има някакъв ефект върху икономическия растеж, дори в дългосрочен план.
Ако резултатите на Солтас издържат проверката на времето – и като се има предвид слабото представяне на други класации за бизнес средата, вероятно ще издържат – това означава, че Световната банка е препоръчвала политики, основани повече на вяра и предположения, отколкото на твърди доказателства. Тъй като държавите често работят усилено, за да се изкачат в класациите, това означава, че банката е разхищавала напразно влиянието си. А ако реформите, целящи подобряване на рейтинга са направили обществата по-неравни, препоръките на Световната банка в крайна сметка може да са имали дори негативен ефект върху бедните по света. Това би представлявало грешка, сравнима с тази на Международния валутен фонд, който предписваше политики на фискален остетритет, за които по-късно призна, че накърняват икономиките, вместо да им помагат.
Ако това се окаже истина, ще е лоша новина за Световната банка, която и без това страда от криза на идентичността през последните години. Растежът на глобалната икономика означава, че все по-малко страни се нуждаят или искат кредитите за развитие на банката, което я оставя в търсене на нова причина да продължи да съществува. Мнозина са си представяли че банката, в която работят много академични икономисти, може да функционира като тинк-танк, който съветва държавите как да ускорят растежа. Никой обаче няма да иска да си има работа с тинк-танк, за който се знае, че дава лоши съвети.
Макар че напускането на Ромър ще спести на банката медийните скандали за известно време, по-дълбоките въпроси за бъдещето ѝ остават. Проблемите ѝ са далеч по-големи от един свадлив главен икономист.
About The Author
