Когато през 2015 г. в офиса на банка Barclays в Ню Йорк пристига нова група стажанти, те откриват бележка в пощенските си кутии. Писмото е от техния началник в банката и е озаглавено “Добре дошли в джунглата”. Посланието е следното: “Препоръчвам да си носите възглавница в офиса. Това прави спането под бюрото ви много по-удобно… Стажантството реално е ангажимент за деветседмично стоене на бюро… Стажант веднъж поиска свободен уикенд, за да отиде на семейно събиране – каза му се, че може да отиде. Също така му се каза да остави служебния си телефон и да си събере нещата от бюрото”.
Макар (неоторизираното) пращане на това писмо да е е било с цел шега, когато то изтича в медиите, никой не се смее. Тогава още е пресен споменът за 21-годишния Мориц Ерхард, лондонски стажант в Bank of America, който умира след 72 часа непрекъсната работа. Изглежда сякаш Barclay също докарва “работната етика” до патологични крайности.
След 30 години на неолиберални дерегулации, работата от девет до пет изглежда като някаква реликва от отминала епоха. Работните места са безкрайно стресиращи и все по-несигурни. Претоварването се е превърнало в норма в много компании – понякога то се очаква от служителите и дори е повод за възхищение. Всичко, което си правил извън офисите си – без значение колко е възнаграждаващо – бива тихомълком охулвано. Почивката, хобитата, отглеждането на деца или четенето на книга се отхвърлят като мързел. Това показва колко е силна митологията на работата.
Технологията трябваше да ни освободи от голяма част от ежедневното бъхтене, но често прави нещата още по-лоши. През 2002 г. по-малко от 10% от служителите са проверявали служебните си електронни пощи извън работно време. Днес с помощта на таблетите и смартфоните това правят 50% от хората – често още преди да са станали от леглото.
Някои наблюдатели отбелязват, че в днешно време работниците никога не могат “да се изключат”. Подобно на мобилните ни телефони, ние спираме да сме в готовност само в края на деня, когато изтощени се пъхнем в леглото. Тази неумолима безрадостност е особено видна, когато стане дума за отпуски. В САЩ, една от най-богатите икономики в света, служителите са късметлии, ако могат да получат две седмици отпуск годишно.
Човек почти може да си помисли, че тази френетична активност е директно свързана с биологическото ни оцеляване и без нея всички ще измрем от глад. Сякаш целодневното писане на глупави имейли в претъпкан офис е същото като лов и събирачество в минали епохи.
Хубавото, е че вече има движение към промяна. Щетите от претоварването вече не могат да бъдат игнорирани. Дългосрочният стрес, нервност и продължителното обездвижване вече са изобличени като потенциални убийци. Учени от Медицинския център на Колумбийския университет наскоро проведоха изследване на 8000 служители над 45-годишна възраст. Резултатите са потресаващи. Средният период на физическа неактивност е 12.3 часа дневно. За служители, които се заседяват по 13 часа в денонощието, е два пъти по-вероятно да умрат преждевременно, отколкото за тези, които не се движат активно в продължение на 11.5 часа. Авторите на изследване заключават, че седенето в офис продължително време има същия ефект като пушенето, поради което трябва да идва със същите предупреждения за вредите върху здравето.
При друго изследване на Университетския колеж в Лондон, обхващащо 85 хил. работници, основно мъже и жени на средна възраст, учените са открили, че има връзка между претоварването и сърдечно-съдовите проблеми, особено неравномерния сърдечен ритъм и предсъдното мъждене, които увеличават петкратно вероятността от удар.
Работническите синдикати все по-често изразяват опасения относно прекомерната работа, особено предвид ефекта ѝ върху отношенията между хората и върху физическото и психическо здраве. Вземете например профсъюза IG Metall в Германия. През миналата седмица 15 хил. работници (произвеждащи части за коли за фирми като Porsche) обявиха стачка с искане за 28-часова работна седмица без промяна на заплащането и условията. Та изтъкват, че не става въпрос за мързел, а за самосъхранение – те не искат да умрат преди да им е време. Науката е на тяхна страна – неотдавнашно изследване на Австралийския национален университет откри, че всякаква работа над 39 часа седмично носи риск за физическото здраве и благополучие.
Има ли здравословно и приемливо ниво на работа? Според щатския изследовател Алекс Ким Пан повечето модерни служители са продуктивни за около четири часа дневно – останалото е запълване на време и голямо количество притеснения. Според Пан работният ден може лесно да бъде намален, без това да подкопае стандарта на живот или просперитета.
Други изследвания подкрепят това наблюдение. Шведското правителство например финансира експеримент, при който сестри в старчески домове работят по шест часа седмично, но пак получават заплащане като за осемчасови смени. Резултатът? По-малко болнични, по-малко стрес и скок в продуктивността.
Всичко това е много окуражаващо. Но почти всички от тези изследвания се фокусират върху проблема от гледна точка на числата – количеството време, прекарано на работа всеки ден, година след година. Нужно е да отидем по-далеч и за започнем да се вглеждаме и в условията на платената заетост. Ако дадена работа е мизерна и прекомерно стресираща, дори няколко часа от нея могат да представляват екзистенциален ужас. Например дори някой да обича да работи върху колата си през уикендите, той може да намира същата дейност непоносима в огромна фабрика – дори за кратки периоди. Така цялата свобода, креативност и майсторство биват изсмуквани извън тази дейност. Всичко се превръща във външно наложено задължение, а не във възможност за осъществяване.
Защо това е важно? Защото съществува опасност намаляването на работните часове само по себе си да не промени много нещата по отношение на физическото и умствено благосъстояние, ако условията на работата са принципно тежки. За да направим работните места по-благоприятни за нашето умствено и физическо благосъстояние, намаляването на работни часове определено е от ключово значение. Същото се отнася за работните места от по-добър тип, където йерархиите не са толкова авторитарни и задачите са по-разнообразни и смислени.
Капитализмът не е особено добър в създаването на такива работни места, за съжаление. Според изследване на YouGov над една трета от британските работници смятат работата си за безсмислена. При положение, че моралът е толкова нисък, няма значение колко ваучери за фитнес, програми за самоусъвършенстване или кошници с органични плодове им осигуряват работодателите. Дори най-ангажираните служители ще усещат, че има някаква фундаментална липса. На живот.
*Питър Флеминг е автор на “Смъртта на Хомо Икономикус: Работа, дълг и митът за безкрайното натрупване”.
About The Author
